Трупът в библиотеката

I

От дълго време в Сейнт Мери Мийд не бе имало по-вълнуваща сутрин.

Първата, която разпространи шокиращата новина, бе мис Уедърби, дългоноса и кисела стара мома. Тя се отби при съседката си, мис Хартнел.

— Извинете, че идвам толкова рано, скъпа, но предполагам, че сигурно не сте чули новината?

— Каква новина? — попита мис Хартнел. Тя притежаваше дълбок, басов глас и неуморно посещаваше бедните, колкото и горките да се стараеха да избегнат грижите й.

— За трупа в библиотеката на полковник Бантри, женски труп…

— В библиотеката на полковник Бантри?

— Да. Не е ли ужасно?

— Бедната му съпруга! — мис Хартнел се опита да прикрие дълбокото удоволствие, което я обземаше.

— Да, представете си. Не вярвам тя да си е имала и най-малката представа.

Мис Хартнел отбеляза осъдително:

— Тя прекалено много мислеше за градината си и твърде малко за съпруга си. Мъжът трябва винаги да се държи под око! — Тя повтори с чувство: — Винаги!

— Знам, знам. Жестоко е, нали?

— Чудно ми е какво ще каже Джейн Марпъл. Тя дали е знаела нещо, как мислите? Има страхотен нюх за тези неща.

— Джейн Марпъл вече ходи в Госингтън.

— Какво? Тази сутрин?

— Много рано. Преди закуска.

— Виж ти! Божичко! Искам да кажа — това че е прекалено. Всички знаем как Джейн обича си вре носа навсякъде, обаче това е направо неприлично.

— О, ама самата мисис Бантри я извикала.

— Мисис Бантри я извикала?

— Е, бяха изпратили колата… Караше я Мъсуел.

— Боже мой! Колко странно…

Двете замълчаха за миг, за да асимилират информацията.

— На кого бил трупът? — попита мис Хартнел.

— Нали знаете онази ужасна жена, дето посещава Базил Блейк?

— Онази изрусена блондинка? — мис Хартнел бе леко изостанала от модата и не правеше разлика между изрусена и платиненоруса. — Онази, дето почти гола се пече в градината?

— Да, мила. Лежала пред камината… удушена!

— Какво говорите? В Госингтън?

Мисис Уедърби закима многозначително.

— Значи… полковник Бантри също…?

Отново мис Уедърби закима усърдно.

— О!

Последва нова пауза, в която дамите се наслаждаваха на това ново допълнение към селския скандал.

— Каква ужасна жена — протръби с праведен гняв мис Хартнел.

— Съвсем, ама съвсем разпусната, боя се, че трябва да кажа.

— И полковник Бантри, толкова мил, скромен човек…

Мис Уедърби изрече с подобаващ патос:

— Тихите води често са най-страшни. Джейн Марпъл винаги го казва.

II

Мисис Прайс Ридли бе една от последните, които научиха.

Тя бе богата, властна вдовица. Живееше в просторен дом близо до този на викария. Информира я дребната прислужница Клара.

— Жена ли, Клара? Мъртва? В библиотеката на полковник Бантри?

— Да, мадам. И казват, че на себе си нямала абсолютно нищо.

— Достатъчно, Клара, не е нужно чак в такива подробности.

— Да, мадам, и казват още, че отначало мислели, че е приятелката на мистър Блейк, онази, дето през уикендите идва в новата къща на Букър. Обаче сега казват, че била съвсем друга. А пък синът на продавача на риба казал, че никога не е очаквал такова нещо от полковник Бантри, дето всяка неделя обикалял с дискоса в църквата.

— По света има много зло, Клара — каза мисис Прайс Ридли. — Нека това да ти е за урок.

— Да, мадам. Мама казва, че никога няма да ме даде в къща, където има мъж.

— Достатъчно, Клара!

III

От къщата на мисис Прайс Ридли до дома на викария бе само една крачка.

Мисис Прайс Ридли има късмет да намери викария в кабинета му.

