Трупът в библиотеката

I

Щом излязоха от апартамента на Джеферсън, Харпър се обърна към Мелчет:

— Е, поне вече имаме мотив, сър.

— Хм — отвърна Мелчет. — Петдесет хиляди лири, така ли?

— Да, сър. Ставали са убийства за далеч по-малко пари.

— Да, но…

Полковник Мелчет не довърши. Харпър обаче го разбра.

— Не мислите, че в този случай това е вероятно, нали? Аз също, поне що се отнася до това. Но трябва да бъде проверено.

— О, разбира се. Харпър продължи:

— Ако, както каза мистър Джеферсън, мистър Гаскел и мисис Джеферсън са вече финансово осигурени, то тогава е малко вероятно някой от тях да пристъпи към брутално убийство.

— Прав сте. Но все пак трябва да проверим финансовото им състояние. Не бих казал, че Гаскел ми стана много симпатичен — има вид на рязък, безскрупулен човек — но това съвсем не го превръща в убиец.

— О, да, сър. Не смятам, че някой от двамата би могъл да е вероятният извършител. А от това, което каза Джози, не виждам да е физически възможно. И двамата са играли бридж от единадесет без двадесет до полунощ. Не, аз си мисля за друга възможност.

— Приятел на Руби Кийн? — попита Мелчет.

— Точно така, сър. Някой млад нещастник — сигурно не много надарен умствено. Някой, когото е познавала, преди да дойде тук. Планът за осиновяване, ако е научил за него, е бил капакът и всичко. Видял е, че я губи, че тя преминава в съвсем друг свят и тогава сляпата ярост го е накарал да изгуби разсъдъка си. Снощи я е накарал да излезе, за да се срещнат, скарали са се, той се е поддал на чувствата си и я е убил.

— А как се е озовала в библиотеката на Бантри?

— Мисля, че и това може да бъде обяснено. Например, излезли са с колата му. Дошъл на себе си, разбрал какво е извършил и първата му мисъл е била как да се отърве от тялото. Да предположим, че е видял портата на голямо имение. Дошло му наум, че ако я открият в къщата, следствието ще се завърти около обитателите й и той щастливо ще може да се измъкне. Тя е лека като перце, не е била трудна за носене. В колата си е имал длето. Насилил е прозореца и я е проснал на постелката пред камината. При удушване няма следи от кръв или нещо разбито по колата, което би го уличило. Разбирате ли ме, сър?

— О, да, Харпър, много е възможно така да е станало. Но остава да свършим още нещо. Cherchez l’homme.7

— Какво? О, много добре, сър.

Главният инспектор Харпър тактично аплодира шегата на по-старшия, въпреки че поради превъзходния френски акцент на полковник Мелчет той почти изтърва смисъла на думите му.

II

— О, ъ-ъ-ъ… м-м-мога ли да поговоря с вас за минутка?

На пътя на двамата мъже се бе изправил Джордж Бартлет.

Полковник Мелчет, комуто Бартлет не се нравеше особено много и който бързаше да разбере докъде е стигнал Слак с огледа на стаята на момичето и разпита на камериерките, почти излая:

— Е, какво има, какво?

Младият мистър Бартлет отстъпи крачка-две назад, отваряйки и затваряйки уста като риба на сухо.

— Ами, ъ-ъ-ъ… може да не е важно, не знам… но мисля, че трябва да ви кажа. Фактически, не мога да намеря колата си.

— Какво значи това „не мога да намеря колата си“?

Пелтечейки, Джордж Бартлет обясни, че иска да каже, че не може да намери колата си.

Главен инспектор Харпър попита:

— Да не би да искате да кажете, че е открадната?

Джордж Бартлет с благодарност се обърна към по-спокойния глас:

— Ами… ъ-ъ-ъ… точно така. Имам предвид, че човек не може да е сигурен, нали? Например някой може да е седнал в нея и да е подкарал нанякъде, без зла умисъл, ако разбирате какво искам да ви кажа.

— Кога я видяхте за последен път, мистър Бартлет?

— Тъкмо се опитвах да си спомня. Смешно, нали, колко трудно е да си припомни човек нещо?

Полковник Мелчет каза студено:

— Според мен не е толкова трудно за нормално интелигентен човек. Доколкото знам, казахте, че снощи е била в двора на хотела…

Бартлет събра смелост да го прекъсне.

— Точно така. Но… там ли беше?

— Какво искате да кажете с това „там ли беше“? Нали казахте, че е била там!

