Тук и отново

31.

Чувствах, че денят ми е бил изпълнен с прекалено много тъга и проблеми, когато се прибрах у дома след срещата с Марти и Рода Бикорски. Беше почти девет часът. Бях изморена и гладна. Не ми се готвеше. Не исках пица. Не исках китайска храна. Отворих хладилника и огледах мрачно вътрешността му. Жалка буца сирене, засъхнала по края. Няколко яйца. Омекнал домат. Потъмняла маруля. Четвърт френски хляб.

Джулия Чайлд би превърнала тези остатъци в изискан деликатес. Реших да опитам как ще се справя аз.

Първо си сипах чаша шардоне. После почистих увехналите листа на марулята, нарязах я, добавих малко чесън, олио и оцет и салатата беше готова. Нарязах френския хляб на тънки филийки, поръсих го с пармезан и го бутнах във фурната. Сиренето и доматът допринесоха за чудесния вкус на омлета.

Помислих си, че не всеки може да прави хубав омлет, и се поздравих.

Взех таблата с храната, настаних се на мекото кресло, което пренесох от дома на родителите си, и качих крака на табуретката. Беше чудесно да съм у дома и да си почивам. Отворих списанието, което отдавна исках да прочета, но открих, че не мога да се съсредоточа, тъй като събитията от деня непрестанно се връщаха в съзнанието ми.

Вивиан Пауърс. Виждах я как стои пред вратата на къщата си, когато си тръгвах оттам. Разбирах много добре радостта на Мануел Гомес, че Ник е бил близък с нея. Не можех да си представя как тези двама души, които бяха загубили близките си заради рака, щяха да живеят спокойно в Европа с пари, предназначени за борбата с него.

Бащата на Вивиан се кълнеше, че дъщеря му не би оставила семейството си да скърби и да се чуди какво е станало с нея. Синът на Ник Спенсър се надяваше, че баща му е жив.

Наистина ли Ник би позволил детето, изгубило майка си, да живее с напразната надежда, че някой ден баща му ще се обади?

В десет часа пуснах телевизора, за да чуя новините. Нямах търпение да разбера дали са научили нещо ново за Спенсър или Вивиан. Извадих късмет. Щяха да интервюират Бари Уест — акционера, който твърдеше, че е видял Ник в Швейцария. Най-после, след безброй досадни реклами, интервюто започна.

Уест определено не приличаше на Шерлок Холмс. Среден на ръст дебеличък тип, с огромни бузи и оредяваща коса. За интервюто го бяха настанили в кафене на открито, където бил видял Ник Спенсър. Кореспондентът в Цюрих веднага се захвана със същественото.

— Господин Уест, тук ли седяхте, когато ви се стори, че виждате Никълъс Спенсър?

— Не ми се стори. Видях го — отвърна Уест натъртено. Не знам защо очаквах гласът му да е носов или хленчещ, но сгреших. Беше дълбок и добре модулиран.

— Двамата с жена ми трябваше да решим да прекратим ли почивката си — продължи той. — Празнувахме двадесет и петата годишнина от сватбата си, която бяхме планирали от дълго време, въпреки че загубихме много пари от инвестиции в «Генстоун». Както и да е, пристигнахме в Швейцария миналия петък, а във вторник следобед седяхме тук, доволни, че не сме си останали у дома. Случайно погледнах натам — посочи той маса от външната страна на кафенето. — Спенсър седеше на онази маса. Не можах да повярвам на очите си. Беше си променил косата, преди беше тъмно рус, а сега — черен. Но щях да го позная дори да носеше маска за ски.

— Опитахте ли се да поговорите с него?

— Да поговоря? Направо му изкрещях: «Хей, Спенсър, искам да поговорим!»

— И какво стана?

— Ще ви кажа точно какво стана. Той скочи, хвърли малко пари на масата и избяга.

Кореспондентът посочи масата, където Спенсър бе седял според думите на Уест.

— Сега, уважаеми зрители, оставяме изводите на вас. По време на записа климатичните условия са същите като във вторник следобед, когато Бари Уест е видял Никълъс Спенсър на тази маса. Човек от екипа, който е с приблизително същия ръст и фигура като господин Спенсър, в момента седи до масата. Виждате ли го ясно?

От това разстояние човекът, когото бяха избрали, наистина можеше да е Ник Спенсър. Дори чертите му приличаха на неговите. Но не виждах как някой, който го гледа от това разстояние и ъгъл, може да го идентифицира със сигурност.

Камерата се върна на Бари Уест.