Викарият, мил човек на средна възраст, винаги научаваше нещата последен.

— Такова ужасно нещо — изрече мисис Прайс Ридли задъхана, защото бе бързала по пътя. — Почувствах, че трябва да се посъветвам с вас, да чуя вашите напътствия, драги мистър Клемънт.

Викарият бе леко смутен. Той попита:

— Да не би да се е случило нещо?

— Да се е случило нещо ли! — мисис Прайс Ридли драматично повтори въпроса му. — Най-ужасният скандал! Никой от нас не е подозирал такова нещо. Безпътна жена, напълно без дрехи, удушена пред камината на полковник Бантри.

Викарият се вторачи в нея. После я попита:

— Вие… вие добре ли се чувствате?

— Разбирам защо не ми вярвате! Аз също отказах да повярвам в първия момент. Лицемерът му с лицемер! През всичките тези години!

— Моля, кажете ми точно за какво става дума.

Мисис Прайс Ридли се впусна в подробно описание на случилото се. Когато завърши, викарият кротко отбеляза:

— Но в цялата тази история нищо не показва, че полковник Бантри е виновен, нали?

— О, драги мистър Клемънт, колко далеч сте от светските неща! Но аз трябва да ви разкажа една малка история. Миналия четвъртък или май по-миналия, както и да е, няма значение, пътувах за Лондон с евтиния дневен влак. Полковник Бантри беше в същия вагон. Помислих си, че изглежда много замислен. Почти през цялото време се беше заровил във вестник „Таймс“. Като че ли не искаше да разговаря.

Викарият кимна с пълно разбиране и вероятно съчувствие.

— На гара „Падингтън“ се сбогувахме. Той предложи да ми вземе такси, но аз бях решила да отида до Оксфорд Стрийт с автобуса. Той самият взе такси и когато се качи, го чух да казва адреса — къде мислите?

Мистър Кремънт чакаше.

— Адрес в Сейнт Джоунс Ууд6.

Мисис Прайс Ридли направи триумфираща пауза.

На викария нищо не му стана ясно.

— Това, струва ми се, доказва всичко — каза мисис Прайс Ридли.

IV

В Госингтън мисис Бантри и мис Марпъл седяха във всекидневната.

— Знаете ли — сподели мисис Бантри, — чувствам се страшно облекчена, че трупът вече го няма. Никак не е приятно да имаш труп в къщата си.

Мис Марпъл кимна.

— Разбирам, мила. Прекрасно разбирам как се чувствате.

— Човек не може да го разбере — каза мисис Бантри, — докато не му дойде на главата. Знам, че и вие веднъж имахте нещо подобно у съседите, но това не е същото, както ако се случи в дома ти. Дано Артър да не намрази библиотеката. Толкова често стоим там. Какво правите, Джейн?

С поглед към часовника си мис Марпъл се беше изправила.

— Мисля да си ходя. Не виждам с какво повече бих могла да съм ви полезна.

— Не си тръгвайте още — помоли я мисис Бантри. — Знам, че хората за отпечатъците и фотографите, пък и повечето от полицаите вече си отидоха, но имам чувството, че още нещо ще се случи. Не искам да го изпуснете.

Телефонът иззвъня и тя отиде да го вдигне. Върна се с лице, цъфнало в усмивка.

— Нали ви казах, че нещо ще се случи. Това беше полковник Мелчет. Ще води тук братовчедката на бедното момиче.

— Че защо? — попита мис Марпъл.

— О, предполагам, за да види къде се е случило — нещо от този род.

— Сигурно ще е нещо повече от това.

— Какво искате да кажете, Джейн?

— Според мен… възможно е той да иска да я срещне с полковник Бантри.

Мисис Бантри каза рязко:

— Да провери дали тя го познава? Предполагам, о, да, те са длъжни да подозират Артър!

— Страхувам се, че е така.

— Като че ли Артър може да има нещо общо с цялата история.

