Трупът в библиотеката

I

Доктор Меткалф бе един от най-известните лекари в Дейнмът. Не се държеше агресивно, присъствието му до леглото на болния винаги имаше разведрителен и ободряващ ефект. Беше на средна възраст, с тих, приятен глас.

Той внимателно изслуша главния инспектор Чарпър и отговори на въпросите му подробно и точно.

— Значи мога да приема, доктор Меткалф, че това, което мисис Джеферсън твърди, е в основата си правилно?

— Да, здравето на мистър Джеферсън е силно разклатено. През последните няколко години той се е отнасял безмилостно към себе си. В желанието си да бъде като останалите, той е живял на много по-високи обороти от нормален човек на неговата възраст. Отказал се е да почива, да не се тревожи, да не бърза — за да не използвам медицинските фрази, с които аз или някой от колегите ми биха окачествили състоянието му. В резултат той е една преуморена машина. Сърце, дробове, кръвно налягане — всичките са претоварени.

— Казвате, че мистър Джеферсън категорично е отказвал да се вслушва в лекарските съвети?

— Да. Не казвам, че го виня. Обикновено моите пациенти няма да чуят от мен подобни думи, инспекторе, но човек може както да се изразходи напълно, така и да ръждяса. Голяма част от колегите ми, а и аз самият, насърчаваме първото и, повярвайте ми, в това няма нищо лошо. В място като Дейнмът много често се сблъскваме с второто — инвалиди, които държат на живота си, ужасяват се от физическа умора, ужасяват се от най-малкото течение, от случаен вирус, от храна, която лекарят не им е предписал!

— Предполагам, че сте прав — каза главен инспектор Харпър. — Накратко казано, Конуей Джеферсън е физически здрав — може би е по-правилно да кажа със здрави мускули. Каква е неговата физическа активност, между другото?

— Притежава огромна сила в ръцете и раменете. Още преди катастрофата е бил силен човек. Много сръчно използва инвалидната си количка, а с помощта на патерици може да се придвижва из стаята — например от леглото до някой стол.

— Не е ли било възможно да му бъдат поставени протези за краката?

— Не в този случай. Имаше увреждане на гръбначния стълб.

— Разбирам. Нека отново да обобщя. Джеферсън е силен и с добър мускулен тонус. Чувства ли се добре?

Доктор Меткалф кимна утвърдително.

— Но сърцето му е слабо — продължи Харпър. — По-голяма преумора, по-голямо усилие, шок или внезапна уплаха могат да станат причина за смъртта му. Така ли е?

— В общи линии. Преумората го убива бавно, защото той никога не спира, щом се почувства уморен. Това утежнява състоянието на сърцето му. Малко вероятно е физическото усилие да го покоси внезапно. Това обаче могат да свършат внезапен шок или уплаха. Затова предупредих изрично семейството му.

Главният инспектор Харпър каза бавно:

— Но в действителност шокът не го уби. Искам да кажа, докторе, че надали би могло да има по-голям шок от случилото се, а той е все още жив?

Доктор Меткалф сви рамене.

— Знам. Но ако имахте моя опит, инспекторе, щяхте да знаете, че изследването на отделните случаи показва колко невъзможно е да се прогнозира точно. Хора, които би трябвало да умрат от шок или излагане на природни стихии, не умират от шок или излагане на природни стихии, и така нататък, и така нататък… Човешкият организъм е много по-издръжлив, отколкото можем да си представим. Още повече, съгласно моя личен опит, физическият шок много по-често е с фатален изход в сравнение с психическия шок. Казано с прости думи, внезапното хлопване на врата е много по-вероятно да убие мистър Джеферсън, отколкото откритието, че момичето, което е обичал, е умряло при ужасни обстоятелства.

— А защо ли е така, питам се?