— Ами… имах предвид… ъ-ъ-ъ… мислех, че беше там. Аз… ъ-ъ-ъ… е, не съм ходил да проверявам, разбирате ли?

Полковник Мелчет въздъхна. Той мобилизира цялото си търпение.

— Хайде да си изясним нещата. Кога за последен път видяхте колата с очите си? Между другото, каква марка е?

— Миноан 14.

— И кога я видяхте за последен път?

Адамовата ябълка на Джордж Бартлет конвулсивно заподскача нагоре-надолу.

— Момент да помисля. Бях с нея вчера преди обед. Смятах следобед да се поразходя. Но някак си, нали знаете как става, следобед легнах да подремна. После, след чая, играх скуош и след това се къпах.

— И колата бе в двора на хотела?

— Предполагам. Имам предвид, че я оставих там. Разбирате ли, мислех, че ще мога да изведа някого на разходка. След вечеря, искам да кажа. Но нямах късмет. Нищо не се получи. Така и не я карах старата бричка.

Харпър запита:

— Но, доколкото знаехте, колата е била в двора на хотела?

— Да, естествено, имам предвид, че там я бях оставил, нали?

— Щяхте ли да забележите, ако я нямаше в двора?

Мистър Бартлет поклати глава.

— Едва ли. Коли влизат и излизат постоянно. Има много коли от тази марка.

Главен инспектор Харпър кимна. Току-що бе хвърлил небрежен поглед през прозореца. В този момент на двора имаше най-малко осем „Миноан 14“. Това бе най-популярната евтина кола за тази година.

— Нямате ли навик да прибирате колата си в гаража нощем? — попита Мелчет.

— Обикновено не си правя труда. Времето е хубаво. Толкова е досадно да прибираш колата си в гаража.

Обръщайки се към Мелчет, главен инспектор Харпър каза:

— Ще се видим горе. Ще намеря сержант Хигинс, за да се заеме със случая.

— Добре, Харпър.

Мистър Бартлет прошепва извинително:

— Знаех си, че трябва да ви уведомя. Може да е важно, нали?

III

Мистър Прескът бе осигурил храна и квартира на своята допълнителна танцьорка. Тъй като стаята бе най-лошата, с която хотелът разполагаше, то едва ли храната бе нещо по-добро.

Джозефин Търнър и Руби Кийн живееха в стаи в самия край на тесен, полутъмен и неугледен коридор. Те бяха малки, гледаха на север към част от скалата, в подножието на която бе построен хотелът, и бяха обзаведени с всевъзможни остатъци от мебелировка, която преди тридесетина години се бе радвала на по-бляскаво положение. Сега, когато хотелът бе модернизиран и навсякъде имаше стенни гардероби и шкафове, тези огромни викториански гардероби бяха натикани в помещенията на прислугата или в тези, които се даваха само когато сезонът бе в разгара си и хотелът бе препълнен.

Както Мелчет веднага прецени, разположението на стаята на Руби Кийн бе идеално, за да може някой да напусне хотела незабелязан, но, за зла беда, не предоставяше никаква възможност да се узнае нещо повече за начина, по който е станало това.

В края на коридора малка стълба водеше към друг такъв коридор на приземния етаж. Там имаше стъклена врата, която се отваряше към страничната тераса на хотела, откъдето не се откриваше някаква гледка и затова не бе посещавана. От там можеше да се отиде на главната тераса, или по извиваща се пътека да се излезе на страничния път малко по-надолу. Тъй като настилката му беше лоша, този път беше рядко използван.

Инспектор Слак се бе заел с разпита на камериерките и огледа на стаята на Руби за евентуални следи. За щастие, нищо в нея не бе пипано.

Руби Кийн не бе от ранобудните. Инспектор Слак откри, че тя е имала навик да спи до около десет — десет и половина сутринта, след което да звъни за закуска. Благодарение на това, както и на ранните действия на Конуей Джеферсън, полицията бе започнала разследването преди камериерките да влязат в стаята. Дори не бяха минавали по този коридор. По това време на годината останалите стаи се отваряха и почистваха от прах само веднъж седмично.

— И само това е хубавото — заключи Слак мрачно. — Ако имаше нещо за откриване, щяхме да го открием, но за жалост — нищо такова няма.

Гленширската полиция вече бе изследвала стаята за отпечатъци от пръсти, но всичко бе нормално — отпечатъците бяха от пръстите на Руби, Джози и на две от камериерките — една от сутрешната и една от вечерната смяна. Откриха и два отпечатъка от пръстите на Реймънд Стар, но и за тях имаше обяснение — той се бе качил в стаята заедно с Джози, за да потърсят Руби.