Мис Марпъл мълчеше. Мисис Бантри се обърна войнствено към нея:

— И да не сте посмели да ми споменавате стария генерал Хендерсън или пък някой ужасен старчок, който имал афера с прислужницата си. Артър не е такъв.

— Не, не, разбира се, че не е.

— Не, той наистина не е. Е, понякога, когато дойдат млади момичета за тенис, той се държи малко глупаво, нали разбирате — любезничи, приказва малко повече. Обаче защо да не го прави? В края на краищата — тя завърши мисълта си малко неясно — аз си имам градината.

Мис Марпъл се усмихна.

— Не трябва да се тревожите, Доли — каза тя.

— Не, и не възнамерявам. Но все пак малко се безпокоя. И Артър се безпокои. Това го обърка. Всичките тези полицаи, които се мотаят наоколо. Той отиде до фермата. Гледката на прасета и подобни неща му действа успокоително, когато е разтревожен. Аха, ето ги и тях.

Колата на главния комисар спря отвън.

Полковник Мелчет влезе, придружен от млада, елегантно облечена жена.

— Това е мис Търнър, мисис Бантри. Братовчедка на… ъ-ъ-ъ… жертвата.

— Здравейте — мисис Бантри подаде ръка. — Всичко това трябва да е ужасно за вас.

Джозефин Търнър отговори искрено:

— Ужасно е. И ми се струва толкова нереално. Като лош сън.

Мисис Бантри представи мис Марпъл.

Мелчет небрежно се заинтересува:

— Стопанинът тук ли е?

— Наложи се да отиде до една от фермите. Скоро ще се върне.

— О… — гласът на Мелчет прозвуча малко съкрушено.

Мисис Бантри се обърна към Джози:

— Искате ли да видите къде се е случило? Или може би не желаете?

След къса пауза Джозефин каза:

— Да, мисля, че искам.

Мисис Бантри я поведе към библиотеката. Следваха ги мис Марпъл и Мелчет.

— Тя лежеше ето там — мисис Бантри драматично посочи мечата кожа пред камината.

— О! — Джози потръпна. В същото време тя изглеждаше смаяна. Каза със сбърчени вежди: — Просто не мога да проумея! Не мога!

— Ние също не можем — натърти мисис Бантри.

Джози внимателно започна:

— Мястото е толкова необичайно… — и спря.

Мис Марпъл леко кимна, изразявайки съгласието си с недоизказаната мисъл.

— Това именно — прошепна тя — прави всичко толкова интересно.

— Е, хайде, мис Марпъл — обади се Мелчет добродушно, — нима вече не сте намерили обяснението?

— О, да, имам обяснение. Доста приемливо, при това. Но, разбира се, това е само моя собствена идея. — Тя продължи: — Томи Бонд и мисис Мартин, новата учителка. Тя отишла да навие часовника и от него изскочила жаба.

Джозефин Търнър изглеждаше озадачена. Когато всички вкупом напуснаха стаята, тя прошепна на ухото на домакинята:

— Старата дама в ред ли е?

— Напълно! — възмутено отвърна мисис Бантри.

— Извинявайте, просто останах с впечатление, че тя се мисли за жаба или нещо такова.

В това време през страничната врата влезе полковник Бантри. Докато го запознаваше с Джозефин Търнър, Мелчет внимателно наблюдаваше, но не забеляза никакъв интерес или следа от разпознаване в лицето на младата жена. Комисарят въздъхна облекчено. По дяволите Слак и неговите инсинуации!

В отговор на въпроса на мисис Бантри Джози разказваше историята по изчезването на Руби Кийн.

— Сигурно страшно сте били разтревожена, мила — каза мисис Бантри.

— Бях повече ядосана, отколкото разтревожена. Вижте, аз тогава не знаех, че нещо се е случило с нея.

— И все пак — включи се мис Марпъл — вие сте се обадили в полицията. Не си ли мислехте, че избързвате?