— Научаването на лоша новина почти винаги поражда защитна реакция. Тя притъпява чувствата на потърпевшите. В първия момент те не са в състояние да я възприемат. Истинското възприятие настъпва след известно време. Докато хлопнатата врата, откриването на човек, скрит в гардероба, внезапното изсвирване на автомобилни спирачки при пресичане на улицата — всяко едно от тези неща действа светкавично. Сърцето подскача от уплаха — би казал лаикът.

Следващият въпрос на главния инспектор Харпър бе:

— Но всеки, който познава състоянието на мистър Джеферсън, би знаел, че новината за смъртта на момичето може да бъде смъртоносна за самия него?

— О, разбира се — докторът изгледа събеседника си с любопитство. — Нима мислите…

— Не знам какво да мисля — прекъсна го главният инспектор Харпър раздразнено.

II

— Но трябва да признаете, сър, че има пълно съвпадение — говореше малко по-късно главният инспектор със сър Хенри Клидъринг. — С един куршум — два заека. Първо момичето, а фактът за смъртта му да убие Джеферсън, преди да е успял да промени завещанието си.

— А мислите ли, че той ще го промени?

— Вие със сигурност знаете това по-добре от мен, сър. Как мислите?

— Не зная. Известно ми е, че преди на сцената да се появи Руби Кийн, той бе завещал парите си на Марк Гаскел и мисис Джеферсън. Не виждам причина в този момент той да променя решението си. Но, разбира се, нищо не е изключено. Може да остави парите си, да речем, на приют за бездомни котки или пък за субсидиране на талантливи млади професионални танцьори.

Главният инспектор Харпър се съгласи.

— Никой не знае какво може да му скимне на човек — особено когато не чувства някакво морално задължение за това как да разпредели богатството си. В случая не става дума за кръвни роднини.

Сър Хенри каза:

— Той обича детето — малкия Питър.

— Мислите ли, че гледа на него като на свой внук? Вие знаете по-добре от мен, сър.

Сър Хенри отвърна бавно:

— Не, не мисля.

— Има още нещо, което бих искал да ви попитам, сър. Нещо, което аз самият не мога да преценя. Но те са ваши приятели и съм сигурен, че знаете. Много искам да разбера до каква степен мистър Джеферсън обича мистър Гаскел и младата мисис Джеферсън.

Сър Хенри се намръщи.

— Не съм сигурен, че ви разбирам, инспекторе?

— Как да го кажа по-ясно — до каква степен ги харесва като личности — независимо от роднинската връзка, която съществува между тях?

— Аха, сега ви разбрах.

— Да, сър. Никой не се съмнява, че е много привързан към тях — но, по моему, той е привързан към тях, защото те са били съпругът, респективно съпругата на мъртвите му деца. Но да предположим, че един от тях се ожени отново?

Сър Хенри размисли за миг, после каза:

— Въпросът ви е много интересен. Не знам. Склонен съм да подозирам — и това е чисто мое мнение — че отношението му би се изменило много силно. Би им пожелал всичко най-добро, не би им се разсърдил ни най-малко, но не мисля, че след това би проявил какъвто и да е интерес към тях.

— И в двата случая, сър?

— Мисля, че и в двата. При мистър Гаскел почти с абсолютна сигурност, може би и при мисис Джеферсън, въпреки че за нея не съм толкова уверен. Мисля, че тя му беше симпатична просто като личност.

— Сигурно полът играе някаква роля — демонстрира знания главен инспектор Харпър. — За него е много по-лесно да гледа на нея като на своя дъщеря, отколкото на мистър Гаскел като на свой син. Обратното също е вярно — жените много често приемат съпрузите на дъщерите си за част от семейството, много по-рядко една жена е склонна да гледа на жената на сина си като на своя дъщеря. — Той продължи: — Ще възразите ли да се разходим до тенискортовете, сър? Виждам, че там стои мис Марпъл. Искам да я помоля за една услуга. Честно казано, искам да използвам и вас, сър.

— По какъв начин, инспекторе?