В чекмеджетата на масивно махагоново бюро откриха купчина писма и всевъзможни хартии — сметки, фишове от покупки, театрални програми, стари билети за кино, изрезки от вестници, страници от списания със съвети как да бъдем красиви. Инспектор Слак внимателно бе сортирал всичко. Някои от писмата бяха подписани „Лил“, очевидно приятелка на момичето от „Пале дьо Данс“. В тях се споделяха дребни клюки, разказваха се разни случки — „Руб, много ни липсваш. Мистър Финдезон много често пита за теб. Май доста му е мъчно, че те няма! След като ти замина, младият Редж тръгна с Мей. Барни също се интересува от време на време какво правиш. Старият Граузър продължава с гадните си номера. Изгони Ада, защото ходела с някакъв клиент“.

Слак си бе записал всяко от споменатите имена. Много бе възможно чрез тях да се стигне до някаква полезна информация. С това полковник Мелчет бе съгласен, а също и главен инспектор Харпър, който се присъедини към тях. Иначе в стаята имаше малко неща, които да са от полза за следствието.

Върху облегалката на стол в средата на стаята бе преметната ефирната розова танцувална рокля, която Руби бе носила в началото на вечерта. Две розови сатенени обувки с високи токове бяха небрежно ритнати на различни страни. Копринени чорапи, небрежно свити на топка, бяха захвърлени до тях на пода. Единият от чорапите имаше бримки. Мелчет си припомни, че мъртвото момиче бе с голи крака. Слак беше научил, че това й било навик. Тя предпочитала да слага грим върху краката си вместо чорапи, по този начин правела икономии. Вратата на гардероба бе отворена. Виждаха се няколко доста елегантни рокли, а под тях ред обувки. В коша за дрехи имаше мръсно бельо, а в кошчето за боклук — изрязани нокти, изцапани с грим салфетки, памучни тампони, изцапани с руж и лак за нокти — нищо необикновено! Лесно бе да се разбере какво е станало — Руби Кийн бе изтичала до стаята си да се преоблече и отново бе хукнала навън. Но накъде?

Джозефин Търнър, за която се предполагаше, че най-добре от всички познава живота на Руби и нейните приятелки, се оказа неспособна да помогне. Но, както изтъкна инспектор Слак, това може би бе нормално.

— Ако това, което казвате, е вярно, сър — имам предвид осиновяването — Джози щеше да е против това Руби да продължава да вижда старите си приятели, за да не се развали работата, така да се каже. Аз така виждам нещата — старият джентълмен се увлича по Руби Кийн, защото я смята за сладко, невинно дете. Да предположим, че Руби е имала приятел, който не е бил кой знае каква стока. На стареца това не би се харесало. Джози не знае много за момичето — особено пък за приятелите й. Но тя в никакъв случай не би позволила Руби да развали всичко, като се среща с някой неприемлив младеж. Значи съвсем близо до ума е, че момичето — според мен тя е била потайна хитруша — ще крие, ако се среща с някого. Тя не би казала на Джози, защото Джози веднага би й забранила. Нали знаете какви са момичетата, особено неопитните — все си изгубват ума по разни негодяи. Руби е искала да го види. Той идва, разбира накъде отиват работите и й извива врата.

— Предполагам, че сте прав, Слак — полковник Мелчет се опита да прикрие отвращението, предизвикано от безцеремонния начин, по който Слак излагаше тезата си. — Ако е така, лесно ще открием кой е този негодник.

— Оставете това на мен, сър — каза Слак с присъщата си самоувереност. — Ще намеря тази Лил от „Пале дьо Данс“ и ще я накарам да ми каже всичко. Скоро ще разберем истината.

Полковник Мелчет не беше толкова сигурен. Енергичните изяви на Слак винаги го караха да се чувства уморен.

— Още един човек може да ни бъде полезен, сър — продължи Слак, — и това е професионалният танцьор и тенисист. Те двамата често са били заедно и е възможно той да знае повече от Джози. Възможно е момичето да си е развързало езика пред него.

— Аз вече говорих за това с главен инспектор Харпър.

— Чудесно, сър. Аз пък добре обработих камериерките. Те не знаят нищо. Доколкото успях да разбера, не се отнасят с голямо уважение към двете танцьорки. Все гледали да не си дават много зор. За последен път камериерка била в стаята снощи към седем часа. Оправила леглото, пуснала пердетата и малко поприбрала. Ако желаете, да надникнем и в банята.

