Тук и отново

35.

Появата на полицаите сложи край на разговора ни, затова не останах дълго с Алън Дезмънд. Детектив Шапиро и полицай Клайн седнаха при нас, за да уточним подробностите, които знаехме за изчезването на Вивиан. Тя бе отишла в къщата на приятелката си и бе взела колата й. Нещо я бе изплашило ужасно и накарало да напусне дома си, но поне бе стигнала невредима до къщата на съседката. Когато видяхме полицаите да се приближават към масата ни, и двамата се уплашихме, че носят лоши новини. Сега поне имаше някаква надежда.

Вивиан ми се бе обадила около четири часа в петък, за да ми съобщи, че знае кой е взел документацията от доктор Бродерик. Според Алън Дезмънд сестра й Джейн се опитала да й звънне същата вечер към десет часа, но не успяла да се свърже. Рано сутринта съседът, който разхождал кучето си, забелязал отворената предна врата.

Попитах ченгетата смятат ли за възможно Вивиан да е чула или видяла някого в задната част на къщата и затова да е избягала от предната, като случайно е съборила лампата и масата в бързината си.

Според детектив Шапиро всичко бе възможно, макар отначало да бил убеден, че изчезването е инсценирано. А и фактът, че Вивиан е избягала с колата на съседката си само подсилваше тази възможност.

Усетих, че коментарът на Шапиро вбеси Алън Дезмънд, но той не каза нищо. Също като семейство Бикорски, които се радваха, че дъщеря им ще посрещне още една Коледа, той бе благодарен, че дъщеря му може да е отишла някъде по своя собствена воля.

Оставих го с полицаите, след като се разбрахме, че ще поддържаме връзка, и потеглихме за Каспиън.

Анет Бродерик беше хубава жена на около петдесет и пет години с прошарена коса, чиито къдрици смекчаваха ъгловатото й лице. Тя любезно предложи да се качим в апартамента им над кабинета на доктора.

Къщата беше чудесна. Просторни стаи, високи тавани, гипсови корнизи и лъскав паркет. Настанихме се в библиотеката. През прозорците нахлуваше слънце, което подсилваше уюта в приятната стая.

Осъзнах, че бях прекарала последната седмица в компанията на хора, уплашени и стреснати от неочаквания обрат в живота си. Семейство Бикорски, Вивиан Пауърс и баща й, служителите на «Генстоун» с разбити надежди — всички тези хора живееха под огромно напрежение, а аз не можех да ги изкарам от мислите си.

Помислих си, че единственият човек, за когото не се бях сещала скоро, бе доведената ми сестра.

Анет Бродерик ми предложи кафе. Отказах, но приех чаша вода.

— Филип се оправя — съобщи тя. — Може да отнеме доста време, но очакват, че ще се възстанови напълно.

Преди да успея да й кажа колко се радвам да чуя това, тя добави:

— Честно казано, отначало идеята ви, че случилото се с Филип не е инцидент, ми се стори абсурдна, но после размислих.

— Защо? — попитах бързо.

— Ами… не искам да пресилвам нещата… но когато излезе от кома, Филип се опита да ми каже нещо. Стори ми се, че думите му бяха «колата завъртя». По следите на пътя полицаите съдят, че колата, която го прегази, може да е направила обратен завой, за да стигне до него.

— Значи полицаите допускат, че съпругът ви може да е бил прегазен нарочно?

— Не. Смятат, че шофьорът е бил пиян. А и напоследък имали доста проблеми с непълнолетни хлапета, които пиянствали или се дрогирали. Мислят, че някой може да е отивал в другата посока, да е направил обратен завой и да не е видял Филип. Карли, защо продължавате да твърдите, че не е било инцидент?

Тя ме слушаше внимателно, докато й разказвах за изчезналото писмо от Карълайн Съмърс до Ник Спенсър и за кражбата на картона на дъщеря й не само от доктор Бродерик, но и от болниците в Каспиън и Охайо.

— Да не би да твърдите, че някой може да е повярвал в подобно магическо излекуване?

