Тук и отново

9.

На път за вкъщи чух по радиото, че полицаите разпитват заподозрян за пожара в дома на Никълъс Спенсър. С изненада научих, че заподозреният е човекът, който бе избухнал по време на събранието на акционерите в хотел «Гранд Хаят» в Манхатън в понеделник — тридесет и шест годишният Марти Бикорски, жител на Уайт Плейнс, Ню Йорк. Работел на бензиностанцията в Маунт Киско, градчето до Бедфорд. Във вторник следобед в болница «Сейнт Ан» се погрижили за изгаряне на дясната му ръка.

Бикорски твърдял, че в нощта на пожара работил до единадесет часа, после пил бира с няколко приятели и в дванадесет и половина си бил у дома в леглото. По време на разпита признал, че в бара говорил горчиво за замъка на семейство Спенсър в Бедфорд и споменал, че би го подпалил с радост.

Жена му потвърдила показанията му за времето, когато се прибрал у дома и си легнал, но и признала, че когато се събудила в три сутринта, той не бил до нея. Не се изненадала, защото Марти имал неспокоен сън и често ставал през нощта, навличал яке върху пижамата и излизал да пуши на задната тераса. Тя заспала отново и се събудила чак след седем. Той вече бил в кухнята с изгорена ръка. Обяснил, че случайно се докоснал до пламъка на печката, докато бършел разляното какао.

Бях казала на следователя от прокуратурата Джейсън Ноулс, че според мен Марти Бикорски няма нищо общо с пожара. Смятах, че е обезумял от мъка, но не го тормози желание за отмъщение. Сега се зачудих възможно ли бе да съм загубила репортерския си инстинкт, така важен за всеки в новинарския бизнес. После реших, че колкото и виновен да изглежда Бикорски, все още мисля по същия начин.

Докато шофирах, осъзнах, че някаква странна мисъл не спира да ме безпокои. Внезапно се усетих. Лицето на мъжа, който бе застанал за миг до вратата на болничната стая на Лин! Знаех, че съм го виждала и преди. Точно така. Във вторник, когато ме интервюираха, той стоеше пред болницата.

Помислих си, че нещастният човечец изглеждаше тъжен и отчаян. Реших, че някой от близките му е пациент в болницата.

Вечерях в «Ниъри» на Източна петдесет и седма улица заедно с Гуен Харкинс. Навремето тя живееше близо до мен в Риджуд. Ходехме заедно на училище. После замина за колежа в Джорджтаун, а аз отидох на север в Бостън, но посетихме заедно Лондон и Флоренция. Гуен беше почетната ми шаферка, когато се омъжих за кретена на века. И пак тя ме караше да излизам и да се развличам, след като бебето ми умря, а кретенът замина за Калифорния.

Гуен е висока, слаба и червенокоса и обикновено ходи с високи токчета. Сигурна съм, че представляваме доста странна гледка, когато сме заедно. Аз съм едно от доказателствата, че свещените, сключени пред Бога бракове, лесно могат да бъдат разтрогнати от съда в Ню Йорк. Гуен имаше двама кандидати за женитба, но твърдеше, че нито един от тях не успява да я накара да очаква обажданията му с трепет. Майка й, също като моята, непрестанно я уверява, че един ден ще срещне подходящия мъж. Гуен е адвокатка на една от най-големите лекарствени компании. Имах две причини да й се обадя и да я поканя да вечеряме в «Ниъри».

Първата е, че винаги си прекарваме чудесно. Втората — че исках да чуя мнението й за «Генстоун», както и клюките за компанията, които се носеха из фармацевтичните среди.

Както обикновено, в «Ниъри» беше претъпкано. Заведението е нещо като дом за много хора. Никога не знаеш дали някоя знаменитост или политик няма да се настани на една от ъгловите маси.

Джими Ниъри седна при нас за малко и докато ние с Гуен отпивахме от червеното вино, му разказах за новата си работа.

— Ник Спенсър се отбиваше тук от време на време — каза той. — Смятах го за честен човек. Е, това показва, че никога не може да си сигурен — добави той, като кимна към двамата мъже до бара. — Тези типове изгубиха много пари в «Генстоун», а случайно знам, че не могат да си го позволят. И двамата имат деца в колеж.

Гуен си поръча риба, а аз избрах любимата си храна — сандвич с пържола и пържени картофи. Облегнахме се удобно и се заприказвахме.

— Аз черпя тази вечер, Гуен. Искам да чуя мнението ти за някои неща. Как Ник Спенсър успя да направи такава реклама на ваксината си, ако е била фалшива?

Гуен сви рамене. Тя е добър адвокат, което означава, че никога не отговаря директно на въпросите.

— Карли, практически всеки ден във фармацевтичната промишленост се появява нещо ново. Можеш да го сравниш с транспорта. До края на деветнадесети век хората се возели в карети, файтони или яздели. Влакът и колата са велики изобретения, задвижили света по-бързо. В двадесети век имахме самолети с пропелери, после реактивни, свръхзвукови и накрая космически кораби. Този вид забързване и прогрес се случва и в медицинските лаборатории. Помисли малко. Аспиринът бе открит едва в края на деветнайсети век. Преди това пускали кръв на хората, за да им смъкнат температурата. Ами едрата шарка? Ваксината е едва на осемдесет години, но премахна заболяването. Само преди петдесет години имаше епидемии от полиомиелит, но ваксините се погрижиха и за тях. Мога да продължа безкрайно.

— ДНК?

— Точно така. И не забравяй, че ДНК-то революционизира и правната система, а не само направи възможно да се предвидят наследствените заболявания.

Сетих се за затворниците, осъдени на смърт и после освободени, защото ДНК-то им бе доказало, че не са извършители на престъплението.

— Спомни си всички книги за отвлечени деца, които тридесет години по-късно звънват на вратата и казват «Мамо, прибрах се.» — продължи Гуен енергично. — Днес вече няма значение дали някой прилича на някого. Пробите на ДНК веднага доказват истината.

Вечерята ни пристигна. Гуен хапна малко и отново заговори.

— Карли, не съм сигурна какъв е бил Ник Спенсър — шарлатанин или гений. Знам, че някои от ранните резултати на ваксината му срещу рака бяха доста окуражаващи. Но да погледнем истината в очите. В крайна сметка никой не можа да потвърди резултатите. После Спенсър изчезна и се оказа, че е окрал компанията.

— Срещала ли си го някога?

— Да, на един медицински семинар. Впечатляващ тип, но като знам колко много е откраднал от хора, които не могат да си позволят да изгубят нищо, и най-вече как е измамил надеждите на очакващите ваксината, не изпитвам никакво съчувствие към него. Е, самолетът му се разбил. Според мен си е получил заслуженото.