Трупът в библиотеката

I

Полковник Мелчет имаше пред себе си един изключително притеснен хотелски управител. С него беше главен инспектор Харпър от полицията в Гленшир и неизбежният инспектор Слак — последният се чувстваше доста засегнат от узурпацията на случая от страна на главния комисар.

Главен инспектор Харпър бе готов да успокоява почти докарания до сълзи мистър Прескът, докато полковник Мелчет бе по-склонен към твърди мерки.

— Няма смисъл от сантименталности — каза той остро. — Момичето е мъртво — удушено. Имате късмет, че не са я удушили в хотела ви. Сега случаят е в друга община и заведението ви много леко ще се отърве. Но ние сме длъжни да проведем разследването си и колкото по-рано, толкова по-добре. Можете да разчитате на нас, ще бъдем дискретни и тактични. Затова моля да прекратите с хленченето и да се овладеете. Какво знаете за това момиче?

— Нищо не знаех, абсолютно нищо. Доведе я Джози.

— Джози отдавна ли е тук?

— Две години, не — три.

— И вие сте доволен от нея?

— Да. Джози е добро момиче, много симпатична. Компетентна. Тя се харесва на хората, умее да изглажда конфликтите — знаете, че на бридж хората често се ядосват… — полковник Мелчет кимна разбиращо. Жена му бе страстна бриджорка, но изключително слаб играч. Мистър Прескът продължи: — Джози умее да успокоява хората. Знае как да работи с тях — хем любезна, хем твърда, разбирате какво искам да кажа.

Полковникът отново кимна. Сега вече знаеше за какво му напомняше Джозефин Търнър. Въпреки грима и елегантната външност в нея прозираше нещо от характера на детска учителка.

— Разчитам на нея — продължи Прескът. Тонът му стана малко натъжен. — Защо трябваше да ходи по тези хлъзгави камънаци? Тук си имаме такъв хубав плаж. Защо не се къпе на плажа? Да падне и да си счупи глезена. Не беше честно спрямо мен. Плащам й да танцува, да играе бридж и да поддържа доброто настроение у хората, а не да ходи по скали и да си чупи глезена. Танцьорите трябва да внимават за краката си, не да рискуват. Тогава много се ядосах. Не беше честно спрямо хотела.

Мелчет прекъсна рецитацията:

— И тогава тя предложи това момиче — братовчедка си — да я замести?

Прескът потвърди.

— Точно така. Идеята ми допадна. Имайте предвид, че нищо допълнително не трябваше да плащам. Можех да осигуря легло и храна на момичето, но за заплата трябваше да се разберат с Джози. Това беше уговорката. За самото момиче лично аз нищо не знаех.

— Но тя се оказа подходяща?

— О, да, с нея всичко бе наред. Е, беше много млада, стилът й бе малко евтин за място като нашето, но имаше приятни обноски — тиха, учтива. Танцуваше добре. Хората я харесваха.

— Хубава ли беше?

От подутото и посиняло лице на трупа това бе трудно да се определи.

Прескът прецени:

— Средна хубост. Малко лисича физиономия. Без грим не би хванала око. Но в общи линии успяваше да изглежда симпатична.

— Около нея навъртаха ли се младежи?

— Разбирам накъде биете, сър — оживи се Прескът. — Лично аз не съм забелязал нещо особено. Едно-две момчета се навъртаха известно време — но всичко беше в рамките на задълженията й. Имам предвид нищо, заради което да я удушат. Тя много се разбираше с по-възрастните хора — обичаше да бърбори, почти като малко дете, и на тях това им харесваше. Забавляваше ги.

С дълбок, меланхоличен глас главен инспектор Харпър запита:

— Мистър Джеферсън, например?

Управителят кимна утвърдително.

— Да, точно мистър Джеферсън имах предвид. Тя много често сядаше с него и семейството му. Понякога ходеха на разходка с кола. Мистър Джеферсън обича младите хора и е много добър с тях. Само, моля, не ме разбирайте погрешно. Мистър Джеферсън е инвалид. Той може да се придвижва само с количката си. Но много обича да гледа как младите се забавляват — когато играят тенис, когато са на плажа. Често им организира партита. Харесва младежите и не изглежда огорчен от живота, въпреки че би имал право. Всички го обичат, и, бих казал, човек с прекрасен характер.

Мелчет попита:

— А той проявяваше ли интерес към Руби, Кийн?

— Мисля, че му беше приятно да я слуша.

Харпър каза:

— И той беше човекът, който съобщи в полицията за изчезването й?