— Не знам. Но подозирам, че според някого ранната документация на доктор Спенсър е била достатъчно обещаваща, за да я открадне. А доктор Бродерик можеше да идентифицира този човек. Заради целия шум, който се вдигна около Ник Спенсър, съпругът ви може да е станал неудобен.

— Споменахте, че рентгеновите снимки са били взети от болниците в Каспиън и Охайо. Един и същи човек ли ги е взел?

— Проверих, но чиновничките не помнят. И двете обаче са сигурни, че човекът, представил се за съпруг на Карълайн Съмърс, не се е отличавал с нищо особено. От друга страна, доктор Бродерик си спомня добре кой е прибрал документацията на доктор Спенсър.

— В този ден си бях у дома и случайно погледнах през прозореца в мига, когато онзи човек се качваше в колата си.

— Не знаех, че сте го видяла. Ще можете ли да го познаете?

— Със сигурност не. Беше ноември и си беше вдигнал яката. Останах с впечатление, че е боядисал косата си с шампоан оцветител. Нали знаете как тези коси изглеждат оранжеви на слънцето.

— Доктор Бродерик не ми каза нищо такова, когато говорих с него.

— Той почти постоянно е упоен, но когато е в съзнание, иска да разбере какво му се е случило. Засега обаче май няма други спомени освен онези думи за колата.

— Доколкото разбрах от него, той е участвал в някои от проучванията на доктор Спенсър. Затова Ник му поверил документацията на баща си. Често ли работеха заедно?

— Карли, съпругът ми вероятно би се отнесъл с пренебрежение към работата си с доктор Спенсър, но истината е, че много се интересуваше от проучванията и смяташе доктора за гений. Това бе една от причините Ник да му остави документацията. Филип възнамеряваше да продължи някои от експериментите, но осъзна, че изискват прекалено много време и могат да му бъдат само хоби. Не забравяйте, че по онова време Ник планираше кариера в медицинските доставки, а не проучвания, но преди около десет години, когато започна да преглежда записките на баща си, осъзна, че доктор Спенсър е работил по нещо важно. Може дори да е било по ваксината срещу рака. По думите на мъжа ми съдя, че предклиничните изпитания са били обещаващи. Такава била и фазата, по време на която са работили със здрави пациенти. Но при по-късните експерименти нещата се влошили. А това ме кара да се чудя защо някой би откраднал документацията на доктор Спенсър.

Тя поклати глава и продължи:

— Карли, просто съм благодарна, че съпругът ми е още жив.

— Аз също — казах искрено.

Не исках да обяснявам на тази мила жена, че ако доктор Бродерик бе станал жертва на опит за убийство, аз се чувствам виновна за случилото се. Дори и да нямаше връзка, фактът, че след като говорих с него, отидох направо в офиса на «Генстоун» в Плезънтвил и започнах да разпитвам за червенокосия, а на следващия ден докторът се озова в болница, не ми приличаше на обикновено съвпадение.

Стана време да си ходя. Благодарих на госпожа Бродерик за разговора и й оставих визитната си картичка. Очевидно не бе убедена, че съпругът й е станал жертва на нападение. Той щеше да остане в болницата поне още няколко седмици и там щеше да е в безопасност. Бях твърдо решена да получа някои отговори преди да изпишат доктора.

Когато посетих офиса на «Генстоун» миналата седмица, настроението там беше мрачно, но сега атмосферата бе направо траурна. Рецепционистката очевидно бе плакала. Каза ми, че господин Уолингфорд е помолил да се отбия при него преди да говоря със служителите, после вдигна телефона и съобщи за пристигането ми.

— Виждам, че сте разстроена — казах. — Надявам се, че проблемът ви не е сериозен.

— Тази сутрин получих предизвестие за освобождаване от работа — отвърна тя. — Днес следобед вратите на компанията се затварят.

— Ужасно съжалявам.

След секунди се появи секретарката на Уолингфорд. Искаше ми се да поговоря с рецепционистката, но жената каза, че кима право на коментар, а е длъжна да прехвърля всички въпроси към адвоката на компанията. Спомних си името на секретарката.

