Тук и отново

24.

След като напуснах болницата, минах през офиса, но Дон и Кен бяха навън. Записах си няколко неща, които трябваше да обсъдя с тях сутринта. Две глави мислят по-добре от една, а три — още повече. Е, това невинаги е вярно, разбира се, но определено се получава, когато включиш двама толкова начетени мъже в уравнението.

Въпросите ми бяха безброй. Дали Вивиан Пауърс планираше да се събере с Никълъс Спенсър някъде? Наистина ли липсваше документацията на доктор Спенсър, или бе спомената само за да хвърли съмнения върху вината на Ник? Имало ли е друг човек в къщата в Бедфорд минути преди да бъде подпалена? И накрая най-важното: наистина ли Ник Спенсър е изпробвал ваксината върху неизлечимо болен пациент, който по-късно е напуснал болницата?

Бях твърдо решена да науча името на този пациент.

Защо ли не е изкрещял пред света, че е излекуван? Искал е да се увери, че ремисията му не е само временна? Или пък не е искал да се превърне в обект на дивашкото внимание на медиите? Представях си какви щяха да са заглавията, ако се окажеше, че ваксината на „Генстоун“ все пак върши работа.

И кой бе другият пациент, за когото доктор Клинтуърт бе сигурна, че е получил ваксината? Съществуваше ли начин да я убедя да ми каже името му?

Никълъс Спенсър бил шампион по плуване в гимназията. Синът му се надяваше, че е жив, тъй като се занимавал с летене в колежа. Не бе особено трудно да си представиш, че е успял да инсценира собствената си смърт на няколко километра от брега, а после е изплувал на безопасно място.

Копнеех да обсъдя идеите си с колегите, но трябваше да се задоволя само с подробни бележки. В шест часа реших да приключа изпълнения със събития ден и да се прибера у дома.

На телефонния секретар имаше няколко съобщения — приятели, които ми предлагаха да излезем някъде, и обаждане от Кейси. Предлагаше да му звънна към седем, ако съм в настроение за спагети в „Ил Тинело“. Реших, че настроението ми е отлично, и се зачудих дали да се чувствам поласкана от втората покана в рамките на една седмица, или да се смятам за резерва, която канят, когато всички други са заети.

Изключих секретаря и звъннах на мобилния телефон на Кейси. Проведохме обичайния си кратък разговор.

— Доктор Дилън.

— Кейси, аз съм.

— Падаш ли си по спагети за довечера?

— Чудесно.

— В осем в „Ил Тинело“?

— Аха.

— Добре.

Щрак.

Веднъж го попитах и с пациентите си ли е толкова лаконичен, както по телефона, но той ме увери, че не било така.

— Знаеш ли колко време губят хората в телефонни разговори? — попита веднага. — Правил съм проучвания по въпроса.

Изпитах непреодолимо любопитство.

— И къде прави проучванията?

— У дома. Преди двадесет години. Сестра ми Триш. Няколко пъти, когато бяхме още гимназисти, засякох по колко време говори. Единият път изгуби час и петнадесет минути, за да обясни на най-добрата си приятелка колко е разтревожена от мисълта, че не е готова за теста на следващия ден. Друг път в продължение на петдесет минути разказваше на друга приятелка, че не била завършила проекта, който трябвало да предаде след два дни.

— Е, въпреки това сестра ти се справи добре в живота — напомних му.

Триш работеше като детски хирург и живееше във Вирджиния.

Усмихнах се на спомена и леко притеснена, че приемах поканите на Кейси с такава лекота, натиснах копчето на секретаря, за да чуя и последното съобщение.

Гласът беше тих и разтревожен, но веднага го познах — Вивиан Пауърс.

