Трупът в библиотеката

I

В тиха хотелска стая Едуардс почтително слушаше сър Хенри Клидъринг.

— Искам да ви задам няколко въпроса, Едуардс, но преди това бих ви помолил да разберете много добре моето положение тук. Преди време бях комисар в Скотланд Ярд, но вече съм се оттеглил от активна дейност. Вашият господар ме повика, когато се случи тази трагедия. Помоли ме да използвам моите опит и умение, за да открия истината.

Сър Хенри направи пауза.

Едуардс, който с внимание бе приковал в него сините си, интелигентни очи, кимна утвърдително.

— Точно така, сър Хенри.

Клидъринг продължи бавно и целенасочено:

— При всички полицейски разследвания винаги съществува информация, която не се дава. Причините са много — защото засяга интересните на семейството, защото се смята, че не е от значение за конкретния случай, защото е може би неприятна или срамна за самите хора.

Едуардс отново кимна.

— Точно така, сър Хенри.

— Според мен, Едуардс, вие вече съвсем ясно сте оценили основните пунктове от този проблем. Мъртвото момиче се е гласяло да стане осиновена дъщеря на мистър Джеферсън. Двама души са били живо заинтересовани това да не се случи. Тези двама са мистър Гаскел и мисис Джеферсън.

В очите на камериера за миг нещо проблесна.

— Мога ли да запитам, сър, те заподозрени ли са?

— Не са застрашени от арест, ако това имате предвид. Но полицията е длъжна да ги подозира и това ще продължи, докато случаят не бъде разрешен.

— Намират се в много неприятна ситуация, сър.

— Много неприятна. И така, за да се стигне до истината, необходимо е да са налице всички факти. Много зависи, трябва да зависи, от реакциите, думите, жестовете на мистър Джеферсън и семейството му. Как са се чувствали, какво са показали, че чувстват, какво е било казано? Интересува ме, Едуардс, такава вътрешна информация — тази вътрешна информация, която само вие можете да имате. Вие познавате настроенията на господаря си. От лични наблюдения вие вероятно знаете причините за тези настроения. Питам ви не като полицай, а като приятел на мистър Джеферсън. Искам да ви уверя, че ако, по моя преценка, това, което кажете, не е от значение за полицията, аз няма да го съобщя на никого.

Той замълча. Едуардс каза тихо:

— Разбирам ви, сър. Искате да говоря съвсем искрено — да кажа неща, които нормално не бих казал или не би трябвало да кажа и, моля да ме извините, неща, за които вие самият никога не бихте научили.

Сър Хенри каза:

— Вие сте много интелигентен, Едуардс. Точно тези неща имах предвид.

Едуардс помълча малко, след което започна да говори:

— Разбира се, познавам мистър Джеферсън много добре. Работя за него от дълги години. И, за разлика от останалите, аз го виждам в ситуации различни от тези, когато около него има външни хора. Понякога, сър, съм се питал дали си струва някой да се бори със съдбата така, както мистър Джеферсън се бори. Той е заплатил страшно много, сър. Ако понякога се бе огъвал, ако се бе показвал като нещастен, самотен, пречупен стар човек — може би в края на краищата щеше да бъде по-добре за него. Но той е прекалено горд за това! Той ще си отиде с борба — това е неговото мото. Ала такъв начин на живот, сър Хенри, изисква изразходването на голямо количество нервна енергия. Той изглежда спокоен и уравновесен. Но аз съм го виждал в пристъпи на ярост, когато направо не е можел да говори. И това, което го вбесяваше, сър, бе измамата и нечестността.

— Има ли някаква конкретна причина да разказвате всичко това, Едуардс?

— Да, сър, има причина. Вие ме помолихте да бъда съвсем искрен, нали?

— Разбира се.

