Трупът в библиотеката

I

Сър Хенри Клидъринг прекоси фоайето на „Мажестик“, без да обръща внимание на хората около себе си. Мисли се блъскаха трескаво в главата му. Ала както често става в живота, някъде в подсъзнанието му нещо се регистрира и то търпеливо зачака своя момент.

Докато се качваше по стълбите, сър Хенри размишляваше защо неговият приятел толкова припира. Конуей Джеферсън не бе от хората, които току-така биха повикали когото и да е. Сигурно се беше случило нещо необичайно, реши сър Хенри.

Джеферсън пристъпи направо към въпроса.

— Радвам се да ви видя. Едуардс, донеси на сър Хенри едно питие. Сядайте, приятелю. Предполагам, че още нищо не знаете? Нищо ли не пише във вестниците?

Сър Хенри поклати глава. Любопитството му се събуди.

— Какво е станало?

— Станало е убийство. Случилото се засяга мен, а също и едни ваши приятели, семейство Бантри.

— Артър и Доли Бантри? — Клидъринг не можеше да повярва.

— Да, да. Трупът бил намерен в техния дом.

Точно, методично и стегнато Конуей Джеферсън изложи фактите. Сър Хенри слушаше, без да го прекъсва. И двамата бяха свикнали да отсяват важните моменти. Докато служеше като главен комисар в полицията, той се славеше със способността си бързо да съзира значимите факти.

— Крайно необичаен случай — каза той след чутото. — Каква е ролята на семейство Бантри, как мислите?

— Точно това ме безпокои. Вижте, Хенри, според мен вероятно фактът, че ги познавам, има някаква връзка със случая. Друго нищо не ми идва наум. Разбрах, че никой от тях не е виждал момичето преди това. Това са техните думи и няма причина да не им се вярва. Почти невероятно е да са я познавали. Тогава не е ли много възможно тя да е била примамена навън и трупът й нарочно захвърлен в дома на мои приятели?

Клидъринг каза:

— Мисля, че това е много малко вероятно.

— Но е възможно — настоя другият.

— Да, но е малко вероятно. Какво искате от мен?

Джеферсън каза с горчивина:

— Аз съм инвалид. Лъжа себе си, отказвам да приема този факт, но особено сега това се проявява най-болезнено. Нямам възможност да обикалям и да задавам въпроси така, както бих желал. Трябва да стоя тук, благодарен за малкото информация, която полицаите биха решили да ми предоставят. Между другото, познавате ли Мелчет, главния комисар на полицията в Радфърдшир?

— Да, срещали сме се.

В този момент нещо се раздвижи в мозъка на сър Хенри. Лице и фигура, които бе мярнал несъзнателно, докато пресичаше фоайето. Стара дама с изправен гръб, чието лице му бе познато. Свърза го с времето, когато се бяха срещали с Мелчет за последен път.

— Нима искате от мен да играя ролята на аматьор детектив? — възкликна той. — Това не е за мен.

Джеферсън отвърна:

— Само че вие не сте аматьор, точно там е работата.

— Но не съм и професионалист вече. Напуснах полицията.

Джеферсън каза:

— Това опростява нещата.

— Искате да кажете, че ако още бях в Скотланд Ярд, нямаше да ставам за това? Абсолютно вярно.

— Само че сега — каза Джеферсън — вашият опит ви дава възможност да проявите интерес към случая и ако предложите помощта си, ще я приемат с удоволствие.

Клидъринг бавно каза:

— Само от любезност. Но какво искате в действителност, Конуей? Да откриете убиеца на момичето?

— Точно така.

— Имате ли някаква представа?

— Абсолютно никаква.

— Може би няма да ми повярвате, но в момента във фоайето на хотела стои един експерт по разрешаване на загадки. Някой, който е много по-добър от мен и който вероятно познава местните хора.

— За какво става дума?

— Долу във фоайето, до третата колона вляво, е седнала една възрастна дама с миловидното лице на стара мома и ум, който е достигал до най-тъмните страни на човешкия характер, без да се затруднява. Името й е мис Марпъл. Живее в селцето Сейнт Мери Мийд, което се намира на по-малко от два километра от Госингтън, приятелка на семейство Бантри — и когато става дума за престъпление, тя е безценна, Конуей.

Джеферсън го изгледа изпод гъстите си, сбърчени вежди и каза с въздишка:

— Шегувате се.

— Не, не се шегувам. Преди малко споменахте Мелчет. Последния път, когато се видяхме с него, в селото имаше нещастен случай. Едно младо момиче се беше удавило. Полицията подозираше, че се касае за убийство, а не за самоубийство. Мислеха дори, че знаят кой е убиецът. Тогава при мен дойде мис Марпъл, доста разтревожена. Опасяваше се, че ще обвиним невинен човек. Каза, че нямала доказателства, но знаела кой е убиецът. Подаде ми лист хартия, на който бе написала името му. И, ако щете вярвайте, Джеферсън, тя се оказа права!