Банята бе разположена между стаята на Руби и малко по-голяма стая, обитавана от Джози. Мелчет вдигна вежди при разкрилата се гледка. Никога не бе предполагал, че жените използват толкова много средства за разкрасяване. Безбройни редове от бурканчета с най-различни мазила — крем за лице, крем за почистване, крем против бръчки, крем за подхранване на кожата! Кутийки с пудра във всевъзможни нюанси. Купчина червила от всички разцветки. Лосион за коса и препарати за блясък. Черен туш за мигли, очни сенки, най-малко дузина лакове за нокти, салфетки за почистване на лице, използвани тампони от памук. Шишенца лосиони за лице — за почистване, тонизиране, омекотявате и какво ли още не.

— Нима — запита той плахо — жените използват всички тези неща?

Всезнаещият инспектор Слак му обясни:

— В обикновения живот, сър, дамите се придържат към един-два вида сенки — едни за през деня, едни за вечерта. Те знаят какво им отива и се придържат към своя стил. Но при тези момичета това не е достатъчно. Те играят демонстрационни танци — една вечер, да речем, танго, друга — някакъв викториански танц с кринолини или пък индиански танц на апахите, а след това пък обикновен салонен танц, и за всеки от тях е необходим съответен грим.

— Боже Господи! — възкликна полковникът.

— Не е за чудене, че хората, които произвеждат всички тези мазила, са богаташи.

— Лесни пари, сър. Лесни пари — каза Слак.

— Разбира се, доста от тях отиват за реклама.

Полковник Мелчет се отказа да размишлява по изумителния и тъй древен проблем за разкрасяване на жените и се обърна към току-що влезлия главен инспектор Харпър:

— Остава да се разпита танцьорът. Ще се заемете ли, господин главен инспектор?

— Съгласен, сър.

Докато слизаха по стълбите, Харпър попита:

— Какво мислите за историята на Бартлет, сър?

— За колата му? Мисля, Харпър, че трябва да наблюдаваме този младеж. Историята му нещо не ми харесва. Ами ако се окаже, че той все пак е водил Руби Кийн на разходка снощи?

IV

По време на разпит главен инспектор Харпър бе бавен, спокоен, държеше се възпитано и непредубедено. Случаите, при които се налагаше полицаите от двете графства да си сътрудничат, бяха винаги трудни. Той харесваше полковник Мелчет и смяташе, че е много способен, но бе доволен, че сам щеше да проведе предстоящото интервю. Правилото на Харпър бе никога да не бърза. Първият разпит трябваше винаги да бъде рутинен. Това успокояваше разпитваните и ги караше да не са толкова нащрек следващия път.

Харпър вече бе видял Реймънд Стар. Висок и строен, с равни бели зъби и загоряло от слънцето лице. Симпатичен на вид, с тъмна коса. Държеше се дружелюбно и в хотела всички го харесваха.

— Боя се, че не ще ви бъда от голяма полза, господин главен инспектор. Разбира се, много добре познавах Руби. Тя бе тук повече от месец, репетирахме заедно, но едва ли мога да кажа нещо повече от това. Симпатично момиче, малко глупавичка.

— Интересуват ни преди всичко нейните приятелства. По-точно приятелствата й с мъже.

— Предполагам. Лично аз обаче не знам нищо! Един-двама младежи от хотела се въртяха около нея, но нищо по-особено. Вижте, почти през цялото време тя бе монополизирана от семейство Джеферсън.

— Да, семейство Джеферсън — Харпър замислено изгледа младия мъж. — Вие какво мислите за тази работа, мистър Стар?

Реймънд Стар попита съвсем спокойно:

— Коя работа?

— Не знаете ли, че мистър Джеферсън е възнамерявал да осинови Руби Кийн?

Това явно бе новина за Стар. Той присви устни и подсвирна.

— Хитро дяволче! — каза той. — Е, нали знаете, няма по-голям глупак от стария глупак.

— Така ли ви изглеждат нещата?

— Е, какво друго може да се каже? Ако старецът е смятал да си осиновява някое момиченце, защо не го е избрал от своята среда?

— Руби Кийн никога ли не ви е споменавала за това?

— Не. Усещах в нея някаква вътрешна приповдигнатост, но нямах представа за какво става дума.

— А Джози?

— О, мисля, че Джози е знаела какво става. А може и тя да е планирала всичко. Джози никак не е глупава. Много й щрака умът.

Харпър кимна. Джози бе повикала Руби Кийн. Без съмнение тя бе насърчавала сближаването й с възрастния човек. Неслучайно се е разтревожила, когато Руби не се е появила за танца си и Конуей Джеферсън започнал да се паникьосва. Представила си е как плановете й пропадат.

