Тук и отново

18.

Прибрах се у дома на автопилот. Не спирах да мисля за прегазения доктор Бродерик, който бе в кома. Инцидент ли беше? Непрекъснато си задавах този въпрос.

Веднага след разговора с доктора бях отишла в „Генстоун“, за да разбера кой бе изпратил онзи човек да прибере документацията. Говорих с доктор Келтавини и доктор Кендал. Разпитвах на рецепцията за възможните доставчици и описах мъжа с червеникавата коса. А тази сутрин, само няколко часа по-късно доктор Бродерик е бил нападнат. Нарочно използвам думата „нападнат“, а не бутнат случайно.

Звъннах в ресторантчето в Каспиън и поговорих с Мили. Каза ми, че инцидентът се случил около шест сутринта в малкия парк близо до дома на лекаря.

— Полицаите смятат, че онзи е бил пиян. Минал в другото платно, за да удари доктора. Не е ли ужасно? Моли се за него, Карли.

Със сигурност щях да го направя.

Прибрах се у дома в пет часа и облякох лек пуловер и панталон. Сипах си чаша вино, извадих малко сирене и бисквити, качих крака на табуретката и се замислих за деня.

Малката Маги, която щеше да живее още само няколко месеца, ми напомни за Патрик. Зачудих се дали щеше да е по-лошо да живея четири години със сина си и после да го изгубя. По-лесно ли е да се примириш със загубата само след няколко дни? Ако… ако… ако хромозомите на Патрик не бяха дефектни… ако раковите клетки, завладели мозъка на Маги, можеха да бъдат унищожени…

Разбира се, задаването на подобни въпроси е безсмислено, защото за тях няма отговори.

Сега Патрик щеше да е на десет години. Представях си как щеше да изглежда, ако беше оживял. Щеше да има тъмна коса, разбира се. Грег, баща му, има тъмна коса. Вероятно щеше да е висок за възрастта си. Грег е висок, а съдейки по моите родители, и аз трябва да нося ген за височина. Щеше да има сини очи. И аз, и Грег сме със сини очи. Иска ми се да мисля, че щеше да прилича на мен, защото аз приличам на баща ми, а той бе един от най-хубавите мъже на света.

Странна работа! Бебето, живяло само няколко дни, си остава съвсем реално в спомените ми, а едва успявам да си представя Грег, за когото бях омъжена цяла година. Сещам се за него само когато се чудя как съм могла да бъда толкова глупава да не разбера истинската му същност в самото начало.

Надявам се, че наистина всеки получава и втори шанс. Бих искала да имам семейство някой ден. Стискам палци да не допусна друга грешка. Винаги преценявам хората прибързано. Инстинктивно харесах и съжалих Марти Бикорски, затова отидох да го видя и вярвам, че е невинен.

После се замислих за Никълъс Спенсър. Преди две години, когато се запознахме, инстинктивно го харесах и започнах да му се възхищавам. Сега виждам само върха на айсберга от онова, което е причинил на хората.

И все пак нямаше ли друго обяснение за случилото се?

Мъжът с червеникавата коса, прибрал документацията на доктор Спенсър, е част от отговора. Сигурна съм. Възможно ли е доктор Бродерик да е бил нападнат, защото е можел да идентифицира червенокосия?

Излязох и отидох във Вилидж, където хапнах лингуини със сос от миди и салата в непретенциозно малко бистро. Храната излекува главоболието ми, но не помогна на сърдечната ми болка. Изпитвах ужасно чувство за вина, че посещението ми може да е коствало живота на доктор Бродерик. Но по-късно, когато се прибрах у дома, все пак заспах.