Веждите на Конуей Джеферсън се свъсиха още повече.

— Чиста проба женска интуиция, предполагам — каза той скептично.

— Не, според нея не е така. Твърди, че това са специални знания.

— Какво значи това?

— Как да ви обясня? Ние също ги използваме в полицейската практика. Вижте, става обир и обикновено сме доста сигурни кой го е извършил — разбира се, от средите на обичайните ни клиенти. Знаем кой как пипа. Мис Марпъл си служи с интересни, макар и понякога тривиални паралели, взети от селската действителност.

Джеферсън отново бе скептичен.

— Какво може да знае тя за момиче, прекарало живота си в театралните среди, и което вероятно не е стъпвало в село през целия си живот?

— Аз мисля — каза сър Хенри Клидъринг твърдо, — че тя може да измисли нещо.

II

Мис Марпъл се изчерви от удоволствие, когато видя сър Хенри Клидъринг да се насочва към нея.

— О, сър Хенри, какъв късмет да ви срещна тук.

Сър Хенри бе галантен.

— Удоволствието е изцяло мое.

Изчервявайки се, мис Марпъл промълви:

— Толкова сте любезен.

— В хотела ли сте отседнали?

— Да, гости на хотела сме.

— Сме?

— Мисис Бантри е също тук. — Тя го изгледа изпитателно. — Нима не знаете? А, виждам, че сте научили. Ужасно, нали?

— Какво търси тук Доли Бантри? Съпругът й също ли е с нея?

— Не. Напълно естествено, техните реакции са съвсем различни. Полковник Бантри, горкият човек, или се затваря в кабинета си, или обикаля фермите си, гледа никой да не го срещне. Като костенурките, нали знаете, скриват главата си и се надяват, че никой няма да ги забележи. Доли, разбира се, е съвсем различна.

— Да си кажем направо — каза сър Хенри, който познаваше приятелите си добре, — Доли май се забавлява, не е ли така?

— Е, ъ-ъ-ъ… да. Бедната Доли.

— И ви е взела със себе си, за да извадите заека за ушите от цилиндъра на фокусника, така да се каже?

Мис Марпъл отвърна сдържано:

— Доли реши, че една малка промяна е желателна след случилото се и не искаше да бъде сама. — Двамата се спогледаха. В очите на старата дама блеснаха дяволити пламъчета. — Но, разбира се, вашият начин на излагане на нещата е също верен. Доста се притеснявам, защото надали ще бъда от полза.

— Как, нямате ли идеи? Никакви паралели с живота в селото?

— Все още не съм добре запозната със случая.

— Мисля, че тук мога да ви помогна. Ще ви използвам за консултант, мис Марпъл.

Той накъсо разказа какво се бе случило. Мис Марпъл го слушаше с жив интерес.

— Горкият мистър Джеферсън — каза тя. — Колко тъжна е историята му. Може би това, че е останал жив, но сакат, е по-жестоко, отколкото ако и той бе загубил живота си.

— Така е. Затова неговите приятели се възхищават от решителността, с която продължи да живее, покорявайки болката от загубата и физическия недъг.

— Да, това е възхитително.

— Единственото, което не мога да разбера, е този внезапен изблик на чувства спрямо това момиче. Може би е притежавала някои великолепни качества.

— Най-вероятно не — отговори мис Марпъл с равен тон.

— Не мислите ли така?

— Мисля, че качествата й не са играли никаква роля.

Сър Хенри каза:

— Но той не е някой от онези старчоци, трябва да знаете.

— О, не, не! — мис Марпъл цялата порозовя. — И за миг не съм допускала нещо такова. Това, което се опитвах да кажа — доста неумело, да си призная — е, че той е търсил симпатично, мило момиче, което да заеме мястото на дъщеря му, и тогава убитото момиче е видяло възможността за себе си и с всички сили се е борила тя да бъде щастливката. Може би звучи грубо, но съм била свидетел на толкова много случаи от този род. Например малката прислужница в дома на мистър Харботъл. Много обикновено момиче, но тихо и с добри обноски. Извикали сестра му да се грижи за някакъв болен роднина на смъртно легло. Когато се върнала, заварила момичето, напълно самозабравило се, да седи във всекидневната без боне и престилка. Говорело силно и се смеело с пълен глас. Мис Харботъл й се скарала много остро и момичето отвърнало непочтително, и тогава старият мистър Харботъл напълно я изумил, като казал, че повече не желае тя да се грижи за къщата му, щял да уреди нещата по друг начин. Голям скандал се бе вдигнал в селото, но бедната мис Харботъл трябваше да го напусне. Отиде да живее под наем в Ийстбърн, толкова неудобно. Хората приказваха, но аз лично мисля, че тук не ставаше дума за някаква физическа интимност — просто на стария човек му бе по-приятно да има около себе си младо, жизнерадостно момиче, което да му говори колко е умен и забавен, вместо сестра си, която непрекъснато го упрекваше за неговите недостатъци, макар да се грижеше за него добре.