— Та значи, сър Хенри, според мен младото момиче, по което мистър Джеферсън се бе увлякъл толкова много, не струваше. Откровено казано, тя бе една невзрачна малка глупачка. И пет пари не даваше за мистър Джеферсън. Цялата тази игра на привързаност и благодарност изглеждаше толкова фалшива. Не казвам, че беше опасна, но съвсем не беше това, което мистър Джеферсън си въобразяваше. И това беше смешно донякъде, защото, сър, той е много проницателен и много рядко се лъже в преценките си. Но ето как един джентълмен може да се подведе, когато става дума за млада жена. Вижте, той винаги е разчитал на младата мисис Джеферсън по отношение на съчувствие и разбиране, обаче това лято тя много се промени. Той го забеляза и това му се отрази лошо. Той много я обичаше. За разлика от мистър Марк — него никога не е обичал особено много.

Сър Хенри се намеси:

— И въпреки това го държеше през цялото време край себе си?

— Да, но това е заради мис Розамунд — тя беше мисис Гаскел. Тя беше слънцето в живота му. Той я обожаваше. Мистър Гаскел бе нейният съпруг. Той винаги го смяташе за такъв.

— Да предположим, че мистър Гаскел се беше оженил повторно?

— Мистър Джеферсън, сър, щеше ужасно да се разгневи.

Сър Хенри повдигна вежди:

— Нима?

— Не би го показал, но щеше да бъде точно така.

— А ако мисис Джеферсън се беше омъжила отново?

— Това също нямаше да му хареса.

— Моля, Едуардс, продължавайте.

— Казах, сър, че мистър Джеферсън хлътна по тази млада жена. Често съм бил свидетел на това и при другите господа, при които съм служил. Връхлита ги като някаква болест. Иска им се да бъдат закрилници на девойката, да я бранят от света, да я обсипват с блага — а в девет от десет случая момичето умее много добре да се грижи за себе си и само търси сгоден шанс.

— Значи мислите, че Руби Кийн е планирала всичко?

— Как да ви кажа, сър Хенри, тя беше доста неопитна, защото беше много млада, но имаше всички данни за опитна изкусителка и това си проличаваше щом веднъж й припламнеше искрата. Сигурен съм, че след четири-пет години щеше да бъде съвсем печена, ако позволите израза.

Сър Хенри каза:

— Радвам се, че споделихте мнението си за нея. Намирам го за много ценно. А помните ли да се е случило нещо по-особено, когато това се е обсъждало между мистър Джеферсън и семейство му?

— Едва ли може да се нарече дискусия, сър. Мистър Джеферсън просто обяви какво е решил и заглуши всякакви протести. По-точно запуши устата на мистър Марк, той си позволява да приказва повече. Мисис Джеферсън почти нищо не каза — тя поначало е такава — само го помоли да не прави нищо прибързано.

Сър Хенри кимна.

— Нещо друго? Как се държеше момичето?

В гласа на камериера се почувства подчертано неодобрение, когато отговори:

— Бих казал, сър, че тържествуваше.

— А, тържествуваше, казвате? А нямаше ли някаква причина да мислите, Едуардс, че — той търсеше израз подходящ за Едуардс, — че чувствата й бяха ангажирани по друг начин?

— Мистър Джеферсън не й е предлагал да се омъжва за него, сър. Той искаше да я осинови.

— Добре, оставете това „по друг начин“, говорете направо.

Камериерът се замисли и бавно отговори:

— Имаше такъв случай, сър. Аз бях там.

— Това може да е много полезно. Разкажете ми.

— Надали е важно, сър. Просто един ден, когато тя отваряше чантичката си, от нея изпадна снимка. Мистър Джеферсън я забеляза, взе я и пита: „Хей, котенце, какво е това, а?“. Беше снимка на тъмнокос младеж с разрошена коса. Вратовръзката му бе зле вързана и разкривена. Мис Кийн се направи, че нищо не знае и рече: „Нямам представа, Джефи. Не знам как е попаднала в чантата ми. Аз не съм я слагала там“. Но мистър Джеферсън не беше чак толкова голям глупак. Не й повярва. Изглеждаше ядосан, сбърчи вежди и каза много строго: „Хайде, хайде, котенце. Много добре знаеш кой е на снимката“. Тя много бързо смени тактиката си, сър. Изглеждаше уплашена, когато каза: „О, да, сега го познах. Той идва тук понякога да танцува с мен. Не знам името му. Идиотът му с идиот, сигурно е мушнал снимката си в чантата ми, без да забележа. Тези младежи са готови на всякакви щуротии!“ После започна да се смее и номерът й успя да мине. Но историята не беше много правдоподобна, вие как мислите? Аз смятам, че и мистър Джеферсън не бе особено убеден. Един-два пъти след това той я гледаше доста изпитателю, а понякога, когато беше излизала, я разпитваше къде е била.