— Госпожа Райдър, нали? — попитах.

Беше от типа жени, които баба ми наричаше «обикновената Джейн». Тъмносиният й костюм, бежов чорапогащник и ниски обувки подхождаха отлично на късата й кестенява коса и пълна липса на грим. Усмивката й беше любезна, но незаинтересована.

— Да, госпожице Декарло — отговори тя.

Всички врати към кабинетите в дългия коридор бяха отворени. Надниквах вътре, докато минавахме покрай тях — стаите бяха празни. Имах чувството, че ако викна, ще чуя ехо. Опитах се да заговоря секретарката.

— Съжалявам да чуя, че компанията затваря. Вие какво ще правите?

— Не съм сигурна.

Реших, че Уолингфорд я е предупредил да не говори с мен, което, разбира се, я правеше още по-желан събеседник.

— Откога работите за господин Уолингфорд? — попитах с престорена небрежност.

— Десет години.

— Значи сте била при него, когато е притежавал мебелната компания?

— Да.

Вратата към кабинета на Уолингфорд беше затворена. Успях да задам още един въпрос.

— Сигурно познавате синовете му. Вероятно са били прави, че не е трябвало да продава семейния бизнес.

— Това не им даваше право да го съдят — негодуващо отговори тя, като почука леко и отвори вратата.

Страхотна информация! Синовете му са го съдили! Какво ли ги е накарало да го направят?

Чарлз Уолингфорд очевидно не се радваше да ме види, но се опита да прикрие чувствата си. Надигна се от бюрото си, когато влязох. Срещу него седеше някакъв мъж. Той също се изправи и се извърна към мен. Останах с впечатлението, че ме оглежда внимателно. Прецених, че е към четиридесет и пет годишен, около метър и седемдесет и пет, с посивяла коса и кафяви очи. Излъчваше авторитет също като Уолингфорд и Ейдриън Гарнър. Не се изненадах, когато ми бе представен като Лоуъл Дрексъл, член на борда на директорите на «Генстоун».

Лоуъл Дрексъл. Бях чувала това име наскоро. По време на обяда Уолингфорд бе споменал, че акционерът, който видял Ник Спенсър в Швейцария, бе молил Дрексъл за работа.

Гласът на Дрексъл бе напълно лишен от топлота.

— Госпожице Декарло, чух, че сте натоварена с незавидната задача да пишете статия за «Генстоун».

— По-скоро да сътруднича в написването й. Трима души работим по нея — поясних и погледнах Уолингфорд. — Чух, че приключвате днес. Много съжалявам.

Той кимна.

— Този път няма да се тревожа за ново място, където да вложа парите си — каза мрачно. — Макар и да изпитвам огромно съжаление към всичките ни служители и акционери, иска ми се да разберат, че и ние сме в същото положение като тях.

— Надявам се, че срещата ни за събота не е отменена.

— Естествено, че не е. Искам да ви обясня, че с няколко изключения като рецепционистката и госпожа Райдър, дадохме на служителите ни избора да останат тук днес или да се приберат у дома. Повечето избраха да си тръгнат незабавно.

— Разбирам. Е, това е разочарование, но вероятно ще мога да чуя коментара на хората, които още са тук.

Надявах се да не издам подозрението си, че внезапното затваряне има нещо общо с желанието ми да разпитам служителите.

— Може би аз ще мога да отговоря на въпросите ви, госпожице Декарло — предложи Дрексъл.

— Вероятно ще можете, господин Дрексъл. Чух, че работите в «Гарнър Фармасютикъл».

— Отговарям за правния отдел. Както вече може би знаете, когато компанията ни реши да инвестира един милиард долара в «Генстоун» след одобрение от АХЛ, господин Гарнър бе помолен да стане член на борда на директорите. В подобни случаи той делегира права на един от близките си сътрудници да заеме мястото.

— Господин Гарнър изглежда доста притеснен от факта, че «Гарнър Фармасютикъл» ще бъде свързана с проблемите на «Генстоун».

