Тук и отново

1.

Събранието на акционерите, или по-скоро протестът им, се състоя на двадесет и първи април в хотел «Гранд Хаят» в Манхатън. Денят беше нетипично студен за сезона, но подходящо мрачен за обстоятелствата. Две седмици по-рано новината, че президентът на «Генстоун» Никълъс Спенсър е загинал при катастрофа с частния си самолет на път към Сан Хуан, бе посрещната с искрена скръб. Компанията му очакваше да получи благословията на АХЛ [1] за ваксина, която елиминира възможността за нарастването на раковите клетки и спира напредъка на заболяването. А Никълъс бе човекът, отговорен за поднасянето на този лек на света. Беше нарекъл компанията си по аналогия с Розетския камък, който разбулил тайната на древно египетската писменост.

Съобщението за изчезването на Спенсър бе последвано от изявление на председателя на борда на директорите на «Генстоун». То уведомяваше за многобройни проблеми с ваксината, която нямало да бъде предадена за одобрение на АХЛ в близко бъдеще. По-нататък бе казано, че десетки милиони долари са били откраднати от компанията — по всяка вероятност от Никълъс Спенсър.

Аз съм Марша Декарло, наричат ме Карли. Седях в секцията за журналисти, оградена с въжета, и наблюдавах яростните, зашеметени или облени в сълзи хора около себе си. Все още не можех да повярвам. Очевидно Никълъс Спенсър, Ник, беше крадец и мошеник. Ваксината чудо не е била нищо повече от рожба на алчното му въображение и способностите му на добър продавач. Беше измамил маса хора, инвестирали много пари в компанията му — най-често всичките си спестявания. Разбира се, тези хора се бяха надявали да направят пари, но голяма част от тях вярваха, че инвестициите им ще помогнат за пускането на ваксината. И не само инвеститорите понесоха загуби — кражбата бе съсипала и пенсионния фонд на служителите на «Генстоун», над хиляда души. Всичко това ми се струваше просто невъзможно.

Тялото на Никълъс Спенсър не бе изхвърлено на брега заедно с обгорените останки от самолета и затова половината хора в залата не вярваха, че е мъртъв. Другата половина с удоволствие биха го пронизали право в сърцето, ако трупът му беше намерен.

Чарлз Уолингфорд, председателят на борда на директорите, с посивяло лице, но с естествена изисканост, наследена от поколения, живели в охолство и привилегии, се мъчеше да въдвори ред и да открие събранието. Другите членове на борда седяха до него с мрачни лица. Всеки от тях бе важна личност в обществото и бизнеса. На втория ред разпознах хората от счетоводната фирма на «Генстоун». Някои от тях от време на време даваха интервюта в «Уикли браузър» — неделния вестник, за който списвам финансовата рубрика.

Вдясно от Уолингфорд, с бяло като алабастър лице, руса коса, хваната на френски кок, и в черен костюм, който сигурно струваше цяло състояние, седеше Лин Хамилтън Спенсър. Тя е съпруга на Ник, всъщност вече вдовица, и моя доведена сестра. Срещала съм се с нея три пъти и признавам, че не я харесвам. Позволете ми да ви обясня. Преди две години овдовялата ми майка се омъжи за бащата на Лин, с когото се запознала в Бока Ратън, където живеели в съседни кооперации.

На вечерята преди сватбата се подразних от снизходителното отношение на Лин, като в същото време бях очарована от Ник Спенсър. Разбира се, знаех много добре кой е той. Статиите за него в «Таймс» и «Нюзуик» бяха изключително подробни. Беше син на семеен лекар от Кънектикът, чието призвание било изследователската работа. Баща му имал лаборатория в дома си и още от дете Ник прекарвал повечето си свободно време там, като помагал на баща си в опитите. «Другите деца имаха кучета, а аз — мишки — бе обяснил той на репортерите. — Тогава още не го осъзнавах, но получавах уроци по микробиология от гений.» Ник се насочил към бизнеса и взел магистърска степен по бизнес администрация, тъй като планирал някой ден да притежава фирма за лекарства. Започнал работа в подобна малка компания, бързо се издигнал до върха и станал партньор. Микробиологията се оказала науката на бъдещето и той осъзнал, че това е неговото поприще. Възстановил документацията на баща си и открил, че малко преди внезапната си смърт той бил постигнал сериозен напредък в раковите проучвания. Ник се заел да създаде огромен изследователски отдел във фирмата.