— Искам да се доберете до информация, която аз не мога да получа. Искам да се заемете с Едуардс, сър.

— Едуардс? Какво искате от него?

— Всичко, което е възможно! Какво знае, какво мисли! За отношенията между членовете на семейството, какво мисли той за историята с Руби Кийн. Вътрешна информация. Той знае много по-добре от всеки друг как точно стоят нещата — готов съм да се обзаложа. Но на мен никога няма да каже. На вас ще каже. И от това може да излезе нещо. Разбира се, ако не възразявате?

Сър Хенри отговори със сериозен глас:

— Не възразявам. Бях извикан спешно, за да открия истината. Смятам да направя всичко, което е по силите ми. — После добави: — Но как смятате да използвате мис Марпъл?

— Искам да ми помогне с момичетата — момичетата скаути. Открихме шест-седем от най-близките приятелки на Памела Рийвс. Възможно е те да знаят нещо повече. Виждате ли, мислех си — ако момичето наистина е отивало в „Улуърт“, то би се опитало да убеди някоя от приятелките си да го придружи. Момичетата обикновено обичат да пазаруват заедно.

— Да, мисля, че тук сте прав.

— Затова смятам, че „Улуърт“ е бил само извинение. Искам да науча къде в действителност е отивало момичето. Може да е изтървала нещо пред някоя от приятелките си. Ако е така, чувствам, че мис Марпъл е най-подходяща да го открие. Тя познава психологията на момичетата — много повече от мен. А и те биха се уплашили от полицията.

— Според мен това е точно проблем, с който мис Марпъл с лекота ще се справи. Познава отлично селския живот и е адски проницателна.

Харпър се усмихна.

— Прав сте. Нищо не пропуска.

Мис Марпъл забеляза приближаващите се мъже и ги поздрави сърдечно. Тя изслуша молбата на главния инспектор и охотно се съгласи да му помогне.

— С удоволствие ще съдействам на следствието, инспекторе, и действително мисля, че мога да бъда полезна. Знаете ли — неделното училище и момичешките организации — Браунис, Скаут, а и сиропиталището — там съм в настоятелството и често разговарям с управителката. Освен това прислугата, моите прислужници винаги са много млади. О, имам богат опит с момичетата и винаги познавам кога едно момиче лъже или не казва цялата истина.

— На практика вие сте експерт — обади се сър Хенри.

Тя му хвърли укорителен поглед.

— Моля, не се подигравайте, сър Хенри.

— И за миг не съм си го помислял. Вие сте тази, която ме е правила за смях, и то неведнъж.

— В селото човек се сблъсква с толкова много зло — отговори тихо мис Марпъл, като че това бе обяснението за успехите й.

— Между другото — досети се сър Хенри, — изясних онзи въпрос, за който ме бяхте помолили. Главният инспектор Харпър ми каза, че действително в кошчето за боклук в стаята на Руби са намерени изрязани нокти.

Мис Марпъл каза замислено:

— Имало ли е? Тогава това потвърждава…

— А защо искахте да знаете, мис Марпъл? — полюбопитства главният инспектор.

— Това бе едно от нещата, които не се връзваха, когато огледах тялото. Нещо в ръцете й не беше нормално и в първия момент не можах да се досетя какво. После ми дойде наум, че прекомерно гримираните момичета обикновено имат дълги, лакирани нокти. Разбира се, знам, че момичетата често си гризат ноктите — това е навик, който трудно се преодолява. Но суетата много често помага. Тогава си помислих, че момичето не се е избавило от навика си. После малкият Питър каза нещо, от което разбрах, че ноктите й са били дълги, обаче един от тях се счупил. Беше логично да се помисли, че тя може би е изразяла всичките си нокти, за да не се различават по дължина. Помолих сър Хенри да провери и се оказа, че е така.

Сър Хенри забеляза:

— Казахте „едно от нещата, които не се връзваха“. А имаше ли нещо друго?