— Той е изключително загрижен. Вероятно скоро ще направи нещо по въпроса, но нямам право да говоря за това.

— А ако не направи нищо?

— Активите на «Генстоун» ще бъдат продадени, а приходите — разпределени между кредиторите — отговори Дрексъл, като махна с ръка, сякаш да подчертае, че става дума за сградата и мебелите.

— Ще бъде ли прекалено самонадеяно от моя страна да се надявам, че списанието ми първо ще научи за това?

— Да, прекалено е, госпожице Декарло.

Леката му усмивка бе като затръшната под носа ми врата. Лоуъл Дрексъл и Ейдриън Гарнър бяха два айсберга. Уолингфорд поне се правеше на любезен.

Кимнах на Дрексъл, благодарих на Чарлз Уолингфорд и излязох от стаята. Госпожа Райдър внимателно затвори вратата зад нас.

— Някои от телефонистите, операторите и хората от поддръжката са още тук — каза тя. — Откъде искате да започнете?

— Мисля, че от операторите.

Тя тръгна напред, но аз веднага я настигнах.

— Госпожо Райдър, имате ли нещо против да поговорим?

— Нямам желание.

— Не искате да коментирате дори изчезването на Вивиан Пауърс?

— Изчезване или бягство, госпожице Декарло?

— Вярвате ли, че Вивиан е инсценирала изчезването си?

— Според мен решението й да остане тук след самолетната катастрофа е подозрително. Лично аз я видях да изнася папки от офиса миналата седмица.

— Защо смятате, че е занесла папките в дома си?

— Искала е да се увери, че в папките няма нищо, което да сочи къде са отишли парите ни.

Жената на рецепцията бе разстроена, но госпожа Райдър бе направо вбесена.

— Вероятно в момента е някъде в Швейцария заедно със Спенсър и ни се присмиват — продължи тя гневно. — Загубих не само пенсията си, госпожице Декарло. И аз съм от глупаците, които инвестираха спестяванията си в акциите на «Генстоун». Иска ми се Ник Спенсър наистина да е загинал при катастрофата. Гнусният му мазен език ще гори вечно в ада заради мъките, които причини.

Е, ако исках да разбера как се чувства служител на компанията, вече знаех. Лицето на госпожа Райдър се зачерви.

— Надявам се да не отпечатате това — умолително каза тя. — Синът на Ник Спенсър, Джак, идваше тук с него. Винаги се отбиваше да побъбри с мен. Момчето си има достатъчно проблеми и без да прочете някой ден какво съм казала за ужасния му баща.

— Какво беше мнението ви за Никълъс Спенсър преди тази история?

— Всички го смятахме за божество.

Алън Дезмънд бе казал същото, когато описваше отношението на Вивиан към Спенсър. А и аз самата се бях чувствала по същия начин.

— Госпожо Райдър, а какво мислехте за Вивиан Пауърс?

— Не съм глупава. Виждах, че има връзка с Никълъс Спенсър. А и никога не съм разбирала какво е харесал в жена си. Извинете, госпожице Декарло, чух, че тя е ваша доведена сестра и не искам да говоря лошо за нея, но когато идваше тук, макар и много рядко, се държеше сякаш ние не съществуваме. Профучаваше покрай мен и нахлуваше в кабинета на господин Уолингфорд нагло, като че ли имаше право да прекъсва работата му.

Знаех си! Между тях определено имаше нещо.

— Господин Уолингфорд дразнеше ли се, когато тя го прекъсваше?

— Мисля, че се притесняваше. Той е изключително изискан човек, а тя рошеше косата му и се смееше, когато й казваше да престане. Казвам ви, госпожице Декарло, тя пренебрегваше хората и се държеше нахално, сякаш можеше да прави каквото си поиска.

— Имахте ли възможност да наблюдавате как се развиват отношенията между Вивиан Пауърс и Ник Спенсър?

След като веднъж се разприказва, госпожа Райдър се превърна в мечтата на журналиста.

