Тук и отново

27.

След смъртта на Ани никой не бе идвал при него. Затова във вторник сутринта, когато на вратата се позвъни, Нед реши да не отваря. Знаеше, че сигурно е госпожа Морган. Какво ли искаше? Нямаше право да го безпокои.

Звънна се още няколко пъти, а накрая този, който го тормозеше, залепи пръст на звънеца. Нед чу тежки стъпки по стълбите. Това означаваше, че не го търси госпожа Морган. После чу мъжки глас. Е, сега вече трябваше да отиде да види кой е, в противен случай тя можеше да използва ключа си, за да влезе в апартамента му.

Нед се сети, че трябва да скрие дясната си ръка в джоба. Въпреки многобройните мехлеми, които бе купил от аптеката, ръката му не се оправяше. Открехна леко вратата и надникна през пролуката.

Навън стояха двама мъже, вдигнали значките си към него. Детективи. Нед си каза, че няма защо да се притеснява. Съпругът на Пег вероятно бе съобщил за изчезването й или пък вече бяха намерили трупа й. Доктор Браун сигурно бе казал на ченгетата, че Нед е бил един от последните клиенти в аптеката снощи. Според значките високият тип бе детектив Пиърс, а черният — детектив Карсън.

Карсън попита може ли да поговорят няколко минути. Нед знаеше, че не може да откаже — щеше да изглежда странно. Усещаше, че и двамата са се вторачили в дясната му ръка, защото е в джоба му. Трябваше да я извади, иначе щяха да решат, че крие пистолет. Марлята щеше да им попречи да видят ужасното изгаряне. Той бавно изтегли ръката си, като се опитваше да не покаже колко силно го боли.

— Разбира се, че може да поговорим — промърмори той.

Детектив Пиърс благодари на госпожа Морган. Нед знаеше, че тя умира от любопитство, и забеляза, че се опитва да надникне в апартамента му. Сигурно дъртата крава си мислеше, че вътре е ужасна бъркотия. Знаеше, че Ани вечно го караше да си събира вестниците, да носи чиниите си в кухнята и да слага мръсните си дрехи в панера за пране. Ани обичаше всичко да е спретнато и чисто. Но след като вече я нямаше, Нед не си правеше труда да разтребва. Не ядеше много, но когато го правеше, просто мяташе приборите в мивката и пускаше водата върху тях, ако се нуждаеше от чаша или чиния.

Детективите огледаха възглавницата и одеялото на канапето, купчините вестници на пода и купичката от попара, оставена до марлите и мехлемите на масата. Дрехите, които бе носил напоследък, бяха струпани върху един стол.

— Имате ли нещо против да седнем? — попита детектив Пиърс.

— Не, разбира се.

Нед бутна одеялото настрани и седна на канапето.

От двете страни на телевизора имаше по един стол. Детективите ги придърпаха по-близо до канапето и се настаниха. Нед се почувства неудобно. Очевидно ченгетата искаха да му покажат, че е хванат в капан. Внимавай какво дрънкаш, предупреди се той.

— Господин Купър, снощи сте бил в аптеката на Браун малко преди да затворят, нали? — попита Карсън.

Нед веднага усети, че Карсън е шефът. И двете ченгета оглеждаха ръката му. Говори, заповяда си той. Накарай ги да те съжалят.

— Да, бях там. Жена ми почина миналия месец. Никога досега не бях готвил. Изгорих си ръката на печката преди няколко седмици и още ме боли. Снощи отидох в аптеката, за да си купя мехлеми за раната.

Полицаите сигурно очакваха да ги попита какво е станало и защо са тук. Нед впери очи в Карсън.

— Какво е станало?

— Познавате ли госпожа Райс, касиерката в аптеката?

— Пег? Разбира се. Работи при Браун от двайсет години. Приятна жена. Много любезна.

Ченгетата се държаха коварно. Не казаха нищо за Пег. Дали я смятаха за изчезнала, или бяха открили трупа й?

— Според господин Браун вие сте бил предпоследният човек, когото госпожа Райс е обслужила снощи. Така ли е?

— Предполагам, че да. Спомням си, че зад мен стоеше млад мъж. Не знам дали някой друг е влязъл, след като си тръгнах. Качих се в колата и се прибрах у дома.

— Забелязахте ли някой да се мотае навън, когато излязохте от аптеката?

— Не. Както ви казах, просто се качих в колата и се прибрах.

— Знаете ли кой беше зад вас на опашката?

— Не. Не му обърнах внимание. Но Пег го познаваше. Нарече го… чакайте да помисля… нарече го Гарет.

Нед видя как детективите се споглеждат. Точно заради това бяха дошли при него. Доктор Браун не знаеше кой е бил последният клиент. Засега полицаите щяха да се съсредоточат само в неговото издирване.

Те се надигнаха.

— Няма да ви задържаме, господин Купър — каза Карсън. — Много ни помогнахте.

— Ръката ви изглежда подута — обади се Пиърс. — Надявам се, че сте ходил на лекар.

— Да. Вече започва да се оправя.

Гледаха го странно. Едва след като заключи вратата след тях, Нед осъзна, че не му бяха казали какво се е случило с Пег. А те със сигурност щяха да запомнят, че ги е отпратил, без да поиска да разбере какво става.

Вероятно отиваха отново в аптеката, за да разпитат Браун за Гарет. Нед изчака десетина минути, после звънна в аптеката. Браун вдигна слушалката.

— Докторе, Нед Купър се обажда. Тревожа се за Пег. Преди малко ме посетиха двама детективи, които ме разпитваха за нея, но не ми казаха какво е станало. Да не й се е случило нещо?

— Почакай малко, Нед.

Усети как Браун закрива слушалката с ръка и говори с някого. После детектив Карсън се обади.

— Господин Купър, съжалявам, но трябва да ви съобщя, че госпожа Райс е станала жертва на убийство.

Нед долови по-дружелюбни нотки в гласа на Карсън. Оказа се прав: бяха забелязали, че не ги попита какво се е случило. Той помоли Карсън да поднесе съболезнования на доктор Браун от негово име. Ченгето обеща да го направи и поръча да им се обади, ако се сети за нещо, колкото и да е маловажно.

— Ще го направя — обеща Нед.

После затвори и отиде до прозореца. Беше сигурен, че ще се върнат. Но засега нямаше проблеми. Трябваше само да скрие пушката. Не беше разумно да я оставя в колата или зад боклуците в гаража. Къде можеше да я скрие? Нуждаеше се от място, където никой нямаше да погледне.

Вгледа се в мърлявата трева пред къщата. Беше кална и му напомняше за гроба на Ани. Любимата му съпруга бе погребана до майка му, в старото гробище. Почти никой вече не използваше това място. Не го поддържаха и всички гробове изглеждаха занемарени. Миналата седмица, когато ходи там, гробът на Ани още бе пресен и земята не беше разкаляна и мека.

Купчина пръст… Ето го отговорът. Щеше да увие пушката и куршумите в найлон и старо одеяло и да ги зарови в гроба на Ани, докато стане време да ги използва отново. А после, когато всичко приключи, щеше да легне на гроба и да се самоубие.

— Ани — извика той, както правеше преди, когато жена му бе в кухнята. — Ани, скоро ще съм при теб. Обещавам.