Мис Марпъл закима енергично.

— О, да! Роклята! Роклята, в която беше облечена, изобщо не отговаряше.

Двамата мъже я изгледаха с любопитство.

— Но защо? — попита сър Хенри.

— Как да ви кажа, роклята беше стара. Джози каза това, а и беше очевидно, сама забелязах, че е стара и доста поизносена. А това не беше нормално.

— Не разбирам.

Мис Марпъл леко порозовя.

— Добре, хипотезата е, че Руби Кийн се е преоблякла и е отишла да се срещне с някого, по когото, както племенниците ми биха казали, „си е падала“, нали?

В очите на главния инспектор Харпър светна закачливо пламъче.

— Да, това е теорията ни. Имала е среща с някого — с някое гадже, както казват.

— Тогава защо ще носи стара рокля? — попива мис Марпъл.

Харпър се почеса замислено по главата и рече:

— Виждам накъде биете. Мислите, че е трябвало да е облечена нова рокля?

— Мисля, че е трябвало да бъде облечена в най-хубавата си рокля. Всички момичета правят така.

Сър Хенри се намеси.

— Добре, но хайде да помислим, мис Марпъл. Да предположим, че срещата й е била на открито — да речем, на разходка в открита кола или пък по някои от пътеките зад хотела. Тогава тя не би рискувала новата си рокля и би облякла нещо старо.

— Така е най-разумно да се постъпи — съгласи се главният инспектор Харпър.

Старата дама се обърна към него. Тя заговори оживено:

— Разумно би било да се преоблече в панталон, пуловер или в костюм от туид. Така, разбира се — не искам да звучи снобски, но, страхувам се, че в случая е неизбежно — би постъпило момиче от нашата прослойка. Момиче с добро възпитание — продължи тя, запалена по темата — винаги се стреми да носи подходящо облекло за всеки случай. Например, независимо от това колко е горещо, едно добре възпитано момиче от нашата среда никога няма да отиде на среща в басмена рокля на цветя.

— Тогава, как е било правилно да бъде облегна за срещата с любимия си? — попита сър Хенри.

— Ако срещата е била в хотела или някъде, където е прието да се носят вечерни рокли, щяла е да носи най-хубавата си вечерна рокля, разбира се. Навън обаче тя би изглеждала смешно във вечерната си рокля, затова е щяла да облече най-привлекателните си спортни дрехи.

— Съгласен съм, кралице на модата, но това момиче Руби…

Мис Марпъл го прекъсна.

— Руби, разбира се, не е била — нека бъдем прями — Руби не е била изискана дама. Тя принадлежи към категорията, която носи най-хубавите си дрехи, независимо от това колко неподходящ е случаят. Ще ви разкажа — миналата година бяхме организирали пикник до Скрантър Рокс. Щяхте да се учудите, ако бяхте видели колко неподходящи дрехи носеха момичетата. Модерни рокли, луксозни обувки, най-невероятни шапки. И това облекло бяха избрали за катерене по скали и мушкане из храсталаците. Младежите също бяха сложили най-новите си костюми. Разбира се, планинските походи са нещо по-различно. Там дрехите са почти като униформа за всички, независимо от коя прослойка идват. Обаче и в този случай момичетата от по-ниските прослойки изглежда не разбират, че шортите са подходящо облекло, само ако си стройна.

Главният инспектор Харпър попита:

— И вие мислите, че Руби Кийн…?

— Мисля, че тя би останала облечена в своята най-нова и най-хубава рокля — розовата. Би я сменила, само ако е имала нещо по-ново.

Главният инспектор Харпър попита:

— Тогава как си обяснявате старата рокля?

Мис Марпъл отвърна:

— Нямам обяснение — поне засега. Но имам чувството, че е много важно да се разбере.

III

Зад телената ограда, която ограждаше корта, урокът по тенис на Реймънд Стар току-що беше приключил.