Той успя да придаде на думите си многозначителност и укор, на което управителят веднага реагира:

— Поставете се на мое място, мистър Харпър. И за миг не си помислих, че е станало нещо лошо. Мистър Джеферсън дойде в канцеларията ми ядосан и готов да се кара. Момичето не било спало в стаята си, снощи не излязла да танцува. Може да е излязла на разходка с кола и нещо да й се е случило. Полицията трябвало веднага да бъде информирана. Да се направело разследване! Беше бесен. И още от канцеларията ми позвъни в полицията.

— Без да се посъветва с мис Търнър?

— На Джози никак не й се нравеше цялата история — това беше повече от очевидно. Яд я беше за случилото се, яд я беше на Руби, искам да кажа. Но какво можеше да каже тя?

— Аз мисля — каза Мелчет, — че е най-добре да се срещнем с мистър Джеферсън. Е, Харпър?

Главен инспектор Харпър се съгласи.

II

Мистър Прескът ги придружи до апартамента на Конуей Джеферсън. Намираше се на първия етаж и гледаше към морето. Мелчет небрежно запита:

— Доста луксозна обстановка, а? Богат ли е?

— Доста е заможен, предполагам. Когато идва тук, за нищо не се скъпи. Наемат най-добрите стаи, поръчват най-скъпите блюда, скъпи вина — най-доброто от всичко.

Мелчет кимна.

Мистър Прескът почука на вратата. Женски глас ги покани да влязат. Управителят бе пръв, останалите го последваха.

С извинителен глас, мистър Прескът се обърна към жената, седнала до прозореца:

— Не бих желал да ви обезпокоя, мисис Джеферсън, но господата са… от полицията. Те желаят да поговорят с мистър Джеферсън. Полковник Мелчет, главен инспектор Харпър, инспектор, ъ-ъ-ъ… Слак — мисис Джеферсън.

Мисис Джеферсън ги поздрави с кимване на глава.

Първото впечатление на Мелчет бе, че не е хубава. Но когато на устните й се появи усмивка и тя заговори, той промени мнението си. Имаше очарователен, симпатичен глас, а очите й, чисти и светлокафяви, бяха красиви. Тя бе скромно, но елегантно облечена и по негова преценка бе на около тридесет и пет години.

Тя каза:

— Свекърът ми спи. Той е с деликатно здраве и тази случка бе страшен шок за него. Трябваше да повикаме лекар и лекарят му даде успокоително. Но съм сигурна, че щом се събуди, ще пожелае да ви види. Може би аз също мога с нещо да съм полезна? Моля, седнете.

Мистър Прескът, нетърпелив да избяга, се обърна към Мелчет.

— Мисля, че направих, каквото можах, сър? — и с благодарност получи разрешение да се оттегли.

След неговото излизане атмосферата като че ли се освободи от първоначалното напрежение. Аделайд Джеферсън имаше способността да създава приятна атмосфера. Умееше да предразполага хората и да ги насърчава да говорят. И сега улучи верния тон, като каза:

— Тази работа шокира всички ни. Ние бяхме приятели с бедното момиче. И всичко изглежда толкова невероятно. Свекърът ми е много разстроен. Той много харесваше Руби.

Мелчет попита:

— Мистър Джеферсън се е обадил в полицията, нали?

Искаше да разбере как ще реагира тя на този факт. Долови някакво трепване, нещо съвсем дребно — раздразнение, загриженост? — не можа точно да прецени, но имаше нещо и тя със сигурност трябваше да се овладее, преди да продължи. Тя каза:

— Да, така е. Като инвалид той много лесно се разстройва и тревожи. Опитахме се да го убедим, че всичко е наред, че сигурно има някакво напълно логично обяснение, и че самото момиче надали би желало да се намесва полицията. Той настоя. И — тя направи малък жест с ръка — той бе прав, а ние сгрешихме.

Мелчет попита:

— Колко добре познавахте Руби Кийн, мисис Джеферсън?

Тя се замисли.

— Трудно ми е да кажа. Моят свекър обича младите хора и му харесва да ги има около себе си. Руби бе за него нещо ново — бяха му забавни и интересни приказките й. Тя много често сядаше с нас в хотела, а от време на време свекърът ми я водеше на разходка с кола.

В гласа й не се долавяше никакво чувство. Мелчет си помисли, че тя със сигурност би могла да каже повече, ако пожелаеше. Той я помоли:

— Ще ми разкажете ли точно какво се случи снощи?

— Разбира се, но не вярвам, че ще ви е от полза. След вечеря Руби дойде и седна при нас във фоайето на хотела. Тя остана дори и когато танците започнаха. Бяхме се уговорили по-късно да играем бридж, но чакахме Марк, Марк Гаскел, моя девер — той бе съпруг на дъщерята на мистър Джеферсън. Марк трябваше да довърши някакви важни  писма. Очаквахме и Джози, която щеше да е четвърта в карето.