„Карли, четири часът е. Понякога си носех работа у дома. Разчиствах си бюрото. Мисля, че знам кой е взел документацията от доктор Бродерик. Моля те, звънни ми.“

Бях й написала домашния си телефон на гърба на визитната си картичка, но отпред бе отпечатан и мобилният ми номер. Жалко, че не бе позвънила на него. В четири часа вече се прибирах към града. Щях да обърна назад и да отида право при нея. Извадих бележника си от чантата, намерих номера и звъннах.

Телефонният секретар се включи на петото позвъняване, което ми подсказа, че Вивиан доскоро си е била у дома. Повечето подобни машинки се включват едва на четвъртото или петото позвъняване, когато си си у дома, но след като запишат едно съобщение, се включват на второто звънене.

Обмислих внимателно посланието си към Вивиан: „Радвам се, че ми се обади, Вивиан. Сега е седем без петнадесет. Що бъда тук до седем и половина, после излизам, но ще се прибера към девет и половина. Моля те, звънни ми.“

И аз самата не знаех защо не си оставих името. Ако Вивиан ползваше услугите на телефонната компания за идентификация на обажданията, номерът ми бездруго щеше да се in шише на екранчето на телефона. Но все пак реших, че постъпката ми е разумна и дискретна.

Бърз душ преди да изляза вечер винаги ми помага да се освободя от напрежението, което съм натрупала в работата. В миниатюрната ми баня е вкарана дори малка вана. Докато развъртах крановете, се сетих за нещо, което бях чела за кралица Елизабет I: „Кралицата се къпе веднъж месечно, независимо дали има нужда от баня или не.“ Вероятно Елизабет нямаше да обезглави толкова много хора, ако й бяха дали възможността да се отпусне под горещия душ в края на деня.

Предпочитам удобни костюми с панталон за през деня, но вечер ми се струва приятно да си облека копринена блуза и високи токчета. Чувствам се значително по-висока, когато се издокарам така. Температурата навън бе започнала да спада, но вместо палто грабнах вълнения шал, който мама ми бе донесла от Ирландия.

Погледнах се в огледалото и реших, че изглеждам достатъчно добре. Но веселата ми усмивка се превърна в гримаса при мисълта, че се докарвам така грижливо за Кейси. А и защо ли се радвах толкова, че ми бе звъннал доста скоро след последната ни среща?

Излязох от къщи навреме, но се оказа невъзможно да хвана такси. Понякога ми се струва, че всички таксиджии в Ню Йорк си изпращат сигнали и слагат надписите „Не работи“, когато забележат, че съм застанала на улицата.

Закъснях с петнадесет минути. Собственикът на ресторанта Марио ме заведе до масата, където се бе настанил Кейси, и ми поднесе стола. Кейси изглеждаше твърде сериозен. Надявах се да не е обиден от закъснението ми. Той се изправи, целуна ме по бузата и попита:

— Добре ли си?

Осъзнах, че се бе притеснил за мен, тъй като винаги се явявах на срещите ни навреме, а това ми достави страхотно удоволствие. Хубав, умен, преуспяващ, необвързан лекар като Кейси Къртис Дилън е мечтата на повечето неомъжени жени в Ню Йорк, а мисълта, че съм само близката му приятелка, определено ме тормозеше. Идиотско положение. Още пазя дневника си от ученическите години. Преди шест месеца, след срещата в театъра, го изрових от шкафа. Засрамих се, когато прочетох колко се бях зарадвала на поканата му за абитуриентския бал, но още по-неприятно ми стана от спомена за горчивото разочарование, че повече не ми се обади.

Напомних си, че трябва да изхвърля дневника.

— Добре съм — отговорих. — Просто нямаше никакви таксита.

Кейси очевидно не се почувства облекчен от отговора ми. Нещо го тормозеше.

— Какво има, Кейси? — попитах.

Той изчака да ни налеят виното и каза:

— Имах тежък ден, Карли. Хирурзите ги бива да вършат определена работа, но е кошмарно да знаеш, че не можеш да помогнеш с нищо повече. Днес оперирах едно хлапе, което се блъснало с мотора си в камион. Извади късмет, че си запази крака, но все пак движенията му ще бъдат доста ограничени.