Ученичката му — едра жена на средна възраст, изквича одобрително два-три пъти, след което се наметна с небесносиня жилетка и се отправи към хотела.

Реймънд подвикна няколко закачливи думи след нея.

После се обърна към пейката, където бяха седнали тримата наблюдатели. В ръката си държеше мрежата с топки за тенис, а ракетата за тенис бе пъхнал под мишница. Веселата му усмивка изчезна, като че изтрита с мокър парцал. Изражението му придоби уморен и разтревожен вид.

Докато идваше към тях, той каза:

— Слава Богу, свърши се.

После усмивката отново цъфна на лицето му, очарователна, момчешка, изразителна усмивка, която напълно подхождаше на загорялото от слънце лице и стройната, гъвкава фигура.

Сър Хенри се питаше на колко ли години можеше да е. Двадесет, двадесет и пет, тридесет и пет? Беше невъзможно да се прецени.

Като поклащаше глава, Реймънд сподели:

— Знаете ли, тя никога няма да се научи да трае тенис.

— Всичко това сигурно е страшно отегчително за вас — каза мис Марпъл.

Реймънд отговори искрено:

— Понякога е отегчително. Особено в края на лятото. В началото мисълта, че печелиш пари, ти дава кураж, но след време дори и тази мисъл престава да действа стимулиращо.

Главният инспектор Харпър се изправи.

— Ще ви се обадя след около половин час, мис Марпъл, ако не възразявате.

— Разбира се, всичко е наред. Ще бъда готова.

Харпър се отдалечи. Реймънд стоеше изправен, гледайки подире му. След това попита:

— Може ли да поседна малко при вас?

— Заповядайте — покани го сър Хенри. — Желаете ли цигара?

Докато предлагаше табакерата си, той си зададе въпроса защо изпитваше чувство на лека неприязън към Реймънд Стар. Дали защото беше професионален треньор по тенис и танцьор? Ако беше така, не се дължеше на тениса, а на танците. Англичаните, реши сър Хенри, изпитват дълбоко недоверие към хора, които танцуват прекалено добре! Този приятел се движеше прекалено грациозно! Рамон… Реймънд… как се казваше в действителност?

Той зададе въпроса съвсем импулсивно.

Реймънд се усмихна.

— Първоначално моето професионално име беше Рамон. Рамон и Джози — с испанско звучене, не мислите ли? Но тъй като разбрахме, че към чужденците се усеща известна предубеденост, аз станах Реймънд — много британско име.

Мис Марпъл се заинтересува:

— А истинското ви име съвсем различно ли е?

Той отново се засмя.

— В действителност моето истинско име е Рамон. Баба ми беше аржентинка… (тук сър Хенри си каза, че това обяснява грациозната походка)… — Но първото ми име е Томас. Прозаично до болка. — Той се обърна към сър Хенри. — Вие сте от Девъншир, нали така, сър? От Стейн? Моето семейство живее там наблизо. В Алсмънстън.

Сър Хенри се оживи.

— Значи вие сте от рода Стар от Алсмънстън? Не знаех.

— О, не предполагах, че ги познавате.

В гласа му се долови горчивина.

Сър Хенри каза неловко:

— Лош късмет… Съдба!

