Тук и отново

41.

На път за Бедфорд, Нед спря да зареди с бензин. Купи си безалкохолни и солети, хляб и фъстъчено масло от малко магазинче до бензиностанцията. Обичаше да яде такава храна, докато гледаше телевизия, а Ани шеташе из апартамента или къщата в Гринуд лейк. Тя не си падаше много по телевизията, освен по няколко състезания като „Колелото на съдбата“. Обикновено отгатваше отговорите преди състезателите.

— Трябва да им пишеш и да участваш в програмата — казваше й Нед. — Ще спечелиш всички награди.

— Не, ще приличам на глупачка, ако се появя там. Няма да мога да кажа и дума, ако знам, че ме гледат толкова много хора.

— Разбира се, че ще можеш.

— Не, няма да мога.

Напоследък, когато мислеше за Ани, му се струваше, че тя е до него и му говори. Например докато слагаше напитките и солетите на плота, чуваше гласът на Ани да му обяснява, че сутрин трябва да яде мляко и попара.

— Трябва да се храниш правилно, Нед.

Обичаше Ани да го гълчи.

Беше с него и когато спря за бензин и храна, но през останалата част от пътя до Бедфорд не я усещаше в колата. Дори вече не виждаше сянката й. Може би защото бе доста тъмно.

Пристигна в имението на семейство Спенсър, увери се, че на пътя няма друга кола, спря до портата и набра номера на кода. Беше носил ръкавици, когато подпали къщата, за да не остави отпечатъци на клавишите. Сега вече нямаше значение. Докато станеше време да напусне имението завинаги, всички щяха да знаят кой е и какво е направил.

Паркира колата си в гаража, без да запали лампата, защото не искаше да рискува да го видят от пътя. Беше намерил фенерче в жабката на колата на госпожа Морган, но когато угаси фаровете, откри, че не се нуждае от него. През прозореца влизаше достатъчно лунна светлина, за да види купчините мебели, Нед се приближи до шезлонгите, взе най-горния и го разпъна между колата и стената с рафтовете.

Дългите възглавници лежаха на най-горния рафт и Нед едва успя да издърпа една от тях. Беше тежка и плътна, но когато я сложи на шезлонга, откри, че е извънредно удобна. Още не беше готов да си легне, затова си отвори шише уиски.

Най-после му се доспа, но пък стана хладно. Той отвори багажника на колата, извади одеялото, в което бе увил пушката, и се зави с него. Изпитваше удоволствие да чувства оръжието до себе си, затова го прегърна и го завие одеялото.

Знаеше, че е в безопасност и можеше да си позволи да наспи.

— Имаш нужда от сън, Нед — прошепна Ани.

Събуди се късно следобед. Стана и отиде в малката баня в гаража.

Над мивката имаше огледало. Нед се огледа и видя зачервените си очи и наболата си брада. Беше се бръснал само преди един ден, но проклетата четина отново бе поникнала. Вечерта бе разхлабил вратовръзката и разкопча най-горното копче на ризата, но май щеше да е по-разумно да ги бе свалил. Сега изглеждаха ужасно.

Но какво значение имаше?

Наплиска си лицето със студена вода и отново се огледа. Образът му бе замъглен. Вместо лицето си видя очите на Пег и на госпожа Морган — ококорени и уплашени, както в предсмъртните мигове.

После в огледалото се появиха образите на госпожа Шафли и семейство Харник. И техните очи бяха изплашени. Знаеха, че ги очаква нещо лошо. Осъзнаваха, че Нед е по петите им.

Беше прекалено рано да потегли към Гринуд лейк. Реши, че не трябва да излиза от гаража преди десет. Това означаваше, че ще стигне до бившия си дом около единадесет и петнадесет. Не бе постъпил разумно, като чака толкова дълго семейство Харник да се приберат у дома. Ченгетата можеха да го забележат.

Содата се бе стоплила, но не му пукаше. Солетите му дойдоха много добре. Въобще не се нуждаеше от хляба и маслото. Пусна радиото в колата и намери станция с новини. Нито в девет, нито в девет и половина споменаха нещо за любопитна хазайка от Йонкърс, застреляна в дома си. Ченгетата вероятно са й звъннали, но тъй като колата й я нямаше, сигурно са помислили, че е отишла на гости.

Но утре ще станат любопитни. А и синът й може да я потърси. Но дотогава има време.

В десет без петнайсет Нед вдигна вратата на гаража. Навън беше хладно, но приятно като след дълъг слънчев ден. Той реши да се поразтъпче няколко минути.

Тръгна по пътеката през гората и излезе в английската градина. Точно до нея беше басейнът.

Внезапно Нед се закова на място.

В къщата за гости щорите бяха спуснати, но през тях се процеждаше светлина. Явно вътре имаше някой.

Не можеше да са хората, които работеха там — щяха да си оставят колата в гаража. Нед тръгна предпазливо покрай басейна, заобиколи вечнозелените растения и се прокрадна към къщата за гости. Забеляза, че една от щорите е леко повдигната. Движейки се тихо, както когато дебнеше катерици, той се приближи до прозореца.

В стаята видя Лин Спенсър, изтегната удобно на канапето с чаша в ръка. Същият тип, когото бе забелязал да тича по частния път в онази нощ, седеше срещу нея. Не чуваше какво говорят, но по израженията на лицата им разбра, че са разтревожени.

Ако изглеждаха щастливи, щеше да се върне в гаража, да вземе пушката и да ги убие веднага, но фактът, че са притеснени, му хареса. Искаше му се да чуе разговора.

Лин изглеждаше така, сякаш се кани да остане в къщата известно време. Беше с панталон и пуловер, от онези скъпи спортни дрехи, които богатите носят. Наричаха ги „небрежно облекло“. Ани обичаше да чете за тези небрежни дрехи и да казва подигравателно: „Моите дрехи са наистина небрежни, Нед. Имам ежедневни униформи, с които разнасям подносите. Имам спортни джинси и фланелки за чистенето. А за работа в градината имам само много небрежни дрехи.“

Споменът го натъжи отново. След като къщата в Гринуд лейк изчезна, Ани хвърли градинарските си ръкавици и инструменти в боклука. Не искаше да слуша обещанията му, че ще й купи нова къща. И не спираше да плаче.

Нед се отдръпна от прозореца. Беше късно. Лин Спенсър нямаше да се прибере у дома. Щеше да е тук и утре. Беше сигурен в това. А сега бе време да тръгва за Гринуд лейк.

Вратата на гаража не издаде нито звук, когато я затвори. Портата също не изскърца. Хората в къщата за гости нямаха представа, че Нед е бил тук.

Три часа по-късно той се върна от Гринуд лейк, прибра колата, заключи я и легна на шезлонга с пушката до себе си. Оръжието миришеше на барут. Прекрасна миризма, също като дим от пламтящ в камината огън. Нед прегърна пушката, зави се с одеялото и се сгуши уютно.