Тук и отново

48.

Стигнах до Армънк рано и останах в колата пред къщата на Денис Холдън, за да изчакам Кен Пейдж. Почти автоматично набрах номера на Лин в Бедфорд. Исках да й задам директно въпроса защо е накарала Ник Спенсър да не взима сина си в Пуерто Рико, а после е отказала да замине с него. Дали някой й беше намекнал, че не е разумно да се качва на самолета?

Лин или беше излязла, или просто не вдигаше телефона. Всъщност така беше по-добре. Искаше ми се да видя реакцията й, когато й задам този въпрос. Тя използваше нагло брака на майка ми с баща си, за да ме превърне в свой безплатен говорител и адвокат. Беше тъжната вдовица, зарязаната мащеха, обърканата съпруга на човек, оказал се измамник. А истината бе, че не даваше пет пари за Ник Спенсър, нито за сина му Джак, и вероятно имаше връзка с Чарлз Уолингфорд от дълго време.

Кен паркира зад мен и тръгнахме заедно към дома на Холдън — старинна тухлена къща в стил «Тюдор», чиято красота бе подчертана от идеално подрязаните храсти, разцъфналите дървета и изумруденозелената морава. Денис Холдън или бе невероятно добър инженер, или произхождаше от богато семейство.

Кен звънна и вратата отвори мъж с момчешко лице, къса кестенява коса и топли кафяви очи.

— Аз съм Денис Холдън — представи се той. — Моля, заповядайте.

Отвътре къщата бе не по-малко хубава. Денис ни въведе във всекидневната, където от двете страни на камината бяха разположени бели канапета. Старинният килим имаше великолепни шарки в червено, синьо и златисто. Настаних се на канапето до Кен и първата ми мисъл бе, че преди няколко месеца Денис Холдън е напуснал прекрасната си къща, за да отиде да умре спокойно в болницата. Как ли се чувстваше сега, когато се прибираше у дома? Едва ли можех да си представя тези емоции.

Кен му подаде визитната си картичка. Аз също извадих една от моите и му я връчих.

— Доктор Пейдж — каза Холдън, — практикуващ лекар ли сте?

— Не. Пиша за медицински изпитания.

Холдън се обърна към мен.

— Марша Декарло. Вие списвате финансова рубрика, нали?

— Да.

— Жена ми я чете редовно и много я харесва.

— Радвам се да го чуя.

— Докторе, по телефона ми казахте, че вие с госпожица Декарло пишете статия за Никълъс Спенсър. Според вас той жив ли е още? Наистина ли са го видели в Швейцария?

Кен ме погледна, после насочи очи към Холдън.

— Карли интервюира семейството на Спенсър. Ще я оставя тя да ви отговори.

Разказах на Холдън за посещението си у семейство Барлоу и запознанството ми с Джак.

— От всичко, което чух, съдя, че Ник Спенсър не би изоставил сина си — казах накрая. — Бил е добър човек, абсолютно посветен на борбата срещу рака и откриването на ваксина.

— Да, точно така — потвърди Холдън, като се наведе напред и сключи пръсти. — Ник не беше човек, който би инсценирал изчезването си. След като ви казах това, смятам, че смъртта му ме освобождава от обещанието, което му дадох. Надявах се, че тялото му ще бъде открито преди да наруша обещанието си, но мина цял месец от катастрофата и може никога да не го намерят.

— Какво беше обещанието ви, господин Холдън? — тихо попита Кен.

— Никога да не разкривам на никого, че ме инжектира с ваксината, докато бях в раковото отделение.

И двамата с Кен се бяхме надявали, че Денис Холдън е получил ваксината и ще го признае. Но да го чуем от устата му ни подейства като последното спускане с влакче на ужасите. И двамата се вторачихме в него. Беше слаб, но не изглеждаше крехък. Кожата му беше розова като на здрав човек. Сега осъзнах защо косата му бе толкова къса — просто израстваше отново.

Холдън стана, прекоси стаята и взе рамкираната снимка, която лежеше обърната на камината. Донесе я и я подаде на Кен, който я задържа между нас.

— Това е снимката, която жена ми направи последната вечер преди да вляза в раковото отделение.

Зловещо мършав. Плешив. На снимката Денис Холдън седеше до масата с измъчена усмивка на лицето. Ризата му висеше отпуснато на кльощавото му тяло. Бузите му бяха хлътнали, ръцете му бяха като на скелет.

