Трупът в библиотеката

Девета глава

Мисис Бантри беше с Аделайд Джеферсън. Тя дойде при сър Хенри и възкликна:

— Вие?

— Аз самият — той я хвана за двете ръце и приятелски ги стисна. — Трябва да ви кажа, мисис Би, че съм силно разтревожен от случилото се.

Мисис Бантри отговори механично:

— Не ме наричайте „мисис Би“! — и продължи: — Артър не е с мен. Той прие всичко доста сериозно. Ние двете с мис Марпъл дойдохме да видим дали ще можем да открием нещо. Познавате ли мисис Джеферсън?

— Да, разбира се.

Стиснаха си ръцете. Аделайд Джеферсън попита:

— Видяхте ли свекър ми?

— Да.

— Радвам се. Толкова се безпокоим за него. Беше ужасен шок за него.

Мисис Бантри предложи:

— Хайде да седнем на терасата, ще пийнем нещо и ще си поговорим.

Четиримата излязоха и седнаха при Марк Гаснел, който бе сам на една маса в самия край на терасата.

Размениха няколко общи приказки до пристигането на питиетата, а след това мисис Бантри подхвана темата с присъщата си директност.

— Предполагам, че можем да си говорим за това, нали? — каза тя. — Всички сме стари приятели, с изключение на мис Марпъл, но тя пък е специалист по престъпления и има желание да помогне.

Марк Гаскел погледна мис Марпъл малко озадачено. В гласа му имаше съмнение.

— Вие детективски романи ли пишете?

Той знаеше, че писателите на детективски романи изглеждат странно, а мис Марпъл, с нейното старомодно облекло на стара мома, наистина изглеждаше странно.

— О, не, не съм толкова умна за това.

— Тя е прекрасна — каза мисис Бантри нетърпеливо. — Сега няма време да ви разправям, но наистина е прекрасна. Ади, искам да знам всичко. Какво представляваше това момиче в действителност?

— Ами… — Аделайд Джеферсън направи пауза, погледна към Марк и се засмя: — Вие сте толкова пряма.

— Симпатична ли ви беше?

— Не, разбира се, че не.

— Каква беше в действителност? — мисис Бантри отнесе въпроса си към Марк Гаскел.

Марк отвърна бавно:

— Обикновена златотърсачка. И добре знаеше какво дири. Без съмнение беше омотала Джеф в паяжината си.

И двамата наричаха своя свекър Джеф.

Гледайки Марк Гаскел с неодобрение, сър Хенри си помисли: „Недискретен човек. Не е хубаво да говори по този начин“.

Марк Гаскел никога не бе му харесвал. Имаше чар, но на него не можеше да се разчита — приказваше много, често се хвалеше. Сър Хенри понякога се чудеше дали и Конуей Джеферсън не мисли така.

— Но вие не можахте ли да направите нещо? — попита мисис Бантри.

Марк отговори сухо:

— Може би… ако бяхме разбрали навреме.

Той погледна Аделайд, която леко се изчерви.

В погледа му имаше укор.

Тя каза:

— Марк мисли, че е трябвало да разбера какво става.

— Оставяше го сам прекалено много, Ади. Като че тези уроци по тенис нямаха край.

— Е, имах нужда от упражнение — каза тя извинително. — А и никога не съм допускала…

— Така е — прекъсна я Марк. — Никой от нас не можеше и да предположи. Джеф винаги е бил толкова разумен.

Мис Марпъл разшири темата на разговора.

— Джентълмените — каза тя, използвайки думата, все едно че се отнасяше за опасен вид диво животно — често не са толкова разумни, колкото изглеждат.

— Съгласен съм с вас — отговори Марк. — За беда, мис Марпъл, ние не оценихме това. Чудехме се какво толкова намира старото момче в тази простовата и натруфена малка хитруша. Все пак се радвахме за него самия, че имаше кой да го забавлява. Смятахме я за безобидна. Безобидна ли! Да бях я удушил със собствените си ръце!