Сър Хенри попита:

— А виждали ли сте човека от снимката в хотела?

— Не, сър. Разбира се, аз много рядко слизам долу.

Сър Хенри кимна. Зададе още няколко въпроса, но Едуардс не можа да каже нищо повече.

II

В полицейския участък в Дейнмът главният инспектор Харпър внимателно и методично разпитваше съученичките на Памела Рийвс — Джеси Дейвис, Флорънс Смол, Биътрис Хеникър, Мери Прайс и Лилиан Риджуей.

Всичките бяха на една възраст и почти на един и същи ум. Измежду тях имаше момичета от благороднически фамилии, дъщери на фермери и на магазинери. Те всички повтаряха една и съща история — Памела Рийвс не била по-различна от обичайното, не им казала нищо друго, освен вече известния факт, че след парада щяла да отиде до „Улуърт“, за да пазарува, и щяла да вземе един от по-късните автобуси.

В ъгъла на канцеларията на главния инспектор Харпър бе седнала невзрачна възрастна дама. Момичетата не й обърнаха внимание. Ако бяха го направили, може би щяха да се зачудят каква е тази стара жена и какво търси при главния инспектор. Тя ни най-малко не приличаше на полицейски инспектор. Навярно смятаха, че и тя като тях самите е свидетел, който чака да бъде разпитан.

Когато и последното от всичките разпитани момичета излезе, главен инспектор Харпър избърса чело с носната си кърпа и уморено се обърна към мис Марпъл. Погледът му беше въпросителен, но без никаква надежда.

За негово голямо учудване мис Марпъл каза късо:

— Искам да разговарям с Флорънс Смол.

Харпър повдигна учудено вежди, но не каза нищо, само кимна и натисна звънеца на бюрото си. Появи се полицай.

Главният инспектор изрече:

— Флорънс Смол.

Поручикът кимна и излезе в коридора. След, малко се върна, водейки със себе си момичето. Тя бе дъщеря на заможен фермер — висока, с кестеняви очи. Изглеждаше нервна и не знаеше къде да дене ръцете си.

Главният инспектор Харпър погледна към мис Марпъл, която кимна утвърдително.

Той стана и каза:

— Тази дама ще ти зададе няколко въпроса.

Излезе, като тихо затвори вратата след себе си.

Флорънс стоеше неловко. Тя погледна смутено мис Марпъл. Очите й много наподобяваха очите на телетата на баща й.

Мис Марпъл каза:

— Седни, Флорънс.

Флорънс Смол седна покорно на стола, който възрастната дама й посочи. Тя усети как притеснението й изчезва и се почувства почти като у дома и. Непознатата и потискаща атмосфера на полицейския участък изведнъж бе заменена с нещо по-познато, с авторитетния тон на човек, чиято работа бе да се разпорежда. Мис Марпъл започна:

— Флорънс, ти разбираш много добре колко важно е да се знае всичко, което бедната Памела е правила в деня на смъртта си, нали?

Флорънс промълви с половин уста, че разбира много добре.

— И, сигурна съм, че си готова да направиш всичко по силите си, за да помогнеш?

С неспокоен поглед Флорънс потвърди, че, разбира се, иска да помогне.

— А знаеш ли, че укриването на информация е много сериозно престъпление? — попита мис Марпъл.

Момичето сведе поглед и започна да извива пръстите на ръцете си, положени в скута й. Тя преглътна един-два пъти. Чувстваше се голямото й смущение.

