Тук и отново

47.

Оставих телевизора да работи тихо цяла сутрин, като увеличавах звука само когато чуех нова информация за Нед Купър и жертвите му. Излъчиха особено трогателен репортаж за съпругата му Ани. Няколко от колегите й в болницата говореха с умиление за енергията й, за милото й отношение към пациентите, за готовността й да работи извънредно, когато се наложи.

С нарастваща тъга слушах историята й. Ани разнасяла табли по цял ден, пет или шест дни седмично, а после се прибирала у дома в апартамент под наем в скапан квартал, където живеела с психически разстроения си съпруг. Единствената радост в живота й била къщата им в Гринуд лейк. Една сестра започна да разказва за нея:

— Ани нямаше търпение да се зарови в градината си през пролетта. Носеше ни снимки и всяка година градината ставаше все по-красива. Закачахме я, че само си губи времето тук, вместо да работи в оранжерия.

Ани не споделила с никого в болницата, че Нед е продал къщата. Но една съседка обясни как Нед се хвалел с акциите си в «Генстоун» и казвал, че някой ден ще купи на Ани палат като онзи в Бедфорд, където живеел шефът на компанията.

Този коментар ме накара отново да се хвърля към телефона и да се обадя на Джуди. Помолих я да ми изпрати копие и от това интервю. То ми осигуряваше още една директна връзка между Нед Купър и пожара в Бедфорд.

Продължих да мисля за Ани, докато изпращах по електронната поща рубриката си до списанието. Бях убедена, че полицаите обикалят библиотеките със снимката на Нед Купър в ръка, за да проверят дали той ми е изпратил съобщенията. Ако бе така, значи със сигурност е бил в имението в Бедфорд в нощта на пожара. Реших да се обадя на детектив Клифърд от участъка в Бедфорд, с когото бях говорила миналата седмица.

— Тъкмо щях да ви се обадя, госпожице Декарло — каза той. — Библиотекарките потвърдиха, че Нед Купър е използвал компютрите им. А ние приемаме изключително сериозно съобщението, в което предупреждава да се подготвите за деня на страшния съд. В едно от другите си писма той ви упреква, че не сте отговорила на въпроса на жена му в рубриката си, затова смятаме, че може да ви е набелязал като жертва.

Тази идея никак не ми хареса.

— Вероятно би трябвало да поискате полицейска охрана, докато пипнем този тип — посъветва ме детектив Клифърд. — Черна тойота, управлявана от човек, който може да е бил Купър, е била забелязана от шофьор на камион на една отбивка в Масачузетс. Той е сигурен, че колата имала нюйоркски номер, макар да не е запомнил цифрите, а това може да се окаже добра следа.

— Нямам нужда от полицейска защита — казах бързо. — Нед Купър не знае къде живея, а и бездруго няма да съм тук днес и утре.

— За всеки случай се обадихме и на госпожа Спенсър в Ню Йорк. Тя ще остане в къщата за гости в Бедфорд, докато заловим Купър. Успокоихме я, че той едва ли ще се върне там, но все пак държим под око имението.

Детективът обеща да ми звънне, ако чуе нещо ново за Купър.

Бях взела у дома папката на Ник Спенсър и я извадих веднага щом затворих телефона. Този път се интересувах от репортажите за самолетната катастрофа — от първите заглавия до последните статии за акциите и ваксината.

Подчертавах, докато четях. Фактите бяха точни. На четвърти април, петък, в два следобед, Никълъс Спенсър, опитен пилот, бе излетял с частния си самолет от летището в област Уестчестър. Дестинацията му била Сан Хуан, Пуерто Рико. Планирал да присъства на бизнес семинар и да се върне късно в неделя следобед. Прогнозата за времето предвиждала лек дъжд в района на Сан Хуан. Съпругата на Никълъс Спенсър го изпратила до летището.

Петнадесет минути преди да се приземи в Сан Хуан, самолетът на Спенсър изчезнал от радарите. Дотогава по нищо не личало да има проблеми, но дъждът преминал в силна буря с много светкавици. Хипотезата бе, че самолетът е бил ударен от светкавица. На следващия ден парчета от разбития самолет започнали да излизат на брега.