— Това често ли се случваше?

— Доста често. Тя е първокласен играч и много мила. Моят свекър обича много да играе бридж и винаги предпочита Джози пред някой непознат. Естествено, тъй като тя урежда каретата, невинаги може да играе с нас, но гледа да използва всяка възможност — в очите й блесна лека усмивка. — Моят свекър харчи доста пари в хотела и затова управата е доволна, щом Джози ни обръща повече внимание.

Мелчет попита:

— А на вас Джози харесва ли ви?

— Да, разбира се, че ми харесва. Винаги е добронамерена, весела, работи съвестно и, изглежда, си харесва работата. Тя е умна, въпреки че не е образована. Освен това никога не се преструва за нищо. Държи се естествено и не се поддава на настроения.

— Моля, продължавайте, мисис Джеферсън.

— Както вече казах, Джози трябваше да си подреди четворките, а Марк пишеше писма. Затова Руби се застоя при нас по-дълго от обикновено. После дойде Джози, а Руби отиде да изиграе първия си солов танц с Реймънд — той е професионалист танцьор и тенисист. Сетне се върна при нас, точно когато дойде Марк. После някакъв младеж я покани и тя отиде да танцува с него, а ние започнахме да играем бридж.

Тя спря и направи жест на безсилие.

— И това е всичко, което знам. Докато танцуваше, я видях веднъж, но бриджът доста погълна вниманието ми и аз почти не поглеждах към стъклената преграда, която дели фоайето от залата за танци. После, в полунощ, Реймънд дойде при Джози доста разтревожен и я попита къде е Руби. Джози съвсем естествено, се опита да му затвори устата, но…

Главен инспектор Харпър я прекъсна. Той попита тихо:

— Защо „съвсем естествено“, мисис Джеферсън?

— Ами… — тя се поколеба. На Мелчет му се стори, че леко се смути. — Джози не искаше да се драматизира отсъствието на момичето. Тя се чувстваше донякъде отговорна за нея. Каза, че вероятно Руби си е в стаята, че преди това й е споменала, че я боли глава — между другото, не мисля, че това беше вярно. Джози просто си измисли това извинение. Реймънд телефонира в стаята й, но очевидно никой не се обади, и се върна доста понакипял — той е много темпераментен. Джози отиде с него, опита се да го успокои и накрая изигра танца вместо Руби. Това бе доста смело от нейна страна и действително после стана ясно, че отново си е насилила глезена. Когато танцът свърши, тя се върна при нас и се опита да успокои мистър Джеферсън, който по това време беше вече разтревожен. Накрая го убедихме да си легне, успокоихме го, че вероятно Руби е излязла на разходка с кола и се е спукала гума. Легна си обезпокоен, а тази сутрин веднага започна да се тревожи. — Тя направи пауза. — Останалото го знаете.

— Благодаря, мисис Джеферсън. А сега ще ви питам дали имате някакво предположение кой може да е извършителят?

Отговорът й дойде незабавно. Тя каза:

— Нямам представа. Съжалявам, но с нищо не мога да ви помогна.

Той настоя:

— Момичето да е споменавало нещо? Например за някакъв случай на ревност? Или че се страхува от някого? Че е имала интимен приятел?

Аделайд Джеферсън поклащаше отрицателно глава при всеки въпрос.

Изглежда нищо повече не можеше да им каже.

Главният инспектор предложи да разпитат младия Джордж Бартлет и да се срещнат с мистър Джеферсън по-късно. Полковник Мелчет се съгласи и тримата излязоха, като мисис Джеферсън обеща да ги потърси веднага щом мистър Джеферсън се събуди.

— Приятна жена — сподели Мелчет, щом вратата се затвори след тях.

— Наистина много приятна дама — съгласи се охотно главен инспектор Харпър.

III

Джордж Бартлет бе тънък, строен младеж, с изпъкнала адамова ябълка, изпитващ огромна трудност да изкаже мислите си. Той бе толкова объркан, че бе почти невъзможно да изрече нещо смислено.

— Ужасно е, нали? За такива неща пишат в неделните вестници, но човек не може да допусне, че те наистина се случват, не мислите ли?

— За съжаление няма никакво съмнение в този случай, мистър Бартлет — каза главният инспектор.

— Не, не, разбира се, че не. Но всичко е толкова… как да кажа… Пък и на километри оттук и прочее. В някаква селска къща, нали? Страшно провинциално и така нататък. Доста шум се вдигнало там, нали?