— Бях станал четиридесет килограма — каза той. — Сега съм седемдесет. Имах рак на дебелото черво. Операцията беше успешна, но ракът вече се бе разпрострял по цялото ми тяло. Лекарите смятат за чудо факта, че съм още жив. Наистина е чудо, дошло от Господ чрез пратеника му Ник Спенсър.

Кен не можеше да отмести очи от снимката.

— Лекарите ви знаят ли, че сте получил ваксината?

— Не. И нямат причини да подозират, разбира се. Просто са изненадани, че съм жив. Първата ми реакция на ваксината бе страх да не умра. После започнах да изпитвам глад и да се храня отново. Ник ме посещаваше тук на всеки няколко дни и отбелязваше напредъка ми. Единият картон бе за мен, а другият — за него. Но ме закле да си мълча. Каза ми никога да не звъня в офиса му и да не му оставям съобщения. Доктор Клинтуърт в болницата подозираше, че Ник ме е ваксинирал, но аз отрекох. Е, не мисля, че ми повярва.

— Правиха ли ви рентгенови снимки, господин Холдън? — попита Кен.

— Да. Смятат, че съм в ремисия, която се случва веднъж на няколко милиарда болни. Някои от тях дори решиха да пишат медицински статии за мен. Днес, когато ми се обадихте, първата ми мисъл бе да ви откажа среща. Но чета всеки брой на «Уолстрийт уикли». Писна ми да гледам как оплюват Ник Спенсър. Реших, че е време да проговоря. Ваксината може да не помогне на всички, но на мен ми върна живота.

— Ще ни покажете ли бележките на Ник за прогреса ви?

— Вече ви направих копие. Показват, че ваксината атакува раковите клетки, като ги обвива и напълно ги задушава. В тези райони веднага започват да растат здрави клетки. Влязох в болницата на десети февруари. Ник работеше там като доброволец. Бях прочел всичко възможно за потенциалното лечение на рака. Знаех кой е Ник Спенсър. Помолих го да изпробва ваксината си върху мен. Инжектира ме на дванадесети февруари. Прибрах се у дома на двадесети. Сега, след два месеца и половина, вече съм напълно здрав.

Час по-късно, когато се канехме да си тръгнем, вратата се отвори. Влязоха много красива жена и две тийнейджърки. Всичките имаха великолепни червени коси. Очевидно това бяха съпругата и дъщерите на Холдън. И трите се спуснаха към него.

— Охо! — усмихна се той. — Подранихте. Парите ли свършиха?

— Не — отговори жена му и го хвана за ръката. — Просто искахме да се уверим, че си още тук.

— Може все пак да е ремисия — каза Кен, докато вървяхме към колата ми.

— Знаеш, че не е.

— Карли, лекарствата и ваксините действат различно на различните хора.

— Да, но той е напълно излекуван.

— Защо тогава лабораторните тестове са се провалили?

— Всъщност питаш себе си, а не мен, Кен. И стигаш до същия отговор: някой е искал ваксината да се провали.

— Да, обмислих тази възможност. Според мен Никълъс Спенсър е подозирал, че някой манипулира експериментите. Това обяснява и защо е започнал изпитания в Европа. Чу как заклел Холдън да си мълчи и в никакъв случай да не му се обажда или да му оставя съобщения в офиса. Не се е доверявал на никого.

— Доверявал се е на Вивиан Пауърс — възразих. — Бил е влюбен в нея. Не е споделил с нея историята на Холдън и подозренията си, защото е смятал, че за нея ще е опасно да знае всичко това. И се оказа прав. Кен, искам да дойдеш с мен и да видиш Вивиан Пауърс. Момичето не се преструва, а аз май се досещам какво й се е случило.

Алън Дезмънд седеше в чакалнята до спешното отделение.

— Двамата с Джейн се редуваме тук — обясни той. — Не искам Вивиан да е сама, когато се събуди. Объркана е и уплашена, но ще се оправи.

— Подобри ли се паметта й? — попитах.

— Не. Все още мисли, че е на шестнадесет. Лекарите ни казаха, че може никога да не си припомни последните дванадесет години. Ще трябва да приеме този факт, когато се оправи достатъчно, за да разбира. Но важното е, че е жива и скоро ще я отведем у дома. Това е единственото, което ме интересува.

