Трупът в библиотеката

I

Конуей Джеферсън се размърда в съня си и се протегна. Ръцете му се разпериха — дълги, мощни ръце. След катастрофата като че ли цялата сила на тялото му беше концентрирана в тях.

Утринните слънчеви лъчи меко се процеждаха през пердетата.

Конуей Джеферсън се усмихна на себе си. Винаги след нощ на отдих той се чувстваше весел, освежен, усещаше как дълбоката му виталност отново се пробужда. Нов ден!

Около минута той се излежава. След това натисна специалния звънец, монтиран до леглото му. И изведнъж го заля вълна от спомени.

Когато Едуардс влезе с делови, тихи стъпки, той чу как от устните на господаря му се откъсна стон.

Едуардс спря с ръка върху пердетата и попита:

— Боли ли ви, сър?

Джеферсън отговори пресипнало:

— Не! Хайде, дръпни ги.

Стаята бе залята от чиста светлина. Едуардс, разбиращ, не погледна към него.

С мрачно лице Конуей Джеферсън лежеше, припомняше си, мислеше. Отново видя пред себе си хубавичкото, празно лице на Руби. Разбира се, той не използва думата „празно“. Снощи би казал „невинно“. Наивно, невинно дете! А днес?

Завладя го голяма умора. Затвори очи и прошепна:

— Маргарет…

Това бе името на покойната му съпруга.

II

— Вашата приятелка ми харесва — каза Аделайд Джеферсън на мисис Бантри.

Двете жени бяха седнали на терасата.

— Джейн Марпъл е забележителна жена — отговори мисис Бантри.

— А освен това е много мила — усмихна се Ади.

— Обвиняват я, че си падала по скандалите — каза мисис Бантри, — но в действителност тя въобще не е такава.

— Просто лошо мнение за човешката природа?

— Може и така да се каже.

— Доста освежаващо — каза Аделайд, — особено ако си вкусил прекалено много от другото.

Мисис Бантри я погледна въпросително. Ади обясни:

— Толкова възвишено идеализиране на един недостоен обект.

— Имате предвид Руби Кийн?

Ади кимна утвърдително.

— Не искам да бъда злобна по неин адрес. Тя беше съвсем безобидна. Клетата нещастница трябваше да се бори за всяко нещо, което искаше. Не беше лоша. От простолюдието, доста глупавичка и добродушна, но подчертана търсачка на богатство. Не мисля, че кроеше някакви планове. Просто умееше бързо да се възползва от всяка възможност. И прекрасно знаеше как да въздейства върху чувствата на един старец, един самотен старец.

— Предполагам — каза мисис Бантри замислено, — че Конуей наистина беше самотен.

Ади се раздвижи неспокойно и каза:

— Да, беше — това лято. — Тя направи кратка пауза, след което почти извика: — Марк казва, че аз съм била виновна. Може и да съм, не знам.

Известно време тя мълча, а след това, като че ли принудена от необходимост да говори, започна с неохота, почти насила:

— Аз… аз съм имала такъв странен живот. Първият ми съпруг, Майк Кармоди, умря почти веднага след като се оженихме. Това ме съсипа. Питър, както знаете, се роди след смъртта му. Франк Джеферсън бе най-добрият приятел на Майк. Затова често се срещахме. Той беше кръстник на Питър — по настояване на Майк. Аз започнах много да го харесвам и — о, същевременно го съжалявах.

— Съжалявахте го? — запита мисис Бантри с интерес.

— Да, точно така. Звучи странно. Франк винаги е имал всичко, което пожелаеше. Баща му и майка му го обичаха много. И все пак — как да ви обясня? Разбирате ли, старият Джеферсън е много силна личност. Ако живееш с такава личност, е много трудно да изградиш свой собствен силен характер. Франк усещаше това. Когато се оженихме, той бе много щастлив и това беше прекрасно. Мистър Джеферсън беше много щедър. Той прехвърли на Франк голяма сума пари — каза, че иска детето му да е щастливо и независимо, да не се налага да чака, докато умре. Това бе една великолепна постъпка — толкова щедра. Но дойде твърде внезапно. Той е трябвало да научи Франк на независимост малко по малко. Франк си загуби ума. Искаше да е като баща си — преуспяващ, далновиден, способен да множи парите си. А той, разбира се, не беше такъв. Не че предприе кой знае какви сделки, но неподходящи инвестиции в неподходящо време. Ужасяващо е, трябва да призная, да видиш как светкавично си заминават парите ти, ако не си успял да ги вложиш правилно. Колкото повече губеше, толкова по-нетърпелив ставаше Франк да си върне парите обратно чрез някаква ловка сделка. Така нещата отиваха от лошо към по-лошо.