Полковник Мелчет пое нещата в свои ръце.

— Колко добре познавахте убитото момиче, мистър Бартлет?

Джордж Бартлет се смути.

— О, с-с-съвсем слабо, с-с-сър. Не, почти не я познавах, ако разбирате какво искам да кажа. Танцувал съм с нея един-два пъти, някой и друг час тенис през деня, нали разбирате.

— Мисля, че вие сте били последният, който я е видял жива снощи?

— Сигурно е така, щом казвате… звучи ужасно, нали? Имам предвид, че когато я видях, тя бе съвсем добре, абсолютно.

— По кое време беше това, мистър Бартлет?

— Ами… как да ви кажа… аз никога не знам колко е часът. Но не беше много късно, ако ме разбирате.

— Танцували сте с нея?

— Да, в действителност… тоест, да, танцувах с нея. Обаче беше доста рано. Сега се сещам — беше веднага след демонстрационния й танц с оня, професионалиста. Трябва да е било към десет, десет и половина, единадесет. Не знам точно.

— Да оставим времето настрана. Можем да го установим. Кажете ни какво точно се случи.

— Ами… потанцувахме малко, нали разбирате… Не че аз съм голям танцьор.

— Не ни интересува много какъв танцьор сте, мистър Бартлет.

Джордж Бартлет се вторачи уплашено в полковника и запелтечи:

— Ъ-ъ-ъ… сигурно е така. Ами… както казах, танцувахме по дансинга и аз говорех, но Руби не говореше много и даже леко се прозяваше. Защото вече казах, че не танцувам добре и момичетата гледат ако може да ме избягват, ако разбирате какво искам да кажа. Тя каза, че я боли главата и аз, защото знам кога трябва да спра, казах „Добре“ и това беше.

— И кога я видяхте за последен път?

— Качи се нагоре по стълбите.

— Тя не каза ли, че трябва да се срещне с някого? Или че ще ходи на разходка с кола? Или че има среща? — попита полковник Мелчет.

Бартлет поклати глава.

— Нито думичка. — С печален вид той добави: — Просто ми би шута.

— А как се държеше? Беше ли припряна или разсеяна, като че ли нещо я притеснява?

Джордж Бартлет се замисли. После поклати глава.

— Според мен беше отегчена. Прозяваше се, както вече казах. Нищо повече.

Полковник Мелчет попита:

— А вие какво направихте, мистър Бартлет?

— А?

Джордж Бартлет зяпна.

— Чакайте да помисля… Какво ли наистина направих?

— Чакаме вие да ни кажете.

— Да, да, разбира се. Никак не е лесно да си спомняш, нали? Момент да видя. Нищо чудно да съм отишъл в бара да пийна нещо.

— В крайна сметка ходихте ли в бара да пийнете нещо?

— А, точно така! Пийнах нещо. Само май че не беше точно по него време. Може да съм излязъл навън, отде да знам? Глътка свеж въздух. Доста задушно е за септември. Навън е много приятно. Да, точно така. Излязох, поразходих се малко, после се върнах, пих на бара и след това се върнах в залата за танци. Не беше много оживено. Забелязах онази, как се казваше, Джози — пак танцуваше. С тенисиста. Тя преди беше болна — нещо май си била изкълчила глезена.

— Това означава, че сте се прибрали около полунощ. Искате да ни кажете, че сте се разхождали навън повече от час?

— Ами, нали казах, че пих едно питие. Аз… аз размишлявах.

На това твърдение повярваха най-много от всичко чуто досега.

Полковник Мелчет рязко попита:

— За какво размишлявахте?

— О, не знам. За най-различни неща — отвърна мистър Бартлет доста мъгляво.

— Имате ли кола, мистър Бартлет?

— О, да, имам кола.

— Къде беше, в гаража на хотела ли?

— Не, всъщност беше на двора. Мислех си, че може да ми се прииска да я покарам, нали разбирате?

— И покарахте ли я?

— Не, не, не съм я карал. Честна дума, не съм.

— Да сте водили, например, Руби Кийн на разходка?

— Ха сега пък! Накъде биете? Не съм, кълна се, че не съм. Моля ви се, и таз хубава!

— Благодаря, мистър Бартлет. Не мисля, че знам повече въпроси към вас засега. Засега — повтори полковник Мелчет, натъртвайки върху думата.

Те оставиха Бартлет с комичен, смаяно уплашен израз на не дотам интелектуалната му физиономия.

— Безмозъчно магаре — сподели полковник Мелчет. — Но дали наистина е такъв?

Главен инспектор Харпър поклати глава.

— Чака ни още дълъг път — каза той.