Обясних му, че с Кен работим заедно по статията за Спенсър. Добавих, че колегата ми лекар.

— Важно е да види Вивиан — казах. — Опитваме се да разберем какво точно й се е случило.

— Добре, доктор Пейдж, можете да я видите.

След няколко минути в чакалнята влезе една от сестрите.

— Тя се събужда, господин Дезмънд.

Бащата на Вивиан бе до нея, когато очите й се отвориха.

— Татко — меко каза Вивиан.

— Тук съм, скъпа. — Той я хвана за ръката.

— Нещо се е случило, нали? Катастрофа.

— Да, скъпа, но ще се оправиш.

— Марк добре ли е?

— Да.

— Шофираше прекалено бързо. Предупредих го.

Очите й започнаха да се затварят. Алън Дезмънд ни погледна и прошепна:

— Вивиан преживя катастрофа, когато беше на шестнадесет. Събуди се в спешното отделение.

Двамата с Кен излязохме от болницата и тръгнахме към паркинга.

— Има ли човек, с когото да се консултираш относно лекарствата, които действат на мозъка? — попитах.

— Знам накъде биеш с този въпрос. Да, имам. Карли, между фармацевтичните компании тече вечна борба кой ще открие лек против Алцхаймер и за възстановяване на паметта. При тези проучвания обаче лекарите научават повече за унищожаването на паметта. Не е тайна, че през последните шестдесет години подобни лекарства се използват, за да се получи информация от заловени шпиони. Днес са много по-съвършени. Помисли за хапчетата, с които някои кретени приспиват приятелките си, за да правят секс с тях и да не ги обвинят в изнасилване. Те нямат никакъв вкус и мирис.

Реших да споделя с Кен подозрението, което ме измъчваше от известно време.

— Кен, позволи ми да тествам версията си пред теб. Убедена съм, че Вивиан се е втурнала паникьосано към къщата на съседката си, но се е страхувала да повика помощ дори по нейния телефон. Взела колата й, но била проследена. Смятам, че може да са й дали подобни лекарства, за да се опитат да разберат дали Ник Спенсър някак си е оцелял при катастрофата. Всички в «Генстоун» са знаели за връзката им. Който и да е похитителят, може да се е надявал, че ако Ник е жив, ще отговори на телефонното й обаждане. И понеже това не е станало, са й дали лекарство, което да заличи паметта й, и са я оставили в колата.

Прибрах се у дома след около час и веднага пуснах телевизора. Нед Купър още не бе арестуван. Ако беше отишъл в Бостън, както подозираха, вероятно бе намерил място, където да се скрие. Останах с впечатлението, че всеки полицай в щат Масачузетс го издирва.

Обади се майка ми. Явно беше разтревожена.

— Карли, почти не сме говорили през последните две седмици, а това не е присъщо за теб. Горкият Робърт се чува много рядко с Лин, но ние с теб винаги сме били близки. Нещо лошо ли се е случило?

Помислих си, че са се случили много лоши неща, но не и между нас двете. Разбира се, не можех да й кажа какво точно ме безпокои. Успокоих я с оправданието, че статията ми отнема едва ли не двадесет и четири часа на ден, но направо ми призля, когато чух поканата й някой път двете с Лин да им отидем на гости и да прекараме уикенда като едно щастливо семейство.

Затворих телефона, направих си сандвич и кана чай, занесох таблата до бюрото си и седнах да поработя. Из цялата стая се търкаляха изрезки от вестници със статии за катастрофата. Прибрах ги в папката, после взех брошурите, които бях грабнала от «Гарнър Фармасютикъл».

Реших, че си заслужава да ги прегледам, за да видя дали вътре има нещо за «Генстоун». За миг се вцепених — онова, което бях видяла в чакалнята на Гарнър, се бе настанило трайно в подсъзнанието ми.

Дълго време седях и отпивах от втората си чаша чай, без да забележа, че вече е изстинала.

Ключът към всичко, което се бе случило, беше в ръката ми. Имах чувството, че съм отворила сейф и най-после бях намерила търсеното.

Сякаш бях извадила тесте карти и ги подреждах в последователност. Това май е по-добър пример, тъй като в картите жокерът е резервен и може да се включи навсякъде. В моето тесте жокерът беше Лин. А тази роля щеше да засегне и нейния, и моя живот.