След кратка пауза мис Марпъл отново заговори:

— Също и старият мистър Баджър, собственикът на аптеката. Беше се увлякъл по едно момиче от щанда за козметика. Казал на жена си, че иска да го вземат да живее с тях в къщата им и да се грижат за него като за дъщеря. Мисис Баджър съвсем не била на това мнение.

Сър Хенри каза:

— Поне да беше момиче от неговата среда, детето на някой приятел…

Мис Марпъл го прекъсна:

— О, от негова гледна точка това изобщо не би било удовлетворяващо. Също като историята за цар Кофетуа и малката просякиня. Ако човек е стар, самотен, изморен от живота, ако, да речем, семейството му го пренебрегва — тя направи кратка пауза, — тогава да се сприятелиш с човек, който те боготвори — малко силно казано, но вярвам, че ме разбирате — това е много по-интересно. Кара човек да се чувства велик — монарх благодетел! В повечето случаи получателят на благата е заслепен и това те кара да се чувстваш още по-велик. — Тя отново спря, после продължи: — Мистър Баджър купуваше на момичето какви ли не фантастични подаръци, диамантена гривна, един невероятно скъп електрически радиограмофон. Голяма част от спестяванията му се изпариха. Но мисис Баджър бе много по-проницателна от бедната мисис Харботъл — в някои отношения бракът помага. Направи си труда да открие някои неща. И когато мистър Баджър научил, че момичето имало за приятел един нехранимайко, който се занимавал само със залагания по конни състезания, и че неговата диамантена гривна е била заложена точно с такава цел, той бе отвратен. Аферата приключи благополучно, а за Коледа мисис Баджър получи пръстен с диамант.

Приятните й, умни очи срещнаха тези на сър Хенри. Чудейки се дали в разказа й не се крие някакъв намек, той попита:

— Да не би да искате да кажете, че ако в живота на Руби Кийн имаше намесен някой млад човек, отношението на моя приятел към нея би се изменило?

— Знаете ли, вероятно е. Смея да кажа, че може би след година-две той сам би уредил подходящ брак за момичето — въпреки че обратното е по-възможно — старите джентълмени са такива егоисти. Но съм сигурна, че ако Руби Кийн имаше приятел, тя щеше да пази това в тайна.

— А на младежа това едва ли би се нравило?

— Това изглежда като най-реално разрешение. Направи ми впечатление, че братовчедката й, която дойде днес сутринта в Госингтън, определено бе ядосана на мъртвото момиче. Вашият разказ обяснява защо. Без съмнение, тя е очаквала да спечели от тази история.

— Доста безсърдечен човек, не мислите ли?

— Според мен я осъждате твърде сурово. Бедното същество е принудено да си изкарва хляба и не бива да очаквате сантименталност, когато заможен мъж и жена — както описахте мистър Гаскел и мисис Джеферсън — са на път да загубят голяма сума пари, над която нямат никакво морално право. Бих казала, че мис Търнър е разумна, амбициозна млада жена с приятен нрав и подчертана жажда за живот. Малко ми напомня — прибави мис Марпъл — на Джеси Голдън — дъщерята на пекаря.

— Какво се е случило с нея? — попита сър Хенри.

— Учеше се за детска гувернантка и се ожени за сина на хората, за които работеше. Той се бе върнал в отпуск от Индия. Вярвам, че е била великолепна съпруга.

Сър Хенри реши да се избави от тези страничните теми.

— А може ли да има някаква причина, как мислите, моят приятел Конуей Джеферсън внезапно да е развил този „комплекс на Кофетуа“, ако можем така да го наречем?

— Възможно е да е имало.

— Каква?

С известно колебание мис Марпъл каза:

— Мисля — и това е само предположение, разбира се, — че може зет му и снаха му да са искали да се оженят отново.

— Но той сигурно не би възразил?

— О, не, не би „възразил“. Но нека да погледнем нещата от негова гледна точка. Той е преживял ужасна загуба и шок — те също. Те тримата живеят заедно и връзката между тях е именно преживяната загуба. Но времето, както майка ми обичаше да казва, е велик лечител. Мистър Гаскел и мисис Джеферсън са млади. Без сами да го съзнават, те може би са станали по-неспокойни, възненавидели са връзките, които ги свързват с отминалата печал. При така създалата се ситуация старият мистър Джеферсън забелязва внезапната липса на съчувствие, без да може да си обясни причината. Обикновено е така. Мъжете толкова лесно изпадат в самосъжаление. Например сестрата на мистър Харботъл много често пътуваше. А при мистър Баджър причината бе, че мисис Баджър се запали по спиритуализъм и ходеше по всевъзможни сеанси.