— Марк — каза Ади. — Трябва да внимаваш какво говориш.

Той се засмя.

— Май наистина трябва. Иначе хората ще помислят, че наистина аз съм й извил врата. Е, както и да е, предполагам, че така или иначе съм заподозрян. Ако някой би имал интерес момичето да умре, това сме Ади и аз.

— Марк — извика мисис Джеферсън полушеговито, полуядосано, — не бива така!

— Добре, добре — каза Марк Гаскел успокояващо. — И все пак обичам да казвам това, което мисля. Нашият многоуважаван тъст и свекър бе решил да дари петдесет хиляди лири на тази жалка, слабоумна малка изнудвачка.

— Марк, недей — тя е мъртва.

— Да, мъртво е, бедното малко дяволче. В края на краищата, защо да не се възползва от оръжията, с които майката природа я е дарила? Кой съм аз да съдя? И аз самият не съм цвете за мирисане. Не, хайде да признаем, че Руби е имала право да си прави хитри сметки, а ние сме глупаците, които не са проумели играта й по-рано.

Сър Хенри попита:

— Как реагирахте, когато Конуей ви съобщи, че възнамерява да осинови момичето?

Марк разпери ръце.

— Какво можехме да кажем? Ади, винаги малката лейди, запази великолепно самообладание. Нищо не трепна у нея. Аз се опитах да последвам примера й.

— Аз лично бих вдигнала врява — обади се мисис Бантри.

— Е, честно казано, ние нямахме право на глас. Парите са на Джеф. Ние не сме негови кръвни роднини. Той винаги е бил много щедър спрямо нас. Нямаше какво друго да направим, освен да преглътнем. — Той добави замислено: — И все пак малката Руби не ни беше симпатична.

Аделайд Джеферсън добави:

— О, ако беше някое друго момиче, някое по-свястно. Знаете ли, Джеф е кръстник на две деца. Ако беше някое от тях — е, щяхме да проявим разбиране. — С леко раздразнение в гласа тя продължи: — Джеф винаги е обичал Питър.

— Ама разбира се — каза мисис Бантри. — Знам, че Питър е син на първия ти съпруг — но съвсем бях забравила. Винаги съм си мислела за него като за внука на мистър Джеферсън.

— Аз също… — в гласа на Аделайд прозвуча нотка, която накара мис Марпъл да се обърне в стола си и да я погледне внимателно.

— За всичко е виновна Джози — каза Марк. — Джози я доведе.

Аделайд възкликна:

— О, да не би да мислиш, че го е направила преднамерено? Ти самият винаги си я харесвал.

— Да, харесвах я. Намирах я за много забавна.

— Но само случайността доведе Руби тук.

— Момичето ми, Джози носи истинска глава на раменете си.

— Да, но тя не би могла да предвиди…

Марк каза:

— Не, не би могла. Признавам. Не искам да я обвинявам, че е планирала сама всичко. Но не се съмнявам, че е разбрала някъде духа вятърът много преди нас и си е мълчала.

Аделайд въздъхна:

— Предполагам, че не можем да я виним за това.

Марк каза жлъчно:

— О, не можем да виним никого за нищо!

Мисис Бантри попита:

— Руби Кийн беше ли красива?

Марк се втренчи в нея.

— Мислех, че сте видели…

Мисис Бантри отговори бързо:

— О, да, видях я — видях трупа. Но тя беше удушена и не можеше да се прецени… — тя потръпна.

Марк започна замислено:

— Не бих казал изобщо, че бе красива. Особено без грим. Малко лице, като невестулка, малка брадичка, извити навътре зъби, носът — нищо особено…

— Звучи отблъскващо — каза мисис Бантри.

— О, не, не беше. Гримирана изглеждаше доста добре, ти какво ще кажеш, Ади?

— Да, куклена хубост. Имаше хубави сини очи.

— Да, невинен поглед на дете, а начернените мигли правеха синьото да изпъква. Косата й беше изрусена, разбира се. Сега си мисля, че що се отнася до цветовете — изкуствените цветове — тя напомняше Розамунд, моята съпруга. Може би това е привлякло стария Джеферсън.