Джози възкликна:

— Само че не бях аз! Обади се мистър Джеферсън.

Мисис Бантри се учуди.

— Джеферсън?

— Да, той е инвалид.

— Да не е Конуей Джеферсън? Та аз го познавам много добре. Той ни е стар приятел. Артър, слушай — Конуей Джеферсън. Отседнал е в „Маджестик“ и той се обадил на полицията. Не е ли това съвпадение?

Джозефин Търнър се обади:

— Миналото лято той също беше в хотела.

— Виж ти! А ние въобще не сме знаели. Не съм го виждала отдавна — тя се обърна към Джози: — Как е той сега?

Джози преценяваше.

— Мисля, че се чувства прекрасно, да, прекрасно. Е, като се има предвид… нали разбирате. Винаги е жизнерадостен, винаги се шегува.

— А семейството му с него ли е?

— Сигурно питате за мистър Гаскел? И за младата мисис Джеферсън? И Питър? О, да.

Споменаването на семейство Джеферсън като че ли промени нещо в досегашната приятна откритост на Джозефин Търнър. Когато заговори за тях, в гласа й се появи някаква неестествена нотка.

Мисис Бантри каза:

— Те са много мили, нали? Младите, искам да кажа.

Доста несигурна, Джози отговори:

— О, да, да. Аз… ние… да, много са мили, наистина.

V

— И какво — попита мисис Бантри, докато гледаше през прозореца след отдалечаващата се кола на главния комисар — искаше да каже тя с това „да, наистина“? Не мислите ли, Джейн, че има нещо…

Мис Марпъл я прекъсна нетърпеливо.

— Точно така! Веднага се забеляза. Щом стана дума за Джеферсънови, изведнъж се смени поведението й. Дотогава се държеше съвсем естествено.

— Но на какво се дължи това, Джейн?

— Как да ви кажа, скъпа, вие ги познавате, не аз. Просто усещам, че в тях има нещо, както сама казахте, което я тревожи. И още нещо — забелязахте ли, че когато я попитахте дали се е безпокоила за младото момиче, тя каза, че много се е ядосала! И наистина изглеждаше ядосана — много ядосана. А това за мен е много интересно. Имам чувството — може би греша — че това е основната й реакция във връзка със смъртта на момичето. Тя не я е обичала, сигурна съм. Изобщо не изглежда натъжена. Но определено смятам, че мисълта за това момиче, Руби Кийн, я вбесява. И е много интересно да се разбере защо?

— Ще разберем! — каза мисис Бантри. — Ще отидем в Дейнмът и ще отседнем в „Мажестик“, да Джейн, вие също. Нуждая се от малка почивка заради нервите ми след всичко, което се случи тук. Няколко дни в „Мажестик“ — ето какво ни трябва. И ще се запознаете с Конуей Джеферсън. Той наистина е симпатичен човек. Историята му е толкова тъжна! Имаше дъщеря и син и страшно ги обичаше. И двамата бяха женени, но продължаваха да прекарват доста време у дома. Съпругата му също беше много мила жена и той я обожаваше. Една година, като се връщали от Франция, самолетът катастрофирал. Всички загинали — пилотът, мисис Джеферсън, Розамунд и Франк. Нозете на Конуей били толкова пострадали, че се наложило ги ампутират. Но той се държи прекрасно — какъв кураж! Беше невероятно активен човек и изведнъж — безпомощен инвалид, но никога не се оплаква. С него живее снаха му, тя била вдовица, когато Франк се оженил за нея, и има син от първия си брак — Питър Кармоди. И двамата живеят с Конуей. И Марк Гаскел, съпругът на Розамунд, беше много често с тях. Цялото нещо беше една ужасяваща трагедия.

— А сега — добави мис Марпъл — има друга трагедия…

— О, да, но тя няма нищо общо с трагедията на Джеферсънови.

— Тъй ли мислите? Мистър Джеферсън се обадил в полицията.

— Права си… Знаете ли, Джейн, това е много любопитно…