— Загдето продадохме имението, след като е било наше повече от триста години? Да, лош късмет. И все пак трябва да се живее… По-големият ми брат замина за Ню Йорк. Работи в издателска къща — печели добре. Останалите се разпръснахме по света. В наши дни трудно се намира работа само с прогимназиално образование, при това от държавно училище! Понякога, ако имаш късмет, може да те вземат като администратор в хотел. Там вратовръзката и добрите маниери се ценят. Но единствената работа, която можех да си намеря, беше продавач в магазин за санитарен фаянс. Продавахме великолепни порцеланови вани в портокалови или лимоненожълти цветове. Магазинът беше огромен, а аз така и не успях да науча кое колко струва, за колко време може да се достави и инсталира, заради което ме и изхвърлиха. Единството, което умеех, беше да танцувам и да играя тенис. Наеха ме в един хотел на Ривиерата. Хубави пари падаха там, мисля, че добре се оправях. И това чух как един стар полковник, типичен стар полковник, британец до мозъка на костите си, отиде при управителя на хотела и се развика с пълно гърло: „Къде е жиголото? Трябва ми жиголото. Жена ми и дъщеря ми искат да танцуват. Къде е този загубеняк? Колко му плащате? Намерете ми жиголото!“ — Реймънд продължи: — Глупаво беше да се поддам на чувствата си, но не издържах. Напуснах и дойдох тук. Заплатата е по-ниска, но работата е по-приятна. Предимно уроци по тенис на възпълни жени, които никога, ама никога няма да се научат да играят. И освен това танци с пренебрегнатите дъщери на богатите клиенти. Е, какво, това е животът. Моля да ме извините за тази тъжна история!

Той се засмя. Белите му зъби блеснаха, около очите му се образуваха малки бръчки. Изведнъж придоби обичайния си вид — здрав, весел, изпълнен с жизненост.

Сър Хенри каза:

— Приятно ми е, че можем да си поговорим. Така или иначе трябваше да разговарям с вас.

— За Руби Кийн, нали? Знаете ли, няма да мога да ви помогна. Не знам кой я е убил. Познавах я съвсем бегло. Тя нищо не споделяше с мен.

Мис Марпъл попита:

— Харесвахте ли я?

— Не особено. Но не ми беше неприятна.

Тонът му беше небрежен, незаинтересован.

Сър Хенри поиска да знае:

— А нямате ли някакви предположения?

— Страхувам се, че не… Щях да кажа на Харпър, ако се съмнявах в някого. Какво да ви кажа — за мен това е просто едно от нещата в живота! Отвратително и гадно престъпление — без улики, без мотив.

— Двама души са имали мотив — каза мис Марпъл.

Сър Хенри остро я изгледа.

— Наистина ли? — попита Реймънд с изненада в гласа.

Мис Марпъл изгледа настоятелно сър Хенри и той каза с доста голямо нежелание:

— Вероятно от смъртта й мисис Джеферсън и мистър Гаскел ще спечелят петдесет хиляди лири.

— Какво? — Реймънд изглеждаше наистина изненадан, дори нещо повече — разтревожен. — О. но това е абсурдно… пълен абсурд… мисис Джеферсън… никой от тях… не би могъл да има нещо общо с убийство. Подобно нещо е немислимо.

Мис Марпъл се изкашля и изрече тихо:

— Боя се, знаете, че сте голям идеалист.

— Аз? — засмя се той. — Изключено! Аз съм заклет циник.

— Парите — продължи мис Марпъл — са много силен мотив.

— Може би — отвърна Реймънд разгорещено. — Но че някой от тях двамата може хладнокръвно да удуши едно момиче… — той поклати глава. След това се изправи и каза: — Ето я и мисис Джеферсън. Идва за урок. Закъсняла е — гласът му прозвуча развеселено — с цели десет минути!

Аделайд Джеферсън и Хюго Маклейн бързо вървяха по пътеката към тях.

Извинявайки се с усмивка за закъснението си, Ади Джеферсън застана на корта. Маклейн седна до тях на пейката. След като любезно се заинтересува дали мис Марпъл има нещо против лулата му, той я запали и в продължение на няколко минути разпалва мълчаливо, като оглеждаше критично двете фигури, облечени в бяло, които тичаха насам-натам по тенискорта.

Накрая каза:

— Не мога да разбера защо Ади иска да взема уроци. Да играе, да. Аз също много обичам да играя. Но защо уроци!

— Сигурно иска да подобри играта си — предположи сър Хенри.

