Тук и отново

17.

Бях изрязала всички статии за Ник Спенсър от „Каспиън джърнъл“. След като говорих с Вивиан Пауърс, ги прегледах отново и намерих снимката от вечерята на петнадесети февруари, на която Ник бе получил наградата „Почетен гражданин“. Под снимката бяха написани имената на всички на неговата маса. Това бяха председателят на борда на директорите на болницата в Каспиън, кметът, щатският сенатор, свещеникът и няколко мъже и жени, несъмнено важни клечки в града, от онези, които задължително присъстват на всички благотворителни вечери.

Записах си имената им и потърсих телефоните. Исках да разбера при кого бе отишъл Ник на следващата сутрин след срещата си с доктор Бродерик. Шансът не бе голям, но може би е бил някой от тези хора. Реших да не досаждам на кмета, щатския сенатор и председателя на борда на директорите на болницата и да поговоря с някоя от жените.

Според доктор Бродерик Спенсър се върнал неочаквано в Каспиън онази сутрин и бил разстроен от липсата на документацията на баща му. Винаги се опитвам да се поставя на мястото на човека, когото искам да проуча. Ако бях на мястото на Ник и нямах какво да крия, щях да отида направо в офиса си и да започна разследване.

Снощи, след като се прибрах от вечерята с Кейси, облякох любимата си нощница, пъхнах се в леглото, облегната на няколко възглавници, и разпрострях върху покривката всички статии за Ник, които бях събрала. В нито една от тях не се споменаваше фактът, че Спенсър е оставил документацията от ранните експерименти на баща си при доктор Бродерик в Каспиън.

Логично е подобна информация да е известна на малко хора. Но ако можеше да се вярва на доктор Келтавини и доктор Кендал, те не знаеха за съществуването на старите бележки, а човекът с червената коса не е бил от доставчиците на компанията.

Но как някой извън компанията би могъл да знае за документацията, а и защо би искал да се сдобие с нея?

Звъннах на три от телефоните и оставих съобщения. Единственият човек, с когото се свързах, бе отец Хауел, презвитерианският свещеник от благотворителната вечеря. Държа се любезно, но каза, че онази вечер не бил говорил много с Ник Спенсър.

— Поздравих го за получаването на наградата, разбира се. А после, както всички други, и аз бях изненадан и натъжен, когато научих за обвиненията срещу него и за това, че болницата е претърпяла ужасна финансова загуба заради инвестициите в компанията му.

— Отче, на повечето подобни балове хората стават от местата си и се смесват с останалите. Забелязахте ли Ник Спенсър да говори с някого?

— Не, не забелязах, но мога да поразпитам, ако искате.

Разследването ми не напредваше. Обадих се в болницата и ми съобщиха, че са изписали Лин.

Според сутрешните вестници Марти Бикорски бе обвинен в подпалвачество и застрашаване на живота й, но все пак беше освободен под гаранция. Открих името му в указателя на Уайт Плейнс и набрах номера. Включи се телефонен секретар и оставих съобщение: „Обажда се Карли Декарло от «Уолстрийт уикли». Видях ви на събранието на акционерите и не ми направихте впечатление на човек, който би подпалил нечий дом. Надявам се да ми се обадите. Ако мога, бих искала да ви помогна.“

Телефонът ми звънна секунди след като затворих.

— Обажда се Марти Бикорски — представи се той с измъчен глас. — Не мисля, че някой би могъл да ми помогне, но ще се радвам, ако опитате.

След час и половина паркирах пред къщата му — спретната и добре поддържана стара постройка. На моравата отпред се вееше американското знаме. Капризното априлско време продължаваше да прави номера. Този ден духаше силен вятър и се бе смрачило. Трябваше да си облека пуловер под лекото пролетно яке.

Бикорски сигурно ме бе очаквал с нетърпение, защото вратата се отвори още преди да звънна. Вгледах се в лицето му и първата ми мисъл беше: горкият човечец! Изражението му беше толкова измъчено, че сърцето ме заболя. Но той направи усилие да изправи отпуснатите си рамене и успя да се усмихне леко.

