Трупът в библиотеката - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Агата Кристи (Шестнадесета глава) #16

Шестнадесета глава

I

— У дома съм, Артър!

Мисис Бантри обяви този факт тържествено, сякаш четеше кралска прокламация, докато отваряше широко вратата на кабинета на съпруга си.

Полковник Бантри мигновено скочи на крака, прегърна жена си и я целуна, след което заяви сърдечно:

— Ехе, това е прекрасно!

Думите му прозвучаха както трябва, начинът, по който бяха произнесени, беше безупречен, но една любеща съпруга с дългогодишен стаж не можеше да бъде заблудена. Тя веднага го попита:

— Какво има?

Той запази спокойствие.

— О, нищо, Доли. Защо мислиш, че трябва да има нещо? Всичко е наред.

— Е, не съм толкова сигурна — отговори малко неясно мисис Бантри. — Всичко е толкова объркано и странно напоследък, не мислиш ли?

Докато говореше, тя свали палтото си и полковник Бантри го взе, сгъна го грижливо и го положи на облегалката на дивана.

Всичко си беше както обикновено. И все пак нещо не беше наред. На мисис Бантри й се стори, че съпругът й се е смалил. Като че беше отслабнал, беше и по-приведен от обикновено. Под очите му имаше торбички като от безсъние и изглежда тези очи не бяха готови да срещнат нейните.

Той продължи да говори, като демонстрираше веселост и жизнерадостност.

— Е, добре, разказвай, добре ли прекара в Дейнмът?

— О, беше много забавно! Ти също трябваше да дойдеш, Артър.

— Не можех да се откъсна оттук, скъпа. Имах много работа.

— И все пак мисля, че промяната щеше да ти се отрази много добре. А освен това ти харесваш семейството на Джеферсън, нали?

— Да, да, горкичкият. Симпатичен човек. Всичко е толкова тъжно.

— Разкажи ми какво прави ти, докато ме нямаше?

— О, нищо особено. Как да ти кажа, пообиколих фермите. Съгласих се най-сетне да дам пари на Андерсън за нов покрив — старият повече не може да се кърпи.

— Как мина съветът в Радфърдшир?

— Аз… как да ти обясня… аз не отидох.

— Не отиде? Но нали трябваше да поемеш председателското място на тази сесия?

— Виж какво, Доли, изглежда беше станала някаква грешка относно председателството. Обадиха ми се и ме попитаха дали не възразявам, ако сега изберат Томпсън.

— Разбирам — каза мисис Бантри. Всичките й опасения започваха да се сбъдват много по-рано, отколкото предполагаше.

Тя свали една от ръкавиците си и демонстративно я захвърли в кошчето за боклук. Съпругът й посегна да я извади, но тя го възпря с думите:

— Остави я. Мразя ръкавици.

Полковник Бантри я погледна. В погледа му се четеше обърканост и неловкост.

С мрачно лице мисис Бантри пожела да знае:

— А на вечерята у семейство Дефс във вторник ходи ли?

Полковник Бантри се опита да отговори небрежно:

— О, вечерята у Дефс ли? Отложиха я. Готвачката им се разболяла.

— Глупаци! — възкликна мисис Бантри. Тя помълча известно време, след това отново попита: — А семейство Нейлър? Ходи ли вчера у тях?

Атмосферата ставаше все по-напрегната. Гледайки встрани, полковникът смотолеви:

— Позвъних да им кажа, че нямам настроение и се извиних. Те проявиха голямо разбиране.

— Голямо разбиране, значи? — мрачно изрече мисис Бантри.

Тя седна в неговото кресло зад бюрото и разсеяно взе в ръка големи градински ножици, които очевидно нямаха място там. Погледа ги известно време, след което свали другата си ръкавица и методично, един по един, започна да изрязва пръстите й.

— Доли, какво правиш?

— Имам желание да унищожавам — отвърна мисис Бантри свирепо.

Тя се изправи.

— Къде ще стоим след вечерята, Артър? В библиотеката?

— Ъ-ъ-ъ… едва ли, как мислиш? Виж колко приятно е тук — искам да кажа, във всекидневната.

— А аз мисля, че ще отидем в библиотеката — заяви мисис Бантри.

Погледът й срещна неговия. Полковник Бантри изведнъж се стегна и се изправи бойко. В очите му блесна предизвикателен пламък. Прегърна скъпата си съпруга и я целуна по бузата.

— Права си, скъпа моя. Ще отидем в библиотеката!

II

Мис Бантри хлопна сърдито телефонната слушалка. Вече втори път звънеше, но отговорът винаги бе един и същ — мис Марпъл я няма.

По природа нетърпелива, Доли Бантри никога не бе готова да признае поражение. Тя светкавично започна да звъни в къщата на викария, на мисис Прайс Ридли, на госпожиците Хартнел и Уедърби, но никого не можа да намери. Като последна надежда тя се обади на търговеца на риба. Благодарение на преимуществото, което му даваше местоположението на магазина му, той обикновено знаеше къде се намира всеки един от жителите на селото в даден момент.

