Тук и отново

38.

Останах с Алън Дезмънд четири часа, докато дъщеря му Джейн, която бе взела първия самолет от Бостън, пристигна в болницата. Джейн беше две години по-възрастна от Вивиан и толкова приличаше на нея, че занемях, когато влезе в чакалнята.

И двамата настояха да остана с тях за разговора с Вивиан.

— Чухте какво казаха полицаите. Вие сте журналистка, Карли. Можете да бъдете обективна.

Застанах с господин Дезмънд до леглото на Вивиан. Джейн се наведе и целуна сестра си по челото.

— Хей, Вив, какво правиш? Изкара ни акъла.

В ръката на Вивиан бе включена система, а мониторът над леглото й отразяваше сърдечната й дейност и кръвното налягане. Беше призрачно бяла, а тъмната й коса контрастираше силно с цвета на лицето и чаршафите. Очите й се отвориха бавно и макар да бяха замъглени, отново забелязах колко са красиви.

— Джейн? — попита тя с нов и странен глас.

— Тук съм, Вив.

Вивиан се огледа и фокусира поглед върху баща си. На лицето й се изписа изненада.

— Защо плаче татко?

Помислих си, че се държи като дете.

— Не плачи, татко — каза Вивиан и очите й започнаха да се затварят.

— Вив, знаеш ли какво ти се случи? — попита Джейн Дезмънд, като погали сестра си по бузата.

— Какво ми се случи? — Вивиан очевидно се опитваше да се съсредоточи. Лицето й отново доби объркано изражение. — Нищо не ми се е случвало. Тъкмо се прибрах от училище.

След няколко минути си тръгнах. Джейн и баща й ме изпратиха до асансьора.

— Да не би полицаите да смятат, че Вивиан се преструва? — негодуваше Джейн.

— Ако е така, грешат. Със сигурност не се преструва — отговорих мрачно.

Беше девет часа, когато най-после си влязох у дома. Кейси беше оставил няколко съобщения на телефонния секретар — в четири, в шест и в осем часа. Всичките бяха едни и същи. «Обади ми се независимо от часа. Важно е.»

Беше си у дома.

— Току-що се прибрах — казах с извинение в гласа. — Защо не ми звънна на мобилния?

— Направих го. Няколко пъти.

Бях се подчинила на болничното нареждане да си изключа телефона, а после бях забравила да го включа отново и да си проверя съобщенията.

— Предадох на Винс молбата ти да поговориш с тъста на Ник Спенсър. Сигурно съм бил адски убедителен, или пък новината за Вивиан Пауърс ги е разтърсила. Искат да говорят с теб, Карли. По всяко време, когато ти е удобно. Предполагам, че вече си чула за Вивиан.

Разказах му, че съм била в болницата.

— Кейси, можех да науча толкова много от нея.

Едва когато чух гласа си, осъзнах, че всеки момент може да избухна в плач.

— Мисля, че Вивиан искаше да говори с мен, но се страхуваше да ми се довери. А после реши, че все пак може да ми има доверие. Остави ми съобщение. Колко ли дълго се е крила в къщата на съседката си? Или пък някой я е видял да влиза там?

Говорех толкова бързо, че сливах думите.

— Защо не е звъннала за помощ от телефона на съседката си? Дали е успяла да стигне до колата, или някой я е откарал оттам? Кейси, мисля, че е била ужасно изплашена. Където и да е била през цялото време, опитвала се е да звъни на мобилния телефон на Ник Спенсър. Възможно ли е да е повярвала на слуха, че са го видели в Швейцария? Онзи ден, когато говорих с нея, бе убедена, че той е мъртъв. Не може да е била в колата пет дни. Защо не й помогнах? Още тогава усещах, че нещо не е наред.

Кейси ме прекъсна.

— Чакай, чакай. Дрънкаш несвързано. Ще бъда при теб до двайсет минути.

Всъщност минаха двадесет и три. Когато отворих вратата, Кейси ме прегърна и поне за момент кошмарното бреме от мисълта, че съм виновна за състоянието на Вивиан, падна от раменете ми.

Мисля, че точно в този момент спрях да се съпротивлявам на любовта си към Кейси и повярвах, че и той се влюбва в мен. Все пак най-силното доказателство за любов е да си с някого, когато той се нуждае от теб, нали?