— Видях Никълъс Спенсър — категорично заяви той. — Жена ми и аз вложихме сто и петдесет хиляди долара в компанията му. Настоявам правителството да изпрати хора, които да го открият и да го накарат да каже къде са парите. Трудих се усърдно за тях и си ги искам обратно.

Кореспондентът продължи:

— Според информацията, с която разполагаме, няколко агенции са тръгнали по тази следа. Освен това те разследват и изчезването на Вивиан Пауърс, жената, обявена за любовница на Никълъс Спенсър.

Телефонът звънна и спрях телевизора. Щях да го направя дори и без прекъсването. Писна ми да слушам как хората изкривяват събитията.

Гласът ми прозвуча рязко и нетърпеливо.

— Ало?

— Хей, какво става? Да не са те настъпили по мазола? Защо си бясна?

Беше Кейси. Засмях се.

— Изморена съм — отговорих. — А и натъжена.

— Разкажи ми.

— Докторе, имам чувството, че всеки момент ще попиташ къде ме боли.

— Може и да го направя.

Предадох му набързо събитията от деня.

— Най-лошото е, че се опитват да накиснат Марти Бикорски за престъпление, което не е извършил. А и се страхувам, че нещо ужасно се е случило с Вивиан Пауърс. Онзи тип, който твърди, че е видял Никълъс Спенсър в Швейцария, може и да е прав, но това ми се струва невероятно.

— Ченгетата ще успеят ли да проследят съобщенията от електронната ти поща?

— Да, освен ако човекът не е от онези компютърни генийчета.

— Значи, ако не е тъпа шега, може и да научиш нещо, което да помогне на Бикорски. Но исках да ти кажа, че може да не ходим в Гринуич в неделя. Ако времето е хубаво, можем да се разходим с колата и да обядваме някъде по крайбрежието.

— Приятелите ти отмениха купона? Мислех, че отиваме на рожден ден или годишнина.

Долових колебанието на Кейси.

— Не, но когато се обадих на Винс да му кажа, че ще дойдеш с мен, му разказах за новата ти работа и за историята ти за Никълъс Спенсър.

— И?

— Усетих, че нещо не е наред. Винс ми обясни, че те смятал само за авторка на онази финансова рубрика. Проблемът е, че родителите на първата съпруга на Ник Спенсър, Рийд и Сюзън Барлоу, са съседи на Винс и също ще присъстват на купона. Според него горките хора си имали предостатъчно проблеми с историите за Спенсър.

— Синът на Ник живее при тях, нали?

— Да. Всъщност Джак Спенсър е най-добрият приятел на сина на Винс.

— Слушай, Кейси, няма да ти попреча да отидеш на купона — казах. — Просто ще си намеря друго забавление.

— Няма да стане — категорично възрази той.

— Можем да излезем някъде в събота или в понеделник. Или който и да е друг път. Но след като казах това, знай, че бих дала мило и драго да поговоря с бившите тъст и тъща на Ник. Те отказват да говорят с пресата и мисля, че по този начин не правят услуга на внука си. Давам ти честна дума, че няма да споменавам Ник Спенсър, ако дойда на купона. Няма да им задам нито един въпрос, но може те да ме харесат и по-късно да ми се обадят.

Кейси не отговори. Неволно повиших глас.

— По дяволите, Кейси, семейство Барлоу не могат да си заровят главите в пясъка. Става нещо сериозно и те би трябвало да са наясно. Бих си заложила живота, че онзи кретен Бари Уест просто се е припознал. Вивиан Пауърс, секретарката на Ник, изчезна. Доктор Бродерик все още е в критично състояние. Домът на Ник бе изгорен. Той се е виждал доста често с родителите на първата си съпруга. Не е ли възможно да им е казал нещо, което да хвърли светлина върху всичко това?

— Звучи логично, Карли — тихо отвърна Кейси. — Ще поговоря с Винс. От разговора с него съдя, че семейство Барлоу са изключително изнервени от последните новини за Ник Спенсър. Синът му ще бъде подложен на изпитание, ако проблемите не се решат. Може би Винс ще успее да ги убеди да поговорят с теб.

— Ще стискам палци.

— Добре. Но при всички положения ще се видим в неделя.

— Чудесно, докторе.

— Още нещо, Карли.

— Кажи.

— Обади ми се, когато разбереш кой ти е изпращал съобщенията. Смятам, че си права — всичките са от един източник, а онова за деня на страшния съд никак не ми харесва. Този тип е откачен, а това ме притеснява. Внимавай.

Кейси беше толкова сериозен, че поисках да го развеселя.

— Съди, за да не бъдеш съден — засмях се.

— Достатъчно е да внимаваш — отвърна той. — Лека нощ, Карли!