— Но, скъпа, Конуей не го ли съветваше?

— Не желаеше да бъде съветван. Единственото, което искаше, бе да успее сам. Затова изобщо не казахме на мистър Джеферсън. Когато Франк умря, за мен бе останало съвсем малко — минимален доход. И аз нищо не казах на баща му. Разбирате ли — тя рязко се обърна към събеседничката си, — би било предателство спрямо Франк. Франк би се възмутил. Мистър Джеферсън боледува продължително. Когато се оправи, той бе с впечатлението, че съм заможна вдовица. Никога не съм разсейвала неговото убеждение. За мен това е въпрос на чест. Знае, че съм много внимателна с парите си и го одобрява, мисли, че съм пестелива жена. И, разбира се, ние с Питър живеем с него оттогава и той плаща всички разходи за домакинството. Така че никога не съм имала особени финансови притеснения. — Тя продължи бавно: — През всичките тези години бяхме като едно семейство, само… само, виждате ли — а може би няма как да видите — за него аз не съм вдовицата на Франк, аз съм неговата съпруга.

Мисис Бантри схвана намека.

— Искате да кажеш, че и досега не е приел тяхната смърт?

— Да. Държи се прекрасно. Но той победи своята собствена ужасна трагедия, като отказа да приеме смъртта. Марк е съпругът на Розамунд, аз съм съпругата на Франк и, въпреки че те двамата не са с нас — те все още съществуват.

Мисис Бантри каза меко:

— Това е прекрасен триумф на вярата.

— Знам. Така стоят нещата, година след година. И изведнъж това лято нещо се пречупи в мен. Почувствах, че искам да се разбунтувам. Ужасно е да се произнесе, но повече не желаех да мисля за Франк! Всичко бе свършило — любовта и приятелството ни, мъката, която изпитах, когато умря. Бе нещо, което се е случило някога, отдавна, и вече го нямаше. Много трудно е да се опише. Може би нещо като желание да забравиш всичко и да започнеш отново. Исках да бъда самата себе си — Ади, все още сравнително млада, обичаща забавите, плуването, танците — просто една личност. Дори Хюго — познавате ли Хюго Маклейн? — той е много мил и иска да се ожени за мен, но, разбира се, на мен и през ум не ми е минавало нещо такова — ала това лято започнах да мисля за това, макар не много сериозно, само така… — Тя спря и поклати глава. — И така, предполагам, че е вярно. Аз пренебрегнах Джеф. Не искам да кажа, че наистина съм го пренебрегнала, но умът и мислите ми не бяха с него. Когато забелязах, че Руби му е забавна, бях доволна. Така щях да бъда по-свободна да се заема с нещата, които ми харесваха. Не си представях и за миг дори, че той може толкова много да… да изгуби ума си по нея.

Мисис Бантри попита:

— А когато разбрахте?

— Бях стъписана, абсолютно стъписана. И, боя се, много ядосана.

— Аз също щях да се ядосам — призна мисис Бантри.

— Ставаше дума за Питър, разбирате ли. Цялото бъдеще на Питър зависи от Джеф. Джеф гледаше на него като на свой внук или поне аз така мислех, но, разбира се, той не му беше внук. Не му беше никакъв родственик. И като си помислих, че той щеше да бъде… да бъде лишен от наследство! — Нейните здрави, добре оформени ръце потрепнаха в скута й. — Защото така изглеждаше — и то заради една вулгарна, жадна за пари малка глупачка. О! Можех да я убия!