— Склонна съм да проявя снизхождение — продължи старата дама — за това, че си уплашена, защото те викат в полицейския участък. И със сигурност те е страх, да не би да те обвинят, че не си съобщила по-рано. Възможно е също да се страхуваш, да не би да те изкарат виновна, че не си възпряла Памела. Но трябва да докажеш, че си смело момиче и да кажеш всичко както е било. Защото ако сега не кажеш какво знаеш, работата ще стане много сериозна. Наистина много сериозна — на практика това ще бъде лъжесвидетелстване, а за такова престъпление, както знаеш, можеш да отидеш в затвора.

— Аз… аз не…

Мис Марпъл рязко я прекъсна:

— Хайде, Флорънс, недей да извърташ! Трябва веднага да ми кажеш всичко! Памела нямаше да ходи в „Улуърт“, нали?

Флорънс облиза устните си с пресъхнал език и се втренчи в мис Марпъл с молба в погледа, подобно животно на заколение.

— Има връзка с филмите, нали така? — попита старата дама.

Огромно облекчение, примесено със страхопочитание, се изписа на лицето на Флорънс. Всичко, което я възпираше, рухна. Тя възкликна.

— О, да!

— Така си и мислех — каза мис Марпъл. — А сега разкажи ми всички подробности, моля те.

От устата на Флорънс рукна порой от звуци:

— Ох! Толкова се безпокоях през цялото време. Знаете ли, бях се заклела на Пам да не отроня дума пред жива душа. И после, когато я намерили мъртва в една кола, цялата изгоряла… о, беше ужасно и си мислех, че ще умра — чувствах, че вината е само моя. Само че никога не допусках, дори за миг, че нещо не беше наред. А после, когато ме попитаха дали Памела не е била особена през този ден, аз отговорих: „Не“, преди да имам време да си помисля. И защото тогава нищо не казах, не можех да си представя как по-късно ще мога да кажа това, което знам. А и в края на краищата нищо не знаех, само каквото Пам ми беше казала.

— Какво ти каза Пам?

— Вървяхме по алеята към автобуса — точно преди да отидем на сбирката. Тя ме попита дали мога да пазя тайна и аз отговорих, че мога, и тя ме накара да се закълна, че на никого няма да кажа. След сбирката щяла да отиде в Дейнмът за пробни снимки за някакъв филм! Запознала се с един продуцент на филми, който току-що се бил завърнал от Холивуд. Търсел определен тип образ и казал на Пам, че тя била точно това, което той търсел. Предупредил я обаче да не си въобразява много. Казал, че докато не бъдат направени пробни снимки, нищо не можело да се кажа със сигурност. Можело и нищо да не се получи. Всички зависело от това колко е фотогенична. Ролята била нещо подобно на героините на Бергнер. Затова търсел съвсем младо момиче. Щяло да се разказва за ученичка, която разменя мястото си с една театрална критичка и прави бляскава кариера. Пам често играеше в училищни пиеси и беше много добра актриса. Той й казал, че имала данни за актриса, но ако бъдела одобрена, трябвало много усилено да учи за актриса. Не било само удоволствия, ами дяволски много трябвало да се работи. Питал я дали мисли, че ще може да издържи на такъв живот?

Флорънс Смол спря, за да си поеме дъх. Мис Марпъл изпита огромно съжаление, докато слушаше сладникавата, като че взета от булеварден роман или киносценарий, история за изкусяването на нещастното момиче. Както и повечето момичета на нейна възраст, Памела Рийвс със сигурност е била предупредена да не разговаря с непознати, но мечтата за блестяща филмова кариера се е оказала по-силна. Всякакво благоразумие е било забравено за един миг.