Рискови капитали му помогнали да създаде «Генстоун», а слуховете за ваксината срещу рак превърнали компанията в най-търсената стока на Уолстрийт. Акциите й, които първоначално се предлагали по три долара, стигнали до сто и шестдесет, а заради очакваното одобрение от АХЛ «Гарнър Фармасютикъл» сключила договор за дистрибуторските права над новата ваксина за един милиард долара.

Знаех, че първата съпруга на Ник Спенсър е починала от рак преди пет години, както и че синът му е на десет. Беше се оженил за Лин преди четири години. Но времето, което бях прекарала в проучване на биографията му, не ми помогна, когато се запознах с него на онази семейна вечеря. Не бях готова за магнетичната му личност. Ник беше от малкото хора, надарени с невероятен чар и брилянтен ум. Висок малко над метър и осемдесет, с тъмно руса коса, наситено сини очи и стегнато спортно тяло, той беше изключително привлекателен физически, и най-вече със способността да се сближава с околните. Докато майка ми се опитваше да поведе разговор с Лин, открих, че разказвам на Ник за себе си, при това много повече, отколкото изобщо бях споделяла с някого. След пет минути той знаеше възрастта ми, къде живея, какво работя и къде съм израснала.

— Тридесет и две — каза с усмивка. — Осем години по-млада от мен.

Разказах му не само за развода след кратък брак с колега от университета в Ню Йорк, но дори за бебето си, което бе живяло само няколко дни, тъй като дупката в сърцето му бе прекалено голяма, за да се затвори. Това беше нетипично за мен. Никога не говорех за бебето. Болеше ме ужасно много. И все пак се оказа лесно да споделя мъката си с Никълъс Спенсър.

— Някой ден проучванията ни ще предотвратяват подобни трагедии — каза ми той мило. — Ако се наложи, ще преобърна света, за да спася хората от мъката, която си изпитала, Карли.

Мислите ми бързо се върнаха в действителността, когато Чарлз Уолингфорд удари с чукчето. Най-после настъпи гневна и мрачна тишина.

— Аз съм Чарлз Уолингфорд, председател на борда на директорите на «Генстоун» — представи се той.

Отвърнаха му с освиркване.

Знаех, че Уолингфорд е на четиридесет и девет години. Бях го видяла и по новините, когато самолетът на Спенсър катастрофира. Сега обаче изглеждаше много по-възрастен. Стресът от последните седмици го бе състарил с години. Никой не би могъл да се усъмни, че страда.

— Работих с Никълъс Спенсър през последните осем години — каза той. — Тъкмо бях продал семейната компания, която управлявах, и търсех възможност да инвестирам в обещаваща фирма. Запознах се с Ник и той ме убеди, че компанията му ще направи зашеметяващи открития в разработването на нови лекарства. По негово настояване вложих почти всички средства от продажбата на семейния си бизнес в «Генстоун» и станахме колеги. Сега съм не по-малко съсипан от вас поради факта, че ваксината не е готова за одобрение. Но това не означава, че ако осигурим свежи пари, проучванията няма да разрешат проблема…

Прекъснаха го яростни въпроси.

— Ами парите, които той открадна?

— Защо не признаете, че проклетата ви банда ни измами?

Лин се надигна рязко и с изненадващ жест издърпа микрофона от Уолингфорд.

— Съпругът ми загина, когато отиваше да осигури нови субсидии за проучванията. Сигурна съм, че липсата на парите може да се обясни…

По пътеката се втурна мъж, който размахваше изрезки от вестници и списания.

— Семейство Спенсър в имението им в Бедфорд — изкрещя той. — Семейство Спенсър на благотворителен бал. Никълъс Спенсър се усмихва, докато пише чек за бездомните в Ню Йорк.

Охранителите сграбчиха човека, когато стигна до подиума.

— Откъде идваха тези пари, госпожо? — продължи да вика той. — Ще ви кажа откъде. От нашите джобове! Ипотекирах къщата си за втори път, за да инвестирам в скапаната ви компания. Искате ли да знаете защо? Детето ми е болно от рак и повярвах на обещанието на мъжа ви за ваксината.

Репортерите бяха настанени на първите два реда. Седях най-открай и можех да протегна ръка и да докосна човека. Беше едър мъж на около тридесет години, облечен в джинси и пуловер. Забелязах как лицето му се сгърчи и той заплака.