Той попита:

— Как мислите, можеше ли Руби Кийн да пази тайна?

— Не по-зле от другите. Не говореше много за своите работи.

— Да е споменавала нещо, макар и дребно, за някого от предишния си живот, когото отново очаква да види, или пък някой, с когото е имала проблеми — ясно ви е за какво питам, нали?

— Напълно. Но, доколкото зная, не е споменавала нищо от този род.

— Благодаря, мистър Стар. А сега ми разкажете какво точно се случи снощи.

— Добре. Ние с Руби изпълнихме танца си в десет и половина…

— Нещо необичайно в поведението й?

Реймънд се замисли.

— Мисля, че не. След това не знам какво се е случило, защото се грижех за своите партньорки. Забелязах обаче, че я няма в залата. В полунощ също не се появи. Ядосах се и отидох при Джози. Джози играеше бридж със семейство Джеферсън. Тя нямаше представа къде е Руби и мисля, че дори малко се стресна. Забелязах как погледна неспокойно към мистър Джеферсън. Убедих оркестъра да продължи да свири друг танц, а аз отидох до рецепцията и ги помолих да позвънят в стаята на Руби. Нямаше отговор. Върнах се при Джози. Тя предположи, че Руби може да е заспала. Идиотско предположение, но целта му бе да успокои Джеферсънови. Тя тръгна с мен и каза, че ще се качим горе заедно, за да проверим.

— Да, мистър Стар. И какво каза Джози, щом останахте сами?

— Доколкото си спомням, беше много ядосана и каза: „Проклета малка глупачка. Няма право да постъпва така. Ще провали всичките си шансове. Знаеш ли с кого е?“. Казах, че нямам представа. Когато я видях за последен път, танцуваше с младия Бартлет. Джози каза: „Не може да бъде с него. Какво е решила да прави? Да не би да е с оня от киното?“.

Харпър рязко го прекъсна:

— От киното!? Кой беше той?

— Не му знам името. Никога не е отсядал в хотела. Изглежда малко необичайно — черна коса, екстравагантен външен вид. Работел нещо в киното — така знам от Руби. Вечерял е тук един-два пъти, танцувал е с Руби, но не мисля, че тя го познаваше добре. Затова се учудих, когато Джози спомена за него. Казах, че не съм го виждал тази вечер. Джози каза: „Добре, но трябва все пак да е излязла с някого. Какво ще кажа на Джеферсънови?“. Попитах какво значение има за тях, а тя отвърна, че имало голямо значение. И добави, че никога нямало да прости на Руби, ако обърка нещата. В това време стигнахме до стаята на Руби. Нямаше я, разбира се, но беше идвала, защото роклята й бе хвърлена върху един стол. Джози надникна в гардероба и каза, че май е облякла старата си бяла рокля. Нормално би трябвало да облече рокля от черно кадифе за испанския танц. По това време вече бях много ядосан от номерата на Руби. Джози се постара да ме успокои и каза, че тя ще танцува с мен, за да си нямаме проблеми със стария Прескът. Тя се преоблече, слязохме долу и танцувахме танго — с малко театралничене и не много бързо, за да щадим глезените й. Джози се държа храбро, но разбрах, че я боли. След това ме помоли да успокоим Джеферсънови. Каза, че било важно. Направих каквото можах.

Главният инспектор Харпър кимна.

— Благодаря ви, мистър Стар.

А на себе си каза: „Важно и още как! Петдесет хиляди лири!“

Остана загледан в Реймънд Стар, който се отдалечаваше с гъвкава походка. Стар слезе по стълбите на терасата, като по пътя се наведе да вземе чанта с топки за тенис и ракета. Мисис Джеферсън, също с ракета в ръка, го чакаше и те тръгнаха заедно към тенискортовете.

— Извинете, сър.

До него застана сержант Хигинс, доста позадъхан. Главният инспектор трепна.

— Току-що получихме съобщение от участъка, сър. Някакъв работник се обадил тази сутрин, че видял зарево, като от пожар. Преди половин час открили изгоряла кола в една каменоломна. Каменоломната на Вен, на около три километра оттук. В колата имало обгорен труп.

Лицето на Харпър пламна и той почти извика:

— Какво става в Гленшир? Насилие след насилие? Само не ми казвайте, че случаят Рауз се повтаря!

След секунда попита с по-спокоен глас:

— Успели ли са да узная номера на колата?

— Не, сър. Но ще можем да я идентифицираме по номера на двигателя. Мисля, че е модел „Миноан 14“.