Търговецът на риба със съжаление заяви, че тази сутрин не бил забелязал мис Марпъл в селото. Тя не била правила обичайната си обиколка и той нямаше представа къде може да е.

— Къде може да е тази жена? — нетърпеливо попита на висок глас мисис Бантри.

Зад гърба й някой се изкашля почтително. Дискретният Лоримър промърмори:

— Мис Марпъл ли търсехте, мадам? Току-що забелязах да идва насам.

Мисис Бантри се втурна към входната врата, разтвори я широко и нетърпеливо приветства гостенката си:

— Джейн, търся ви навсякъде! Къде бяхте? — Тя погледна през рамо. Лоримър беше изчезнал дискретно. — Нещата отиват все по на зле. Хората започнаха да избягват Артър. Страшно се е състарил. Трябва да направим нещо, Джейн. Вие трябва да направите нещо!

Мис Марпъл изрече с малко странен глас:

— Няма за какво да се тревожите, Доли.

Полковник Бантри се появи на вратата на кабинета си.

— А, мис Марпъл! Добро утро. Радвам се да ви видя. Жена ми се побърка да ви търси по телефона.

— Мислех, че най-добре ще бъде аз да ви донеса новината — каза мис Марпъл, докато влизаше в къщата.

— Новина?

— Току-що арестуваха Базил Блейк за убийството на Руби Кийн.

— Базил Блейк? — извика полковникът.

— Но той не е убиецът — добави старата дама.

Полковник Бантри не обърна никакво внимание на последните й думи. Съмнително бе дали изобщо я чу.

— Нима искате да кажете, че той е удушил момичето и след това го е донесъл тук, за да го подхвърли в моята библиотека?

— Да, оставил я е в библиотеката ви, това е вярно — каза мис Марпъл. — Но той не я е убивал.

— Глупости! Щом той я е донесъл в библиотеката ми, разбира се, че той е убиецът! Двете неща вървят ръка за ръка.

— Не задължително. Намерил я мъртва в дома си.

— Да, да, сигурно така е станало — каза полковник Бантри подигравателно. — Щом намериш труп в дома си, какво правиш — естествено, обаждаш се в полицията — разбира се, ако си честен човек.

— Да — възрази мис Марпъл, — но ние не притежаваме вашите железни нерви, полковник Бантри. Вие принадлежите към старата школа. По-младото поколение е различно.

— Нямат закалка — полковникът повтори свое често изказвано мнение.

— Някои от тях са преживели много трудности — каза мис Марпъл. — Доста съм слушала за Базил. Трябва да ви кажа, че едва осемнадесетгодишен той е бил пожарникар доброволец. Веднъж спасил от горяща къща четири деца едно след друго. Върнал се за кучето, въпреки предупреждението, че вече е много опасно. Сградата се сгромолясала върху него. Извадили го, но гръдният му кош бил начупен и почти година прекарал в гипс, а дълго време след това боледувал. Тогава започнал да се занимава с рисуване и дизайн.

— О! — полковникът се изкашля и издуха носа си. — Аз… ъ-ъ-ъ… не знаех, че е бил такъв герой.

— Той никога не е говорил за това — каза мис Марпъл.

— Е, съвсем правилно. Достойно поведение… Вероятно този младеж струва повече, отколкото предполагах. Знаете ли, винаги съм мислел, че е изкръшкал от военна служба. Това показва, че човек трябва много да внимава, преди да си прави заключения.

Полковник Бантри изглеждаше засрамен.

— Но все пак — възмущението му се възобнови — защо ще се опитва да ми прикачи това убийство?

— Не мисля, че той е виждал нещата по този начин — каза мис Марпъл. — Гледал е на всичко като на една шега. Може би ще разберете по-добре, ако ви кажа, че е бил под влиянието на алкохол.

— Пиян, а? — като всеки типичен англичанин и полковник Бантри бе изпълнен със симпатия към ексцесиите, на които мъжете са готови, щом си пийнат. — Е, правилно, не можем да съдим прекалено строго някой приятел за глупостите, които върши, щом е пиян. Спомням се, че когато бях студент в Кеймбридж, бях сложил един по-специален прибор… е, няма значение. Голяма врява се вдигна тогава.

Той се засмя, след което се овладя и застана сериозен. Впери в мис Марпъл пронизващ, проницателен и едновременно преценяващ поглед. След това каза:

— Значи, вие самата не смятате, че той е извършил убийството, така ли?

— Сигурна съм, че не е той.

— И тогава сигурно знаете кой е действителният убиец?

Мис Марпъл кимна утвърдително.

Подобно на хор от древногръцка трагедия мисис Бантри възкликна екзалтирано към нечуващ свят:

— Не е ли тя прекрасна?

Полковник Бантри настоя:

— Добре, но кой е убиецът?

Мис Марпъл се обърна към него:

— За това се нуждая от вашата помощ. Мисля, че ако посетим „Съмърсет Хаус“, ще придобием идеална представа.