Тя спря поразена. Красивите й светлокафяви очи с ужас потърсиха очите на нейната събеседничка. Тя каза:

— Какво ужасно нещо казах!

Хюго Маклейн се бе появил тихо зад гърба им и попита:

— Какво е това ужасно нещо?

— Седнете, Хюго. Познавате мисис Бантри, нали?

Маклейн вече бе поздравил по-възрастната дама. Той отново, бавно и упорито, повтори въпроса си:

— Какво ужасно нещо сте казали?

— Че ми се е искало да убия Руби Кийн.

Хюго Маклейн размисли известно време.

След това се обърна към нея.

— Не бих го казал, ако бях на ваше място. Може да бъде изтълкувано погрешно.

Очите му — спокойни, замислени сиви очи, — я фиксираха многозначително.

— Трябва да внимавате, Ади!

В гласа му прозвуча предупреждение.

III

След малко, когато мис Марпъл излезе от хотела и се насочи към мисис Бантри, Хюго Маклейн и Аделайд Джеферсън се отдалечаваха по пътеката, която водеше към морето.

Мис Марпъл седна и забеляза:

— Той изглежда много предан.

— Верен й е от години. Има такива мъже.

— Знам. Като майор Беъри. Ухажва една вдовица на английски офицер на служба в Индия в продължение на десет години. Беше се превърнал посмешище пред приятелките й! Накрая тя се съгласи. Но за зла беда, десет дни преди да се оженят, тя избяга с шофьора! При това много симпатична жена, и обикновено много уравновесена.

— Хората наистина вършат странни неща — съгласи се мисис Бантри. — Така ми се искаше да сте тук преди малко, Джейн. Ади Джеферсън ми разказа всичко за себе си — как съпругът й загубил цялото им богатство, ала те не позволили мистър Джеферсън да разбере. И как това лято се почувствала по-различно…

Мис Марпъл кимна.

— Да, предполагам, че се е разбунтувала срещу принудата да живее с миналото, нали? В края на краищата, има време за всяко нещо. Не може човек да се затвори в къщата си, да спусне пердетата и да живее така цяла вечност. Мисля, че мисис Джеферсън току-що ги е отворила и е започнала да почиства своята вдовишка градина от плевели, а на свекъра й това не се е харесало, разбира се. Почувствал се е изоставен, макар да вярвам, че и за миг не си е дал сметка кой я е довел до това положение. Все пак със сигурност това не му се е понравило. И, както се случи със стария мистър Баджър, когато жена му се увлече по спиритуализъм, той е бил узрял за това, което се случи. Кое да е симпатично момиче, което умее да слуша добре, щеше да свърши работа.

— Не мислите ли — попита мисис Бантри, — че онази братовчедка Джози я е довела тук преднамерено, че това е било нещо като семеен заговор?

Мис Марпъл поклати отрицателно глава.

— Не, съвсем не мисля така. Не смятам Джози за толкова интелигентна, че да може да предвиди реакциите на хората. В това отношение е доста ограничена. Притежава един от онези остри, ограничени, практични умове, които рядко умеят да предвиждат бъдещето и обикновено са безкрайно изненадани от него.

— Изглежда всички са изненадани — каза мисис Бантри. — Ади, а също и Марк Гаскел, очевидно.

Мис Марпъл се усмихна.

— Смея да мисля, че той си има своите собствени проблеми. Смел човек с търсещ дух! Не е типът мъж, който би останал жалеещ вдовец с години, независимо от това колко много е обичал жена си. Мисля, че и двамата с Ади са се чувствали потиснати от атмосферата на непрекъснато припомняне на миналото, която мистър Джеферсън е създал. — Е, — добави старата дама цинично, — за мъжете това е много по-лесно, разбира се.

IV

В този момент, в разговор със сър Хенри Клидъринг, Марк потвърждаваше тази оценка за себе си.

С характерната за него откровеност той се впусна в сърцевината на нещата.