Името на механика, обслужвал самолета преди излитането, бе Доминик Салвио. След катастрофата той казал, че Ник Спенсър бил опитен пилот, летял и при тежки климатични условия. Но добавил, че директно попадение на светкавица можело да завърти самолета като вихрушка.

След избухването на скандала във вестниците започнаха да се появяват статии с въпроси за полета. Защо Спенсър не бе използвал самолета на компанията, както постъпвал обикновено, когато заминавал в командировка? Защо броят обаждания от и до мобилния му телефон намалял драстично през седмиците преди катастрофата? После, когато трупът му не бе открит, въпросите започнаха да се променят. Инсценирана ли е била катастрофата? Наистина ли Ник Спенсър е бил в самолета, когато той се е разбил? Ник винаги шофирал собствената си кола до летището, но в деня, когато потеглил за Пуерто Рико, помолил жена си да го закара дотам. Защо?

Звъннах на летището в Уестчестър. Доминик Салвио беше на работа. Свързаха ме с него и научих, че свършва работа в два часа. Той неохотно се съгласи да се видим за петнайсет минути на летището.

— Само петнайсет минути, госпожице Декарло. Хлапето ми има мач днес и искам да го гледам.

Погледнах часовника. Дванайсет без петнайсет, а още бях по халат. Един от разкошите ми в събота сутрин, дори когато работя на бюрото си, е да не бързам да се къпя и обличам. Но сега трябваше да се размърдам. Нямах представа какво ще е движението и исках да си оставя поне час и половина за път.

След петнадесет минути заради шума от сешоара едва чух телефона. Беше Кен Пейдж.

— Намерих болния от рак пациент, Карли — съобщи той.

— Кой е?

— Денис Холдън, тридесет и осем годишен инженер, живее в Армънк.

— Как е сега?

— Не иска да каже по телефона. Въобще нямаше желание да говори с мен, но го убедих и накрая ме покани да отида в дома му.

— Ами аз? — попитах веднага. — Кен, обеща ми…

— Спокойно. Уредих въпроса и той се съгласи да се види и с теб. Имаме избор: днес или утре в три часа. Какво ще кажеш? Аз мога изцяло да се съобразя с времето ти, но трябва да му звънна да го предупредя.

На другия ден в три часа трябваше да се видя с Лин, а не исках да отменям срещата.

— Нека да е днес — казах накрая.

— Сигурен съм, че си гледала новините за онзи тип Купър. Петима убити заради инвестициите му в «Генстоун».

— Шест — поправих го. — Жена му също е станала жертва.

— Да, права си. Ще звънна на Холдън да му кажа, че ще го посетим по-късно, и пак ще ти се обадя.

Обади се след няколко минути. Записах си адреса и телефона на Денис Холдън, досуших си косата, сложих си грим набързо, облякох сиво-син костюм с панталон — още една покупка от разпродажбите миналото лято — и излязох.

След всичко, което бях научила за Нед Купър, се огледах предпазливо, когато отворих външната врата. Тези стари къщи имат високи, сравнително тесни площадки, което означава, че ако някой иска да се прицели, бих станала лесна мишена. Но всичко изглеждаше нормално. По тротоара пред къщата се разхождаха няколко души и не видях никой да седи в паркирана кола наоколо.

Въпреки това изтичах по стълбите и тръгнах бързо към гаража, който се намираше на три пресечки оттук. Мушках се енергично между хората и през цялото време ме тормозеше чувство за вина. Ако Нед Купър ме бе взел на мерник, излагах и другите хора на опасност.

Летището в област Уестчестър се намира близо до Гринуич — градчето, което бях посетила преди по-малко от двадесет и четири часа и където щях да се върна утре с Кейси за вечеря с приятелите му. Знаех, че летището е било създадено основно за удобство на богатите жители от съседните градчета, но вече се бе разраснало и го ползваха масово.