— Заповядайте, госпожице Декарло. Аз съм Марти Бикорски.

Протегна ръка, но бързо я отдръпна. Беше здраво увита в бинтове. Спомних си обяснението му пред ченгетата, че я е изгорил на печката.

Тесният коридор водеше към кухнята. Всекидневната се намираше вдясно от вратата. Марти каза:

— Жена ми прави кафе. Можем да седнем в кухнята, ако искате.

— Чудесно.

Последвах го в кухнята, където жена, застанала с гръб към нас, вадеше кекс от фурната.

— Рода, това е госпожица Декарло — представи ме Марти.

— Моля, наричайте ме Карли. Всъщност името ми е Марша, но в училище децата започнаха да ми викат Карли и така си останах и до днес.

Рода Бикорски беше горе-долу на моята възраст, няколко сантиметра по-висока от мен, с дълга тъмно руса коса и яркосини очи. Бузите й бяха порозовели. Зачудих се това ли беше естественият им цвят, или емоционалният катаклизъм в живота й се отразяваше на здравето й.

И тя като съпруга си бе облечена в джинси и фланела. Усмихна се мило и каза:

— Иска ми се някой да измисли подходящ прякор за Рода.

Кухнята беше безукорно чиста и уютна. Масата и столовете бяха в ранен американски стил, а линолеумът с шарки на тухли бе същият като в старата ни къща.

Настаних се до масата, благодарих за кафето и с удоволствие си взех парче кекс. От мястото си виждах през прозореца малкия заден двор. Две люлки и катерушка подсказваха за детско присъствие.

Рода Бикорски забеляза накъде гледам.

— Марти построи катерушката и люлките за Маги — обясни тя и седна срещу мен. — Карли, ще бъда напълно откровена с теб. Не ни познаваш. Репортер си. Тук си, защото каза на Марти, че искаш да ни помогнеш. Имам един съвсем елементарен въпрос. Защо искаш да ни помогнеш?

— Присъствах на събранието на акционерите. Впечатлението ми от избухването на съпруга ти бе, че е отчаян баща, а не отмъстител.

Изражението й стана по-дружелюбно.

— Значи знаеш за него повече от полицаите. Ако бях усетила накъде бият, никога нямаше да им разкажа за безсънието на Марти и за това, че става посред нощ да пуши.

— Винаги си ме тормозила да откажа цигарите — сухо каза Марти. — Трябваше да те послушам.

— От прочетеното във вестниците разбрах, че веднага след събранието на акционерите си отишъл на работа в бензиностанцията. Така ли беше? — попитах.

Бикорски кимна.

— Смяната ми беше от три до единадесет. Закъснях, но едно от момчетата ме покри. След работа още се чувствах нервен, затова отидох да пийна няколко бири преди да се прибера у дома.

— Вярно ли е, че в бара си споменал нещо за подпалване на дома на Спенсър?

Той се намръщи и поклати глава.

— Виж, няма да те лъжа, загубата на парите ме разстрои. Съсипан съм. Това е домът ни, а сега трябва да го обявим за продан. Но никога не бих подпалил нечия къща. Само си дрънкам.

— Точно така е! — потвърди Рода, като стисна ръката на мъжа си, а после го погали по бузата. — Всичко ще се оправи, Марти.

Бях напълно убедена, че Бикорски казва истината. Всички доказателства срещу него бяха косвени.

— Значи си излязъл да запалиш цигара около два часа във вторник сутрин?

— Да. Гаден навик е, но когато се събудя и усетя, че не мога да заспя отново, няколко цигари ме успокояват.

Погледнах през прозореца и забелязах, че вятърът се бе усилил още повече. Това ми напомни нещо.

— Чакай малко — казах. — Нощта в понеделник срещу вторник беше доста студена. Навън ли седя?

Той се поколеба за миг.

— Не. Седях в колата.