— Кабинетът му е в другото крило, затова не ги виждах често заедно. Но веднъж, когато си тръгвах, той изпращаше Вивиан до колата й. По начина, по който се докосваха и гледаха, разбрах, че става нещо много специално. По онова време се зарадвах, защото смятах, че той заслужава по-добра жена от ледената кралица.

Бяхме стигнали до рецепцията и забелязах, че жената там ни гледа напрегнато, свела глава, сякаш се опитваше да чуе разговора ни.

— Ще ви оставя да си вършите работата, госпожо Райдър — казах. — Обещавам, че няма да ви цитирам. Имам само един въпрос още. Сега вярвате, че Вивиан е останала на работа, за да прикрие следите на парите. Но точно след самолетната катастрофа беше ли опечалена?

— Всички страдахме и не можехме да повярваме, че е станало толкова ужасно нещо. Като пълни кретени седяхме, плачехме и повтаряхме колко прекрасен човек бе Ник Спенсър. И през цялото време наблюдавахме Вивиан, защото подозирахме, че му е любовница. А тя не промълви дума. Стана и си отиде у дома. Вероятно я е било страх, че няма да успее да изиграе ролята си достатъчно добре и да ни заблуди. Но какъв смисъл има да говорим за това? Банда крадци! — каза тя рязко и посочи рецепционистката. — Бети ще ви разведе наоколо.

Оказа се, че мога да говоря само с хора, които не представляваха интерес за мен. Никой от тях не заемаше пост, който би му позволил да знае нещо за писмото от Карълайн Съмърс до Ник Спенсър. Разпитах Бети за лабораторията.

— И лабораторията ли се затваря днес?

— О, не. Доктор Келтавини, доктор Кендал и помощниците им ще останат още известно време.

— А днес тук ли са?

— Само доктор Кендал — отвърна тя и ме изгледа притеснено.

Очевидно доктор Кендал не бе в списъка на хората, които можех да интервюирам, но Бети все пак й се обади.

— Госпожице Декарло, имате ли представа колко е трудно ново лекарство да получи одобрение? — попита доктор Кендал. — Всъщност само едно от петдесет хиляди химически съединения, открити от учените, стига до пазара. Изпитанията на лекарства срещу рака продължават вече десетилетия. Когато Никълъс Спенсър създаде тази компания, доктор Келтавини бе неимоверно заинтересуван и ентусиазиран от резултатите при проучванията на баща му. Дори се отказа от работата си в една от най-престижните научни лаборатории в страната, за да се присъедини към Ник Спенсър. Трябва да добавя, че и аз постъпих по същия начин.

Седяхме в кабинета й над лабораторията. Миналата седмица, когато се запознахме, я сметнах за не особено привлекателна, но сега осъзнах, че у нея имаше нещо пламенно, което тогава бях пропуснала. Тъмната й коса бе прибрана зад ушите и й придаваше прекалено строг вид, който ми бе попречил да забележа странния нюанс на сиво-зелените й очи. Бях останала с впечатлението, че е изключително интелигентна жена, но сега осъзнах, че е и невероятно привлекателна.

— В лаборатория или във фармацевтична фирма работехте, доктор Кендал?

— В изследователски център «Харнес».

Впечатлих се. Няма по-високо ниво от «Харнес». Зачудих се защо се бе отказала от тази работа, за да отиде в новосъздадена компания. Самата тя бе казала току-що, че само едно от петдесет хиляди нови лекарства стига до пазара.

Сама отговори на незададения ми въпрос.

— Никълъс Спенсър беше най-убедителният човек в набирането на кадри, както и на пари.

— Откога сте тук?

— Малко повече от две години.

Благодарих на доктор Кендал за срещата и си тръгнах. Отбих се до рецепцията, за да благодаря на Бети и да й пожелая късмет. Попитах я дали поддържа връзка с някои от машинописките от отдела за кореспонденция.

— Пат живее близо до нас. Напусна преди една година — отговори тя. — Познавам Една и Шарлът, но не бях много близка с тях. Ако искате да се свържете с Лора, просто попитайте доктор Кендал. Тя е нейна племенница.