— Той бил много делови — продължи разказа си Флорънс. — Казал й, че ако пробните снимки се окажат успешни, щял да сключи договор с нея и тъй като била много млада и неопитна, трябвало да потърси адвокат, който да брани интересите й и да я посъветва, преди да подпише каквото и да било. Не бивало обаче да казва, че той я е посъветвал за това. Попитал я дали родителите й няма да бъдат против и Пам признала, че със сигурност няма да бъдат очаровани. Тогава той казал: „Е, разбира се, винаги, когато си много млад, с родителите никак не е лесно. Но ако им се обясни какъв прекрасен шанс е това, те ще разберат“. После добавил, че в действителност нямало смисъл да им се казва каквото и да било, докато не стане ясен резултатът от пробите. Освен това не бивало да се отчайва, ако нищо не се получело. Разказвал й за Холивуд и за Вивиан Лий, как внезапно покорила Лондон и колко често се случвало някой актьор от пълна неизвестност внезапно да се издигне до бляскава популярност. Той самият се бил върнал от Америка, за да работи в студиото в Лемвил и да внесе свежа струя в британското кино.

Мис Марпъл кимна.

Флорънс продължи:

— Значи всичко било уредено. След сбирката Пам трябвало да отиде в Дейнмът и да се срещне с него в хотела му. Той щял да я заведе в студиото — казал й, че в Дейнмът имало малко студио за пробни снимки. След снимките щяла да се върне у дома с по-късен автобус. Можело да каже, че е ходила по магазините, а той щял да й съобщи резултата след няколко дни. Ако всичко бъдело успешно, щял да изпрати мистър Хармстейтър, директора на студиото, у тях, за да проведе разговор с родителите й. Разбира се, всичко звучеше страшно привлекателно! Чак позеленях от завист! По време на цялата сбирка Пам не се издаде с нищо. Между другото, ние често казваме, че има лице на играч на покер. После, когато каза, че отива в магазина „Улуърт“ в Дейнмът, тя съвсем леко намигна, тъй че само аз да забележа. Видях я как тръгва надолу по пряката пътека. — Флорънс започна да плаче. — Трябваше да я спра! Трябваше на всяка цена да я спра. Длъжна бях да знам, че тази история изобщо не може да бъде вярна. Трябваше да кажа на някого. О, Боже мой, иска ми се аз да бях умряла!

— Хайде, хайде! — мис Марпъл се приближи до нея и я прегърна. — Успокой се. Недей да плачеш. Всичко е наред. Никой няма да те обвини за нищо. Добре направи, че ми се довери.

През следващите няколко минути тя се опита да успокои момичето.

Малко по-късно тя разказваше на главния инспектор Харпър какво е научила. Той я слушаше мрачно.

— Коварният дявол! — каза той. — Кълна се, че ще го накарам да си плати за всичко. Сега нещата изглеждат съвсем другояче.

— Да, така е.

Харпър я изгледа косо.

— Изглежда това не ви учудва?

— Очаквах нещо подобно.

Главният инспектор полюбопитства:

— А какво ви насочи точно към това момиче? Те всичките бяха уплашени до смърт и, доколкото можах да забележа, нямаше абсолютно нищо, което да ги отличава една от друга.

Старата дама се усмихна леко.

— Може би вие нямаше толкова богат опит като моя. Аз винаги познавам кога едно момиче не казва истината. Ако си спомняте, Флорънс ви гледаше право в очите, беше напрегната и неподвижна, само пристъпваше от крак на крак също както и другите момичета. Но вие не я наблюдавахте, когато напускаше стаята. В този момент аз разбрах, че тя крие нещо. Те всички се отпускат прекалено рано. Също като моята малка прислужница Джанет. Тя винаги постъпва така. Беше способна много убедително да обясни, че мишките са яли от края на сладкиша и се издаваше чак когато на излизане от стаята се захилваше самодоволно.

Харпър каза:

— Много съм ви благодарен. Знаех, че без вас няма да мога да се справя. — После добави замислено: — Студиото в Лемвил, а?

Мис Марпъл не каза нищо. Тя се изправи на крака.

— Страхувам се, че трябва да бързам — извини се тя. — Радвам се, че можах да бъда от полза.

— В хотела ли се връщате?

— Да, ще опаковам нещата си. Трябва да се върна в Сейнт Мери Мийд. Там ме чака доста работа.