— Тя не играе зле — каза Хюго. — Всъщност е доста добра. Дявол да го вземе, че няма да играе на Уимбълдън де!

Той мълча още няколко минути, после попита:

— Кой е този Реймънд? Откъде се вземат тези професионалисти? Прилича ми на испанец.

— Той е от рода Стар от Девъншир — отговори му сър Хенри.

— Така ли? Сериозно?

Сър Хенри кимна. Очевидно тази последна новина се оказа неприятна за Хюго Маклейн. Той се намръщи още повече.

— Не разбирам защо Ади ме повика? Цялата тази работа изглежда никак не я тревожи! Никога не е изглеждала по-добре. Защо ще ме вика?

Сър Хенри полюбопитства:

— Кога ви извика?

— О, ами… когато стана това.

— А как научихте? По телефона или чрез телеграма?

— Телеграма.

— Просто от любопитство, кога е била изпратена телеграмата?

— Ами… не знам точно кога.

— А кога я получихте?

— Малко е сложно. Аз не съм я получавала. Всъщност ми я съобщиха по телефона.

— Защо, вие къде бяхте?

— Аз, фактически, бях напуснал Лондон още предния ден. Бях отседнал в „Дейнбъри Хед“.

— Какво? Ами че това е съвсем наблизо.

— Да, смешна работа, нали? Тъкмо се бях прибрал след една игра на голф, когато ми го съобщиха и дойдох веднага.

Мис Марпъл го изгледа внимателно. Човекът до нея като че се беше сгорещил и явно се чувстваше неудобно. Тя каза:

— Чувала съм, че „Дейнбъри Хед“ бил много приятен хотел, при това не много скъп.

— Не, не е скъп. Ако беше скъп, нямаше да мога да си го позволя. Но е много хубаво местенце.

— Трябва някой ден да отидем до там с кола — каза мис Марпъл.

— А? Какво? О, да… ъ-ъ-ъ… трябва наистина — каза той и стана. — По-добре да се раздвижа малко — за апетит.

Отдалечи се с тромави стъпки.

— Жените — обади се сър Хенри — се държат много лошо с верните си поклонници.

Мис Марпъл се усмихна, но не отговори.

— Не ви ли се струва малко глупавичък, като предано куче? — попита сър Хенри. — Бих желал да знам какво мислите.

— Може би малко ограничен в идеите си — отговори старата дама. — Но не е без възможности, мисля — определено не без възможности.

Сър Хенри се изправи на свой ред.

— Време е и аз да вървя да си върша задачите. Виждам, че мисис Бантри идва да ви прави компания.

IV

Мисис Бантри пристигна задъхана и с въздишка се отпусна на пейката до мис Марпъл.

— Говорих с камериерките — каза тя. — Но имаше смисъл. Нищо ново не можах да открия! Мислите ли, че това момиче в действителност е можело да ходи с някого, без никой от хотела да разбере нещо?

— Това е много интересен въпрос, скъпа. Според мен това определено е невъзможно. Няма начин някой да не знае, бъдете сигурна, стига, разбира се, да е вярно! Но тя явно е била много предпазлива.

Вниманието на мисис Бантри бе привлечено от играещите. Тя каза одобрително:

— Ади играе все по-добре. Учителят е много симпатичен. Ади изглежда просто чудесно. Тя все още е много привлекателна — изобщо няма да се изненадам, ако отново се омъжи.

— Освен това ще бъде и богата след смъртта на мистър Джеферсън — добави мис Марпъл.

— О, стига сте мислили по този начин за хората, Джейн! Защо още не сте разгадали тази загадка? Доникъде не сме стигнали. Аз пък си мислех, че веднага ще разберете всичко. — В тона на мисис Бантри се усещаше силен укор.

— Не, не, скъпа. Не разбрах веднага — трябваше ми малко време.

Мисис Бантри подскочи и впери недоверчив поглед в приятелката си.