— В гаража?

— На пътя. Запалих двигателя.

Двамата с Рода се спогледаха. Тя очевидно искаше да го предупреди да не казва нищо повече. Телефонът звънна. Усетих, че Марти се зарадва на повода да напусне масата. Върна се при нас с мрачно лице.

— Карли, обади се адвокатът ми. Побесня, че съм ти позволил да дойдеш тук. Нареди ми да не казвам и дума повече.

— Татко, ядосан ли си?

Дребно четиригодишно момиченце влезе в кухнята, като влачеше одеялце зад себе си. Имаше дългата руса коса на майка си и сините й очи, но бе бяло като тебешир. Детето изглеждаше толкова крехко, че ми напомни за порцелановите кукли, които бях видяла в един музей.

Бикорски се наведе и вдигна дъщеря си.

— Не съм ядосан, скъпа. Поспа ли добре?

— Аха.

Той се завъртя към мен.

— Карли, това е нашата Маги.

— Татко, трябваше да кажеш, че съм твоето съкровище Маги.

Марти се престори на ужасен.

— Как можах да забравя? Карли, това е нашето съкровище Маги. Маги, това е Карли.

Поех малката протегната ръчица.

— Приятно ми е да се запознаем, Карли — усмихна се замечтано детето.

Надявах се очите ми да не се напълнят със сълзи. Очевидно момиченцето беше много болно.

— Здрасти, Маги. И на мен ми е приятно да се запознаем.

— Искаш ли да ти направя мляко с какао, докато мама изпрати Карли? — предложи Марти на дъщеря си.

Тя потупа бинтованата му ръка.

— Ако обещаеш, че няма да се изгориш отново, докато правиш какаото.

— Обещавам, принцесо — сериозно каза той и се обърна към мен. — Можеш да напишеш и това, ако искаш.

— Ще го направя.

Рода ме изпрати до вратата.

— Маги има тумор в мозъка. Знаеш ли какво казаха лекарите преди три месеца? Посъветваха ни да я отведем у дома и да й се радваме. Да не я тормозим с облъчване и химиотерапия, да не позволяваме на разни шарлатани да ни залъгват с какви ли не лечения, защото нищо не може дай помогне. Казаха, че Маги няма да е при нас следващата Коледа.

Бузите на Рода порозовяха още по-силно.

— Карли, ще ти кажа нещо: когато денонощно се молиш на Господ да пощади единственото ти дете, не го дразниш, като подпалиш чужда къща — изхлипа Рода. — Накарах Марти да ипотекира дома ни за втори път. Миналата година ходих в болница „Сейнт Ан“ при един умиращ приятел. Ник Спенсър работеше там като доброволец. Там се запознахме. Разказа ми за ваксината, която разработваше. Беше напълно сигурен, че тя ще излекува рака. Тогава убедих Марти да вложи всичките ни пари в компанията му.

— Запознала си се с Ник Спенсър в болницата? Бил е доброволец там?

Бях зашеметена от изненада.

— Да. И миналия месец, когато разбрахме за Маги, отидох при него. Каза ми, че ваксината не е готова и не може да й помогне. Не мога да повярвам, че такъв човек би могъл да мами, да рискува… — Тя поклати глава и изхлипа. — Малкото ми момиченце ще умре!

— Мамо!

— Идвам, бебчо.

Рода избърса нервно сълзите, които се стичаха по бузите й. Отворих вратата.

— Застанах на страната на Марти инстинктивно — казах. — А сега, след като се запознах и с теб, ако има някакъв начин да помогна, ще го намеря.

На път към Ню Йорк проверих съобщенията на телефона си. Едното ме накара да изтръпна. „Госпожице Декарло, обажда се Мили. Сервирах ви в Каспиън вчера. Знам, че отидохте да се видите с доктор Бродерик, след като си тръгнахте оттук. Сметнах за разумно да ви уведомя, че докато тичал тази сутрин, бил прегазен от кола и не очакваме да оживее.“