Тук и отново

11.

Понякога имам късмет. Доктор Филип Бродерик нямаше приемни часове в четвъртък следобед. Пристигнах там в дванадесет без петнадесет и последният пациент тъкмо си тръгваше. Подадох една от чисто новите си картички от „Уолстрийт уикли“ на жената на рецепцията. Тя ме погледна любопитно и ме помоли да почакам, докато поговори с доктора. Стиснах палци и я послушах.

След малко се върна и каза:

— Докторът ще ви приеме.

Изглеждаше изненадана. Честно казано, и аз се почувствах така. От опит знам, че когато темата е спорна, имаш повече шанс да получиш интервю, ако позвъниш направо на вратата, отколкото ако се обадиш по телефона и се опиташ да си уредиш среща. Теорията ми е, че все още някои хора притежават вродена любезност и смятат, че щом си си направил труда да отидеш при тях, заслужаваш да те изтърпят. Останалата част от теорията ми гласи, че някои хора се съгласяват да те видят, защото се притесняват, че ако откажат, ще напишеш нещо лошо за тях.

Каквито и да бяха причините на доктора, важното бе, че щяхме да се видим. Сигурно бе чул стъпките ми, тъй като се надигна иззад бюрото си, когато влязох в кабинета. Беше висок слаб мъж в средата на петдесетте години с гъста посивяла коса. Поздравът му беше любезен, но делови.

— Госпожице Декарло, ще бъда напълно откровен. Съгласих се да говоря с вас, защото чета и уважавам списанието, което представлявате. Но трябва да разберете, че не сте нито първата, нито десетата репортерка, която идва тук.

Зачудих се колко ли истории за Никълъс Спенсър щяха да се появят в пресата. Можех само да се надявам, че ще допринеса с нещо интересно. Реших да проявя същата деловитост като доктора. Благодарих му, че се съгласи да се види с мен, седнах и заговорих директно.

— Доктор Бродерик, ако четете списанието ни редовно, знаете, че политиката ни е да казваме цялата истина, без да търсим сензации при разкриване на фактите. Възнамерявам да спазя тази политика, но имам и лични причини за любопитството си. Преди три години овдовялата ми майка се омъжи отново. Доведената ми сестра, която едва познавам, е съпругата на Никълъс Спенсър. Тя е в болница, където се лекува от раните, които получи, когато домът й бе подпален нарочно. Не знае какво да мисли за мъжа си, но иска да научи истината. Ще ви бъда безкрайно благодарна, ако ми помогнете с нещо.

— Четох за пожара.

Долових съчувствието, на което се надявах, макар да се ненавиждах, че съм изиграла този коз.

— Познавахте ли Никълъс Спенсър? — попитах.

— Познавах баща му, доктор Едуард Спенсър. Беше ми приятел. Споделях интереса му към микробиологията и често идвах тук да наблюдавам опитите му. За мен това бе вълнуващо хоби. Никълъс Спенсър вече бе завършил колежа и се бе преместил в Ню Йорк, когато се установих тук.

— Кога видяхте Никълъс Спенсър за последен път?

— На шестнадесети февруари, в деня след благотворителния бал.

— Той в града ли спа?

— Не, върна се на сутринта след бала. Не очаквах да го видя. Нека да ви обясня. Това е домът, където той е израснал, но предполагам, че вече го знаете.

— Да, знам го.

— Баща му почина внезапно от инфаркт преди дванадесет години, горе-долу по времето, когато Ник се ожени. Веднага предложих да купя къщата. Жена ми винаги я е харесвала, а и първият кабинет вече ми бе малък. По онова време възнамерявах да запазя лабораторията и да си поиграя с някои от ранните опити, които според доктор Спенсър нямаше да доведат до нищо. Попитах Ник дали би ми дал копие от документацията на баща му. Той ми я остави цялата. Взе само последните папки, защото според него съдържаха обещаващи проучвания. Предполагам, знаете, че майка му е умряла от рак съвсем млада и стремежът на бащи му бе да намери лечение за зловещото заболяване.

Спомних си напрегнатото лице на Ник, когато ми разказваше тази история.

— Използвахте ли бележките на доктор Спенсър? — попитах.

— Всъщност не — отговори Бродерик, като сви рамене. — Отначало бях прекалено зает, а после ми се наложи да прекроя лабораторията в два нови кабинета за прегледи. Прибрах документите на тавана, в случай че Спенсър се върне за тях. Но той го направи чак в деня след бала.

— Това е било само месец и половина преди да умре! Защо мислите, че се е върнал за тях?

Бродерик се поколеба.

— Не ми даде никакви обяснения, така че не мога да бъда сигурен. Очевидно бе неспокоен. Или по-скоро напрегнат. Но когато му казах, че напразно е пътувал дотук, той ме попита какво имам предвид.

— Какво имахте предвид?

— Миналата есен човек от компанията му дойде да прибере документацията и разбира се, аз му дадох всичко.

— Как реагира Ник? — запитах любопитно.

— Попита ме мога ли да опиша човека, който бе идвал тук, и знам ли името му. Не можах да си спомня името, но го описах. Беше добре облечен мъж, с червеникава коса, среден ръст, на около четиридесет години.

— Ник позна ли го по описанието?

— Не съм сигурен, но очевидно бе разстроен. Каза „Значи нямам толкова време, колкото си мислех“ и си тръгна.

— Дали е посетил някой друг в града?

— Предполагам, защото час по-късно, когато отивах към болницата, той ме задмина с колата си.

Бях планирала като следваща спирка училището на Ник. Но след като говорих с доктор Бродерик, промених намеренията си. Реших да отида направо в „Генстоун“, да намеря човека с червеникавата коса и да му задам няколко въпроса.

Ако наистина работеше за „Генстоун“, разбира се, в което силно се съмнявах.