— А сега дори няма да мога да осигуря дом на малкото си болно момиченце. Ще трябва да продам къщата си.

Вдигнах глава и срещнах погледа на Лин. Знаех, че не може да види презрението в очите ми. Помислих, че огромният диамант на пръста й струваше достатъчно да плати втората ипотека, която би прогонила умиращото дете от дома му.

Събранието продължи около четиридесет и пет минути. През повечето време се изказваха съсипани хора, които бяха инвестирали всичките си пари в «Генстоун». Много от тях споделиха, че са били убедени да закупят акции, тъй като дете или друг член на семейството им е болен от рак и са се надявали ваксината да му помогне.

Докато хората излизаха навън, записвах имена, адреси и телефони. Благодарение на финансовата ми рубрика много пострадали знаеха името ми и искаха да поговорят за загубата си. Питаха ме дали според мен има шанс да си възвърнат поне част от инвестициите.

Лин бе излязла от странична врата и това ме зарадва. След катастрофата й написах писмо, за да й съобщя, че ще присъствам на опелото. То обаче още не бе обявено, защото издирваха трупа на Ник. Както всички, и аз вече се чудех дали Спенсър наистина е бил в самолета, или е инсценирал смъртта си.

Усетих ръка на рамото си. Сам Майкълсън, ветеран репортер от списание «Уолстрийт».

— Ще те черпя едно, Карли — мило предложи той.

— Наистина имам нужда.

Слязохме в бара и се настанихме до маса в ъгъла. Беше четири и половина.

— Спазвам твърдо правилото да не пия водка преди пет — каза Сам. — Но както знаеш, все някъде в света вече е пет часът.

Поръчах си чаша кианти. Обикновено в края на април минавам на шардоне, но след събранието се чувствах емоционално вледенена и реших, че трябва да се постопля.

Сам направи поръчката и попита:

— Е, как мислиш, Карли? Дали онзи мошеник се пече в Бразилия сега?

Отговорих му честно:

— Нямам никаква представа.

— Срещал съм Спенсър само веднъж. Кълна се, че ако ми беше предложил да ми продаде Бруклинския мост, щях да се хвана. Невероятен продавач! Виждала ли си го на живо някога?

Не можех да реша как да му отговоря. Все пак Ник беше мой зет. Фактът ме спираше да коментирам публично инвестициите в «Генстоун», защото се страхувах, че може да се приеме за конфликт на интереси. За съжаление това не ми попречи да купя акции на компанията за двадесет и пет хиляди долара, защото на онази семейна вечеря Ник ми съобщи, че след като ваксината му елиминира рака, някой ден ще може да премахне и всички генетични аномалии.

Бебето ми бе кръстено в деня, когато се роди. Нарекох го Патрик на името на дядо ми по майчина линия. Купих акциите в негова памет. На вечерята Ник ми каза, че колкото повече пари успеят да съберат, толкова по-бързо ще завършат работата по ваксината и ще я пуснат на пазара. Според него след няколко години акциите ми щяха да струват много повече. Бях спестила парите, за да направя вноска за апартамент.

Погледнах Сам и се усмихнах. Все още обмислях отговора си. Косата на Сам е посивяла и оредяла. Суетата му се проявява в причесване на дълги редки кичури над оплешивялото теме. Забелязах, че кичурите му вече не прикриват почти нищо, и едва се сдържах да не му кажа, че е изгубил битката с косата си и трябва да се предаде.

Сам наближава седемдесет, но сините му очи са ясни и проницателни. Много е умен. Осъзнах, че няма да е справедливо да не му разкажа за връзката си със семейство Спенсър, но да изясня, че съм виждала Ник само веднъж, а Лин три пъти.

Видях как веждите му се повдигат любопитно, докато разказвах.

— Лин ми се струва доста самоуверена личност — каза той. — А Спенсър какъв беше?

— И аз бих купила Бруклинския мост от него. Смятах го за прекрасен човек.

— А сега как мислиш?

— Имаш предвид дали е мъртъв, или е инсценирал катастрофата? Не знам.

— Какво ще кажеш за жена му, твоята доведена сестра?

Неволно се намръщих.

— Сам, майка ми е много щастлива с бащата на Лин. Не вярвам да е толкова добра актриса, че да успее да ме излъже. Двамата дори вземат уроци по пиано заедно. Трябваше да чуеш концерта, който ми се наложи да изслушам, докато им гостувах в Бока Ратън миналия месец. Признавам, че не харесах Лин, когато се запознах с нея. Подозирам, че целува огледалото си всяка сутрин. Но пък съм я виждала само вечерта преди сватбата, на другия ден и още веднъж миналата година в Бока. Тъкмо си тръгваше оттам, когато пристигнах. Така че, направи ми услуга и не я наричай моя доведена сестра.