Той въздъхна.

— Както и да е, лошо. И ужасното е, че ние с Ади не можем да не сме доволни от смъртта й.

Протегна ръка, за да спре протеста на Аделайд.

— Няма смисъл, Ади. Знам какво чувстваш. Аз чувствам същото. И не мисля да се преструвам. Но в същото време, ако можете да ме разберете, съм много загрижен за Джеф. За него това бе голям удар. Аз…

Той спря и се загледа към вратата, която водеше от фоайето на хотела към терасата.

— Я виж кой бил тук. Каква безскрупулна жена си, Ади.

Мисис Джеферсън погледна през рамо, възкликна и се изправи, леко поруменяла. Тя пресече бързо терасата и се отправи към висок мъж на средна възраст с тясно, загоряло лице, който се оглеждаше несигурно.

Мисис Бантри попита:

— Не е ли това Хюго Маклейн?

Марк Гаскел отговори:

— Да, Хюго Маклейн е. Или още Уилям Добин.

Мисис Бантри прошепна:

— Той е много верен, нали?

— Кучешка привързаност — каза Марк. — Ади само трябва да подсвирне и Хюго дотърчава от което да е крайче на земята. Непрекъснато се надява, че някой ден тя ще се омъжи за него. Освен това смятам, ще го направи.

Мис Марпъл ги изгледа с усмивка, а после каза:

— Разбирам. Роман?

— Истински, старомоден роман — увери я Марк. — Продължава от години. Ади е такъв тип жена. — После добави замислено: — Предполагам, че Ади му е телефонирала тази сутрин. Не ми е казвала.

Едуардс излезе на терасата, приближи се и дискретно застана до рамото на Марк.

— Извинете, сър. Мистър Джеферсън моли да се качите.

— Идвам веднага — скочи Марк и като кимна за довиждане на останалите, се отдалечи.

Сър Хенри се наведе към мис Марпъл.

— Е, какво мислите за главните печеливши от престъплението?

Докато гледаше към Аделайд Джеферсън, която разговаряше със своя стар приятел, старата дама отговори замислено:

— Знаете ли, струва ми се, че тя е много предана майка.

— О, така е — обади се мисис Бантри. — Изцяло се е посветила на Питър.

— Тя е този тип жена — продължи мис Марпъл, — която се харесва на всеки. Такива жени могат да се омъжват отново и отново. Не искам да кажа „мъжки“ тип жена — това е съвсем различно.

— Разбирам — каза сър Хенри.

— Според мен и двамата искате да кажете — усмихна се мисис Бантри, — че тя е добър слушател.

Сър Хенри се засмя.

— Ами Марк Гаскел?

— А, той е чешит — отговори мис Марпъл.

— Някакъв селски паралел, ако обичате?

— Мистър Карджил, строителят. Убеди доста народ да направят из домовете си куп ненужни неща. А какви сметки им представяше! Но пък винаги беше в състояние да се защити. Чешит. Ожени се за богата жена. Мистър Гаскел също, ако не се лъжа.

— Не ви е симпатичен, така ли?

— Не, харесвам го. Повечето жени биха го харесали. Но това не значи, че не виждам що за човек е. Като личност е привлекателен, но мисля, че е малко неразумно да приказва толкова много.

— Правилно го казахте — неразумно — съгласи се сър Хенри. — Ако не внимава, може да си навлече беда.

Висок, строен, тъмнокос млад човек, облечен в бели спортни дрехи, се изкачи по стъпалата към терасата и се спря за миг, загледан в Аделайд Джеферсън и Хюго Маклейн.

— А това — сър Хенри искаше да бъде полезен — е „Х“, когото можем да охарактеризираме като заинтересован по случая. Професионалният танцьор и тенисист на работа към хотела — Реймънд Стар, партньорът на Руби Кийн.

Мис Марпъл го изгледа с интерес и каза.