— Току-що ми хрумна — казваше Марк, — че за полицията аз съм фаворит, заподозрян номер едно! Интересували са се от финансовите ми проблеми. Трябва да знаете, че аз съм банкрутирал, или поне на крачка от банкрута. Ако скъпият стар Джеф умре съгласно графика след месец-два и ако ние с Ади съумеем, също по график, да си разделим полагаемото, всичко ще бъде наред. В интерес на истината, имам големи дългове… Ако изгърмя, ще се чуе много силно! От друга страна, ако съумея да я забавя, ще се случи точно обратното — ще надделея и ще бъда много богат.

Сър Хенри Клидъринг каза:

— Вие сте комарджия, Марк.

— Винаги съм бил. Рискувай всичко — това е моето мото! Да, за мен е голям късмет, че някой удуши това бедно момиче. Но не съм го направил аз. Не съм удушвач. Не мисля, че бих могъл да убия, когото и да е. Прекалено добродушен съм. Но не вярвам, че бих могъл да помоля полицаите да повярват в това! За тях сигурно изглеждам като отговора на молитвата на следователя! Имам мотив, бях на мястото на престъплението, не робувам на никакви морални скрупули! Не мога да разбера защо още не съм зад решетките! Онзи главен инспектор има много лош поглед.

— Разполагате с нещо много полезно — алиби.

— Алибито е най-съмнителното нещо на божия свят. Винаги невинният не разполага с алиби! Освен това всичко зависи от времето, когато е настъпила смъртта или нещо от този род и можете да бъдете сигурен в следното — ако трима доктори кажат, че момичето е било убито преди полунощ, ще се намерят други шест, готови да се закълнат, че тя е била убита в пет сутринта. Къде тогава ще е моето алиби?

— Е, все пак сте в състояние да се шегувате по този въпрос.

— Много лош вкус, нали? — възкликна Марк жизнерадостно. — В действителност съм много уплашен. Това е убийство. А и не мислете, че не съжалявам стария Джеф. Съжалявам го. Но така е по-добре, въпреки че шокът бе голям, отколкото ако я беше уловил.

— Какво искате да кажете с това „уловил“?

Марк намигна.

— Къде е ходила тя снощи? Готов съм да се обзаложа, на каквото кажете, че е имала среща с мъж. Това нямаше да хареса на Джеф. Изобщо нямаше да му хареса. Ако бе открил, че тя го мами, че не е невинната бъбривка, за каквато се представя… Е, не знам, моят тъст е странен човек. Той притежава изключителен самоконтрол, но този самоконтрол може да се пречупи внезапно и тогава — внимавай!

Сър Хенри го изгледа с любопитство.

— Вие харесвате ли го, или не?

— Много го харесвам. И същевременно го ненавиждам. Ще се опитам да обясня. Конуей Джеферсън е човек, който обича да контролира всички около себе си. Доброжелателен деспот — мил, щедър, обичащ — но той свири, а останалите играят по гайдата му.

Марк Гаскел замълча за миг:

— Обичах жена си. Никога няма да изпитам същото чувство, към която и да е друга жена. Розамунд беше слънчев лъч, смях и цветя и когато загина, се почувствах като нокаутиран боксьор. Но реферът на ринга продължава да брои прекалено дълго време. В края на краищата аз съм мъж. Харесвам жените. Не желая да се оженя отново — ни най-малко. Е, справих се с проблема — трябваше да съм дискретен, но намирах начини да се забавлявам. Не и бедната Ади обаче. Ади е наистина прекрасна жена. Тя е от типа, за който мъжете искат да се женят, а не само да спят с тях. Дай й, макар и малка възможност, и тя ще се омъжи отново, ще бъде много щастлива и ще направи избраника си също щастлив. Но старият Джеф винаги гледаше на нея като на жената на Франк — внуши й тя също да гледа на себе си като такава. Той не го съзнава, но ние сме като в затвор. Аз успях да избягам — тихо и незабелязано — много отдавна. Ади се освободи това лято — и за него това бе удар. Разруши света му. В резултат — Руби Кийн.

И той спонтанно запя:

— Ела да пийнем нещо, Клидъринг.

Никак не беше чудно, помисли си сър Хенри, че Марк бе обект на подозрение от страна на полицията.