Чувствах се много по-добре, когато се събудих. Обичам неделната сутрин. Мързелувам и чета вестниците в леглото, докато си пия кафето. Но в девет часа пуснах радиото и чух новините. Рано сутринта някакви хлапета в Пуерто Рико ловели риба близо до мястото, където бяха намерени останките от самолета на Никълъс Спенсър, и намерили обгорено и окървавено парче от синя спортна риза. Говорителят съобщи, че изчезналият финансист Никълъс Спенсър, присвоил милиони долари от лекарствената си компания, носел синя спортна риза, когато излетял от летището в Уестчестър преди няколко седмици. Парчето плат щяло да бъде изследвано и сравнено с подобни ризи от Пол Стюарт, модния шивач от Медисън авеню, където Спенсър пазарувал. Водолази щели отново да се гмурнат в морето, за да търсят трупа.

Звъннах на Лин и веднага разбрах, че съм я събудила. Гласът й звучеше сънливо и раздразнено, но се промени бързо, когато осъзна, че съм аз. Съобщих й новината и известно време тя мълча, но накрая прошепна:

— Карли, бях толкова сигурна, че ще го намерят жив. Надявах се всичко това да е кошмар, от който ще се събудя и ще открия, че Ник е до мен.

— Сама ли си? — попитах.

— Разбира се — негодуващо отговори тя. — За каква ме мислиш?

— Лин, имах предвид дали при теб е икономката ти или някой друг, който може да ти помогне, докато се съвземаш — прекъснах я рязко.

Защо ли й дойде наум, че намеквам за мъжко присъствие?

— О, Карли, ужасно съжалявам! Обикновено икономката ми почива в неделя, но днес ще дойде по някое време.

— Искаш ли компания?

— Да.

Разбрахме се да отида при нея към единадесет. Тъкмо тръгвах, когато Кейси ми звънна.

— Чу ли последните новини за Спенсър, Карли?

— Да.

— Май вече никой няма да мисли, че е жив.

— Предполагам, че е така.

Образът на Никълъс Спенсър се появи пред очите ми. Защо ли бях очаквала внезапно да се появи и да оправи всичко, да ни обясни, че сме допуснали ужасна грешка?

— Отивам да се видя с Лин — съобщих на Кейси.

— И аз излизам. Не искам да те задържам. Ще се чуем по-късно.

Представях си как двете с Лин ще седнем и ще си бъбрим тихичко, но не стана така. Заварих Чарлз Уолингфорд при нея заедно с двама мъже, които се оказаха адвокати на „Генстоун“.

Лин беше облечена в елегантен бежов панталон и пастелна блуза на цветя. Русата й коса бе прибрана назад, а гримът — лек, но изкусно нанесен. Превръзките на ръцете й бяха сведени до парче марля на всяка от дланите й. Носеше прозрачни пантофки, които не скриваха лепенките по краката й.

Целунах я по бузата, а Уолингфорд ме поздрави с леден глас. Представих се и двамата сериозни, консервативно облечени адвокати ми кимнаха учтиво.

— Карли — с извинителен тон започна Лин, — тъкмо преглеждаме изявлението за пред медиите. Няма да ни отнеме дълго. Сигурна съм, че ще ни се обадят безброй хора.

Двамата с Уолингфорд се спогледахме. Стори ми се, че мога да разчета мислите му. Защо ли бях тук, когато подготвяха изявлението си? Та нали самата аз бях представител на медиите.

— Лин, не би трябвало да съм тук — казах. — Ще дойда друг път.

— Карли, искам да си тук — възрази Лин и за миг самообладанието сякаш я напусна. — Не знам какво точно се е объркало, но когато Ник създаде компанията, наистина вярваше във ваксината. Също така вярваше, че ще даде възможност на хората да споделят финансовия му успех. Искам всички да разберат, че не съм участвала в измами и фалшификации. Искам и да разберат, че поне в началото Ник също не възнамеряваше да ги излъже. Сега не става дума само за добър имидж. Повярвай ми.