— Много е симпатичен, нали?

— Сигурно.

— Я не ставайте смешен, сър Хенри — обади се мисис Бантри. — Той наистина е симпатичен.

Мис Марпъл каза тихо:

— Мисис Джеферсън взема уроци по тенис, нали така спомена?

— Джейн, да не би да намеквате нещо?

Мис Марпъл не успя да отговори на този прям въпрос. Малкият Питър Кармоди прекоси терасата и седна при тях. Обърна се към сър Хенри.

— И вие ли сте детектив? Видях, че разговаряте с главния инспектор — онзи, дебелият, е такъв, нали?

— Съвсем вярно, синко.

— А някой ми каза, че вие сте страшно важен детектив в Лондон. Началникът на Скотланд Ярд или нещо подобно.

— Началникът на Скотланд Ярд е обикновено най-големият глупак в книгите, нали?

— О, не, не в наши дни. Сега е много старомодно да се подиграваш с полицията. Знаете ли вече кой е убиецът?

— Страхувам се, че още не.

— Забавляваш ли се, Питър? — попита мисис Бантри.

— О, доста. По-различно е от обикновено, нали? Обикалям да търся някакви улики, но нямах късмет досега. Обаче имам един сувенир. Искате ли да го видите? Представете си, мама искаше да го хвърли. Понякога родителите са толкова лоши.

Извади от джоба си малка кибритена кутийка. Отвори я, разкривайки скъпоценното й съдържание.

— Вижте, отрязък от нокът. Нейният нокът! Ще му сложа етикет „Нокътят на убитата жена“ и ще го занеса в училището. Много хубав сувенир, нали?

— Къде го намери? — попита мис Марпъл.

— Ами, това си беше чист късмет. Защото тогава просто не знаех, че ще бъде убита. Стана снощи преди вечеря. Руби закачи нокътя си в шала на Джози и нокътят се счупи. Мама го отряза, даде ми го и ми каза да го хвърля в кошчето за боклук. Смятах да го направя, но вместо това го сложих в джоба си и едва тази сутрин се сетих и като потърсих, той бе все още там, и сега аз го пазя като сувенир.

— Отвратително — възмути се мисис Бантри.

Питър отговори учтиво:

— О, наистина ли мислите така?

— Други сувенири нямаш ли? — попита го сър Хенри.

— Не знам. Имам нещо, което би могло да бъде сувенир, но не съм сигурен.

— Обясни ми, млади човече.

Питър го погледна замислено. После извади плик, чието съдържание бе къс кафеникава материя във форма на лентичка.

— Това е част от връзка за обувки, която принадлежи на Джордж Бартлет — обясни той. — Видях обувките му пред вратата тази сутрин и свих едно парченце за всеки случай.

— Защо?

— Ами в случай че той се окаже убиецът, разбира се. Той последен я е видял и това винаги е страшно подозрително, нали така? Не е ли вече време за вечеря? Ужасно съм гладен. Винаги ми се струва, че времето между чая и вечерята минава много бавно. Ха, ето го чичо Хюго. Не знаех, че мама го е извикала. Предполагам, че го е извикала. Тя винаги го търси, щом има проблеми. Ето я и Джози. Здрасти, Джози!

Джози спря до тях. Изглеждаше доста изненадана при вида на мисис Бантри и мис Марпъл.

Мисис Бантри каза учтиво:

— Здравейте, мис Търнър. Дойдохме, за да се занимаем с малко детективство.

Джози хвърли виновен поглед към съседните маси. Тя заговори тихо:

— Ужасно е. Все още никой не знае. Още не са писали във вестниците. Предполагам, че ще започнат да ме разпитват и ще бъде много неловко. Не зная какво да казвам.

Погледът й се насочи доста многозначително към мис Марпъл, която й отвърна:

— Да, страхувам се, че за вас ще бъде много трудно.

Джози се зарадва на съчувствието.