Очите на Кейси потъмняха от болка. Сетих се за Ник Спенсър, който отчаяно бе искал да спаси живота на болните от рак. Дали бе преминал границите на безопасността, за да докаже, че може да го направи? Този въпрос не ми излизаше от ума.

Инстинктивно погалих ръката на Кейси, който ме погледна и леко се отпусна.

— Много ми е приятно да съм с теб, Карли. Благодаря ти, че дойде…

— Удоволствието е мое.

— Въпреки че закъсня.

— Заради такситата.

— Как върви историята за Спенсър?

Над гъбите „Портобело“ и лингуините със сос от миди му разказах за срещите си с Вивиан Пауърс, Роза и Мануел Гомес и доктор Клинтуърт.

Той се намръщи, когато чу подозрението ми, че Ник Спенсър е експериментирал върху пациенти.

— Ако е вярно, това е не само незаконно, но и неморално — категорично отсъди той. — Погледни историите на някои от лекарствата, които изглеждаха чудодейни, но се оказа точно обратното. Талидомид е класическият пример. Преди четиридесет години бил одобрен в Европа. Облекчавал гаденето при бременните. За щастие по онова време доктор Франсис Келси от АХЛ спрял пускането му в Съединените щати. Днес, особено в Германия, има четиридесетгодишни със зловещи генетични малформации, като перки вместо ръце, само защото майките им мислели, че лекарството е безопасно.

— Но някъде бях чела, че талидомидът е много ценен при лекуването на други болести.

— Напълно вярно. Но не се дава на бременни. Новите лекарства трябва да бъдат изпробвани продължително, Карли.

— Кейси, да предположим, че изборът ти е да умреш след няколко месеца или да оживееш, но да рискуваш опасни странични ефекти. Кое би предпочел?

— За щастие не съм изправен пред този въпрос. Но като лекар не бих нарушил клетвата си и не бих превърнал никого в опитно свинче.

Никълъс Спенсър не е бил лекар. Разсъждавал е по друг начин. А в болницата се е грижил за неизлечимо болни хора, които не са имали друг избор, освен да станат опитни свинчета или да умрат.

По време на еспресото Кейси ме покани да отида с него на коктейл в Гринуич в неделя следобед.

— Тези хора ще ти харесат — увери ме той. — А и те ще те харесат.

Приех, разбира се. След като излязохме от ресторанта, очаквах Кейси да ме настани в таксито, обаче той настоя да ме изпрати до нас. Предложих му питие, но той накара шофьора да го изчака, докато си отключа вратата на апартамента.

— Мислех си, че трябва да живееш в кооперация, където има портиер — каза той. — Тук вече не е безопасно. Някой може да проникне след теб.

Изненадах се.

— Как изобщо ти дойде наум?

Той ме погледна сериозно. Кейси е около метър осемдесет и пет и дори когато съм с високи токчета, се извисява над мен.

— Не знам, Карли. Чудех се дали с това разследване не се набутваш в нещо опасно.

Нямах представа колко пророчески ще се окажат думите му. Беше почти десет и половина, когато си влязох у дома. Погледнах телефонния секретар, но лампичката не мигаше. Вивиан Пауърс не беше звъняла.

Обадих се у тях, но никой не отговори, затова оставих ново съобщение.

На следващата сутрин телефонът звънна тъкмо когато тръгвах за работа. Обаждаха се от полицията в Браярклиф Менър. Съсед, който разхождал кучето си сутринта, забелязал, че вратата на къщата на Вивиан Пауърс е леко открехната. Звъннал, но никой не му отворил и той влязъл вътре. Къщата била празна. Масичка и лампа били съборени на пода и в цялата къща светело. Обадил се на полицията. Те проверили телефонния секретар и открили съобщенията ми. Искаха да разберат имам ли представа къде е Вивиан Пауърс и имала ли е някакви проблеми.