— Разбрано.

Келнерката ни поднесе напитките. Сам отпи жадно и се прокашля.

— Чух, че си кандидатствала за свободното място в списанието ни.

— Да.

— Как се реши?

— Искам да пиша за сериозно финансово списание, а не само рубрика, която просто запълва неделната притурка. А ти откъде знаеш?

— Големият шеф, Уил Кърби, ми зададе няколко въпроса за теб.

— Какво му отговори?

— Казах, че имаш мозък и си много по-добра от онзи тип, който напусна.

След половин час Сам ме остави пред нас. Живея в апартамент на втория етаж на къща на Източна тридесет и седма улица в Манхатън. Пренебрегнах кошмарния асансьор и се качих пеша. Изпитах облекчение, когато отворих вратата и си влязох у дома. Чувствах се потисната по съвсем основателни причини. Финансовият крах на нещастните акционери ми бе подействал, но не бе само това. Повечето от тях бяха инвестирали по същата причина като мен — за да помогнат да се спре развитието на болестта на техен близък. За мен бе прекалено късно, но бях наясно, че съм купила акциите в памет на Патрик, за да се опитам да излекувам дупката в сърцето си, която бе по-голяма дори от онази, убила сина ми.

Апартаментът ми е обзаведен с вещи от къщата на родителите ми в Риджуд, Ню Джърси, където израснах. Тъй като съм единствено дете, можех да избирам какво да взема, когато те се преместиха в Бока Ратън. Претапицирах канапето в синьо, за да подчертая сините шарки на старинния персийски килим, който бях купила на една разпродажба. Масите, лампите и удобното кресло ме съпътстваха още от времето, когато бях най-дребното, но бързо хлапе в училищния баскетболен отбор.

На стената в спалнята ми е закачена снимката на отбора — на нея аз държа топката. Поглеждам снимката и виждам, че в много отношения не съм се променила. Късата тъмна коса и сините очи, наследство от татко, са си същите. Не станах толкова висока, колкото мама ме уверяваше, че ще стана. Тогава бях около метър и шестдесет и сега съм толкова. Но победоносната усмивка от времето, когато смятах, че ще завладея света, вече я няма. Списването на финансовата рубрика може да е една от причините — вечно съм във връзка с хора с реални финансови проблеми.

Но знаех, че тази вечер има друга причина за лошото ми настроение.

Ник. Никълъс Спенсър. Независимо колко убедителни бяха уликите, просто не можех да приема онова, което казваха за него.

Съществуваше ли друг отговор за провала на ваксината, изчезването на парите и самолетната катастрофа? Или пък нещо у самата мен ме караше да се подвеждам по изискано говорещи мошеници, които не даваха пет пари за друг, освен за себе си? Същото стана и с Грег, за когото се омъжих преди единадесет години.

След смъртта на Патрик, който живя само четири дни, Грег не можа да скрие облекчението си. Нямаше да му се наложи да се грижи за дете, което изисква постоянно внимание.

Не говорихме по въпроса. Нямаше какво да се каже. Той ми съобщи, че работата, която му предложили в Калифорния, била прекалено добра, за да откаже. Отвърнах му, че никога не бих го задържала тук. Това беше всичко.

Тези мисли ме разстроиха още повече, затова си легнах рано, твърдо решена да започна свежа следващия ден.

В седем сутринта ме събуди телефонът. Беше Сам.

— Карли, пусни телевизора. Новините. Лин Спенсър се прибрала в дома си в Бедфорд снощи. Някой го подпалил. Пожарникарите успели да я спасят, но вдишала доста дим. В момента е в болница «Сейнт Ан» и състоянието й е сериозно.

Сам затвори, а аз грабнах дистанционното от нощното шкафче. Телефонът звънна отново тъкмо когато телевизорът заработи. Обаждаха се от канцеларията в болницата.

— Госпожице Декарло, доведената ви сестра Лин Спенсър е пациентка тук и много иска да ви види. Ще можете ли да я посетите днес? — настойчиво запита женски глас. — Тя е ужасно разстроена и изпитва силни болки. За нея е изключително важно да дойдете.