— Нима искате да кажете, че вече знаете кой е убиецът на Руби Кийн?

— О, да — отвърна спокойно старата дама. — Знам!

— Но, Джейн, кой е убиецът? Искам веднага да ми кажете!

Мис Марпъл твърдо поклати глава и сви устни.

— Съжалявам, Доли, но в никакъв случай не мога да го направя.

— Защо не можете?

— Защото сте много недискретна. Ще започнете да разправяте на всички — или, ако не кажете, ще правите намеци.

— Няма. Честна дума. Няма да кажа на никого!

— Много често хората, които дават честна дума, са първите, които не я спазват. Няма смисъл, скъпа. Освен това все още предстои много работа. Доста неща се нуждаят от избистряне. Помниш ли, когато бях твърдо против това мисис Партридж да събира помощи за Червения кръст, а не можех да обясня защо. Причината беше, че носът й потрепва по абсолютно същия начин, по който потрепваше носът на онази моя прислужница, Алис, когато я пращах да плати книгите. Винаги плащаше по шилинг-два по-малко и казвала, че ще останат за следващата седмица. Точно същото направи и мисис Партридж, само че в много по-голям размер. Тя присвои седемдесет и пет лири!

— Оставете тази мисис Партридж — каза мисис Бантри.

— Трябваше да ви обясня. А ако желаете, ще ви подскажа малко. При този случай бедата е, всички са се оказали прекалено доверчиви и вярват на всичко, което им се казва. Човек просто не може да си позволи да вярва на всичко, което казват. Когато пък се е случило нещо нередно, тогава не вярвам на никого! Вижте, твърде добре познавам човешката природа.

Мисис Бантри помълча известно време. След това проговори с променен глас:

— Казах ви, нали, че не виждам защо да не се позабавлявам с този случай. Истинско убийство в собствения ми дом! Нещо, което се случва веднъж в живота и никога няма да се повтори.

— Надявам се — каза мис Марпъл.

— И аз също, повярвайте ми. Веднъж е достатъчно. Но това е моето убийство, Джейн. Аз искам да се забавлявам с него докрай.

Мис Марпъл й хвърли поглед.

— Какво, не ми ли вярвате?

Старата дама й се усмихна мило.

— Разбира се, Доли, щом го твърдите.

— Да, но вие никога не вярвате на това, което хората ви казват, не е ли така? Току-що го казахте.

— Напълно сте права. — Изведнъж в гласа й се прокрадна горчивина: — Аз не съм чак такава глупачка. Може би смятате, Джейн, че не знам какво говорят в Сейнт Мери Мийд, пък и в цялата околия. Всички в един глас тръбят, че там, където има дим, има и огън, че щом момичето е намерено в библиотеката на Артър, то Артър със сигурност нае нещо. Говорят, че момичето е било любовница на Артър, че му била незаконна дъщеря, че го е изнудвала. Приказват каквото им хрумне! И това ще продължи! В началото Артър няма да забележи, няма да разбере какво не е наред. Той е такъв мил стар глупчо и никога няма да предположи, че хората си мислят такива неща за него. Но ще започнат да го пренебрегват, да го гледат накриво каквото и да значи това, и малко по малко ще разбере и изведнъж ще бъде ужасен и дълбоко наранен, ще се затвори в черупката си и ще понася това, ден след ден, в пълно нещастие. И понеже го чака всичко това, аз съм тук, за да изровя и най-дребното нещо, което бих могла. Убиецът трябва да бъде открит! В противен случай животът на Артър ще бъде съсипан — а аз не мога да позволя това да се случи. Няма, няма да позволя! Няма! — След кратко мълчание тя добави: — Няма да позволя моето старо момче да страда за нещо, което не е извършил. Това е единствената причина да дойда в Дейнмът и да го оставя сам у дома — да открия истината!

— Знам, скъпа — успокои я мис Марпъл. — Аз съм тук по абсолютно същата причина.