— Трябва да ви призная — каза сър Хенри със съжаление, — че не намирам за много приятен начина, по който поставяте всички ни под един общ знаменател.

Мис Марпъл тъжно поклати глава.

— Човешката природа е една и съща навсякъде.

Сър Хенри беше огорчен.

— Мистър Харботъл! Мистър Баджър! И бедния Конуей! Неприятно ми е, но ще ви попитам — а моята скромна персона има ли паралел в селото?

— О, разбира се — Бригс.

— Кой е Бригс?

— Главният градинар в имението „Олд Хол“. Най-добрият, когото са имали. Знаеше съвсем точно кога подчинените му се готвеха да се отпуснат — беше просто невероятен. Успяваше да се грижи за цялата градина само с трима души и едно момче много по-добре, отколкото когато имаше шест градинаря. Неговият сладък грах на няколко пъти печели първо място. Сега е в пенсия.

— Също като мен — каза сър Хенри.

— Но все още поработва — ако хората му се нравят.

— А? Отново също като мен. И аз в момента също „поработвам“, за да помогна на стария си приятел.

— Двама стари приятели.

— Двама? — Сър Хенри бе озадачен.

Мис Марпъл каза:

— Предполагам, че имахте предвид мистър Джеферсън. Но аз не мислех за него, мислех за полковник и мисис Бантри.

— Да, да… разбирам… — Той попита остро: — Затова ли казахте „бедната Доли“ в началото на нашия разговор?

— Да, тя все още не е започнала да осъзнава случилото се. Зная това, защото имам по-богат опит. Сър Хенри, съществува голяма вероятност това престъпление да се окаже сред тези, които никога не биват разкривани. Като Брайтънските убийства. Но ако това се случи, то ще бъде катастрофално за семейство Бантри. Полковник Бантри, подобно на всички военни в пенсия, е свръхчувствителен. Той е много зависим от общественото мнение. В началото може да се удържи, но после ще му става все по-трудно. Някъде ще го засегнат леко, на друго място ще го пренебрегнат, ще им бъдат отказвани покани за гости, ще им сервират измислени претексти — и тогава, лека-полека, той ще го осъзнае и ще се затвори в черупката си, ще стане жлъчен и нещастен.

— Искам да съм сигурен, че ви разбирам правилно, мис Марпъл. Твърдите, че след като в къщата му е открит труп, хората ще мислят, че той е имал нещо общо с убийството?

— Разбира се! Нещо повече, сигурна съм, че вече говорят така. И това ще се задълбочи. Хората ще започнат да странят от семейство Бантри. Ето защо истината трябва да бъде открита и затова се съгласих да дойда тук с мисис Бантри. Едно е да ти отправят директно обвинение — един войник винаги може да го понесе. Ще има възможност да защити засегнатото си достойнство. Друго е да шепнат зад гърба ти — това ще го пречупи, ще ги пречупи двамата. Затова, сър Хенри, ние сме длъжни да открием истината.

Сър Хенри каза:

— Имате ли някаква идея защо трупът е бил намерен в неговата къща? Трябва да има някакво обяснение, някаква връзка.

— О, разбира се.

— Момичето е било видяно за последен път в хотела около единадесет без двадесет. Съгласно лекарските показания, в полунощ е била вече мъртва. Госингтън е на около двадесет и пет километра оттук. Осемнадесет от тях са по главния път. Една мощна кола може да измине разстоянието за по-малко от половин час. На практика всяка една кола може да се движи със средна скорост шейсет километра в час. Но защо е трябвало някой да я убива тук, а след това да пренася трупа чак в Голигтън или пък да я отведе в Госингтън и да я убие там, не знам.

— Не знаете, защото не се е случило по този начин.

— Искате да кажете, че е удушена от човек, който я е извел на разходка с кола, и е решил да я бутне в първата срещната къща?

— Нищо подобно. Имало е внимателно разработен план. Само че нещо в плана се е объркало.

Сър Хенри зяпна:

— И защо ще се обърква?

Мис Марпъл сякаш се стараеше да се извини:

— Такива любопитни неща се случват, нали? Ако кажа, че този план е пропаднал, защото хората са много по-уязвими и чувствителни, отколкото си мислим, няма да звучи смислено, нали? Но вярвам, че е така и…

Тя прекъсна мисълта си.

— Ето я и мисис Бантри.