— Разбирате ли, мистър Прескът ми заръча на никого нищо да не казвам. И това е добре, но със сигурност всички ще ме питат, а не бива да се обиждат хората, нали? Мистър Прескът каза, че се надява да продължа да работя както обикновено — не беше много мил, затова ще трябва да се постарая повечко. Пък и не мога да разбера защо мен трябва да обвинява за всичко.

Сър Хенри каза:

— Ще възразите ли, ако ви задам един прям въпрос, мис Търнър?

— О, но моля ви — отговори Джози доста неискрено.

— Имало ли е между вас и мистър Джеферсън или мистър Гаскел някакви търкания по този въпрос?

— За убийството?

— Не, нямам предвид убийството.

Джози закърши пръсти. Смръщи чело и отвърна:

— Как да ви кажа — и да, и не. Никой от тях не ми е казвал нищо. Но смятам, че обвиняваха мен — че мистър Джеферсън толкова много харесва Руби, искам да кажа. Но аз в нищо не съм виновна, нали? Тези неща се случват, но и през ум не ми е минавало, че точно тук може да се случи подобно нещо, нито за миг. Аз… дойде ми като гръм от ясно небе.

Думите й прозвучаха с несъмнена искреност.

Сър Хенри каза мило:

— Не се съмнявам в това. Но след като вече се е случило?

Джози вирна брадичка.

— Е, това беше чист късмет, нали? Всеки има право понякога да му се усмихне късметът.

Тя ги обходи с поглед, в който имаше нещо непокорно-въпросително, след което се отдалечи и влезе в хотела.

Питър отсъди:

— Не мисля, че тя го е извършила.

Мис Марпъл промърмори:

— Интересна работа с това парченце нокът. Чудех се, знаете, как да си обясня ноктите й.

— Ноктите й? — попита сър Хенри.

— Ноктите на мъртвото момиче — обясни мисис Бантри. — Те бяха съвсем къси, а сега, когато Джейн ги спомена, това наистина беше странно. Обикновено този тип момичета имат чудовищно дълги нокти.

Мис Марпъл добави:

— Разбира се, щом си е счупила единия нокът, вероятно е изрязала и останалите, за да не се различават. Дали са намерили изрязани нокти в стаята й, как мислите?

Сър Хенри я погледна с любопитство, а после каза:

— Ще попитам главен инспектор Харпър, когато се върне.

— Къде е отишъл? — попита мисис Бантри. — Да не би в Госингтън?

Сър Хенри отвърна със сериозен тон:

— Не. Случила се е нова трагедия. Изгоряла е кола в една каменоломна.

Мис Марпъл се сепна.

— Имало ли е някой в колата?

— Страхувам се, че да.

Мис Марпъл каза замислено:

— Предполагам, че е била изчезналата ученичка — Пейшънс… не — Памела Рийвс.

Сър Хенри я погледна зачудено.

— Кое пък ви кара да мислите така, мис Марпъл?

Старата дама се изчерви.

— Съобщиха по радиото, че изчезнала от дома си — от снощи. А домът й е в Дейнли Вейл — недалеч оттук. За последен път я видели на парада на момичетата скаути в Дейнбъри Даунс. А това е много близко. На практика, за да се прибере у дома, е трябвало да мине през Дейнмът. Така всичко съвпада, нали? Според мен навярно е видяла или пък чула нещо, което не е било за виждане или слушане. Ако е така, тя е представлявала за убиеца опасност, която е трябвало да бъде премахната. Два такива случая задължително трябва да бъдат свързани, не мислите ли?

Сър Хенри попита с приглушен глас:

— Мислите… че имаме второ убийство?

— Защо не? — спокойният й, тих поглед срещна неговия. — Когато убиецът е извършил едно убийство, той не би се спрял пред друго, нали? Нито пък пред трето.

— Трето убийство? Нима мислите, че ще има трето убийство?

— Мисля, че е възможно… Да, мисля, че е много възможно.

— Мис Марпъл — каза сър Хенри, — вие ме плашите. Знаете ли кой ще бъде убит?

— Като че ли да — отвърна мис Марпъл.