Доминик Салвио ме посрещна във фоайето в два часа. Беше едър мъж с умни кафяви очи и весела усмивка. Излъчваше спокойствието на човек, който знае какъв е и какво прави. Дадох му визитната си картичка и предложих да ме нарича Карли.

— Марша Декарло и Доминик Салвио се превръщат в Карли и Сал. Иди, че разбери — усмихна се той.

Знаех, че не разполагаме с много време, затова веднага пристъпих към същността. Бях напълно откровена с него. Казах му, че пиша статия и че съм познавала Ник Спенсър. После му обясних набързо връзката си с Лин. Добавих, че не вярвам Ник да е оцелял при катастрофата и да се крие в Швейцария.

В този момент Карли и Сал станаха приятели.

— Ник Спенсър беше принц — категорично отсече Сал. — Не можеш да намериш по-добър човек от него. Бих искал да стисна за гушата всички онези лъжци, които го изкарват измамник. Бих им усукал езиците около краката.

— Съгласна съм, Сал — отвърнах, — но искам да ми кажеш как ти изглеждаше Ник, когато се качи на самолета в онзи ден. Знаеш, че той беше само на четиридесет и две години, но всичко, което му се е случило през последните няколко месеца сигурно го е подложило на невероятен стрес. Дори млади хора като него получават инфаркти, които ги убиват, без да им дадат шанс да реагират.

— Разбирам те — кимна Сал — и е възможно да е станало точно така. Подлудяват ме обаче хората, които се държат, сякаш Ник е бил някакъв си аматьор. Беше изключително добър пилот, а и много умен. Беше летял в безброй бури и знаеше как да се справя с тях. Естествено, почти невъзможно е някой да се справи при директно попадение на светкавица.

— Говори ли с него преди да излети?

— Да. Винаги обслужвам самолета му лично.

— Чух, че Лин го е докарала дотук. Видя ли я?

— Да. Седяха в кафенето близо до хангара, а после тя го изпрати до самолета.

Поколебах се за момент, после попитах:

— Изглеждаха ли щастливи, че са заедно? Сал, трябва да знам в какво настроение е бил Ник. Ако е бил разстроен или разсеян заради нещо, което се е случило между тях, това може да е повлияло на физическото му състояние или на концентрацията му.

Сал отмести очи. Осъзнах, че премисля думите си, но не толкова от предпазливост, а защото искаше да е откровен. Погледна часовника си. Отпуснатото ми време изтичаше прекалено бързо.

Най-после каза:

— Карли, те двамата никога не са били щастливи заедно. Сигурен съм в това.

— Имаше ли нещо по-особено в държането им онзи ден?

— Защо не поговориш с Мардж? Тя е келнерка в кафенето и ги обслужваше тогава.

— Тук ли е днес?

— Работи през уикендите — от петък до понеделник. Сега е тук.

Сал ме хвана подръка и ме поведе към кафенето.

— Това е Мардж — посочи той едра матрона на около шестдесет години, после й махна и тя дойде при нас усмихната.

Усмивката й изчезна, когато Сал й обясни защо ме води.

— Господин Спенсър беше чудесен човек — каза тя решително. — И първата му съпруга беше прекрасна. Но тази втората е студена риба. Успя ужасно да го разстрои в онзи ден. Признавам, че му се извиняваше, но не можа да го успокои. Личеше, че е бесен. Не чух целия разговор, но разбрах, че тя в последния момент решила да не заминава за Пуерто Рико с него. Господин Спенсър каза, че ако знаел от по-рано, щял да вземе сина си.

— Ядоха ли нещо или само пиха? — попитах.

— И двамата пиха чай с лед. Е, все пак се радвам, че нито тя, нито Джак бяха в самолета. Ужасно е, че и господин Спенсър не извади такъв късмет.

Благодарих на Мардж и тръгнах обратно през терминала със Сал.

— Лин го целуна нежно пред всички — каза той. — Смятах, че горкият човек поне е имал добър брак, но по-късно Мардж ми разказа онова, което сподели и с теб. Значи наистина може да е бил разстроен и това да му е повлияло. Случва се и с най-добрите пилоти. Но вероятно никога няма да узнаем истината.