Не бях доволна, че ме включват в планирането, но неохотно се настаних на кресло до прозореца и огледах стаята. Стените бяха светложълти, а таванът и корнизите — бели. Двете канапета бяха тапицирани с дамаска в жълто, зелено и бяло. До камината стояха две кресла със същата дамаска. Високото английско бюро и малките масички сигурно имаха огромна антикварна стойност. От прозорците вляво се разкриваше великолепна гледка към Сентръл Парк. Денят беше топъл и дърветата започваха да се раззеленяват. Паркът бе пълен с хора, които се разхождаха, тичаха или просто се наслаждаваха на слънцето.

Помислих си, че обзавеждането на стаята отлично подхожда на пролетта. Ярко, живо и не толкова официално, колкото очаквах от Лин. Всъщност целият апартамент не отговаряше на представите ми — напомняше много повече на семеен дом, отколкото на тузарско жилище на президент на голяма компания.

Лин ми бе обяснила, че апартаментът е купен от Ник и първата му съпруга и затова тя искала да го продаде. Лин и Ник бяха женени само четири години. Възможно ли бе тя да не е обзавела дома си по свой вкус, защото не е искала да живее в него? Предположих, че това е верният отговор.

След малко на вратата се позвъни. Видях как икономката отива да отвори, но ми се стори, че Лин въобще не е чула звънеца. Двамата с Уолингфорд напрегнато си сравняваха бележките и след миг тя зачете на глас:

— Като съдя по новините, смятам, че парчето плат, намерено рано сутринта на две мили от Пуерто Рико, е от ризата, която съпругът ми носеше, когато излетя от Уестчестър. През трите изминали седмици се надявах, че е оцелял при катастрофата и ще се върне да се защити от отправените към него обвинения. Той страстно вярваше, че ваксината му ще може да лекува и предотвратява рака. Убедена съм, че парите, които е взел, макар и без пълномощия, щяха да бъдат използвани само за тази цел.

— Лин, съжалявам, но трябва да ти кажа, че отговорът на това изявление ще бъде: „Кого си мислиш, че заблуждаваш?“

Тонът беше мек, но бузите на Лин запламтяха, тя изпусна листа и извика:

— Ейдриън!

Новодошлият не се нуждаеше от представяне. Веднага го познах. Ейдриън Нейджъл Гарнър, собственикът на „Гарнър Фармасютикъл“, световноизвестен филантроп. Не беше много висок, в средата на петдесетте години, с посивяла коса и безлични черти — човек, когото вероятно няма да забележите в тълпата. Никой не знаеше колко е богат. Никога не допускаше лична реклама, но се носеха какви ли не слухове. Хората говореха с благоговение за дома му в Кънектикът, където имаше великолепна библиотека, кино с осемдесет места, звукозаписно студио и бар. Беше два пъти разведен, с отраснали деца. В момента се говореше, че има романтична връзка с английска благородничка.

Компанията му бе планирала да инвестира един милиард за правото на дистрибуция на ваксината на „Генстоун“, след като тя бъде одобрена. Знаех, че един от директорите му участва и в борда на „Генстоун“, но не бе присъствал на събранието на акционерите. Сигурна съм, че последното желание на Ейдриън Гарнър бе общественото мнение да свързва компанията му с провала на „Генстоун“. Честно казано, бях доста шокирана да го видя във всекидневната на Лин.

Очевидно посещението му изненада и нея. Тя не знаеше какво да очаква.

— Ейдриън, каква приятна изненада.

— Канен съм на обяд горе у семейство Паркинсън. Сетих се, че и ти живееш тук и реших да се отбия. Чух новините тази сутрин — обясни той и погледна Уолингфорд. — Чарлз — кимна, после поздрави адвокатите и накрая ме погледна любопитно.

— Ейдриън, това е доведената ми сестра Карли Декарло — представи ме Лин. — Карли подготвя статия за Ник за „Уолстрийт уикли“.

Гарнър не проговори, само ме огледа внимателно. Ядосах се на себе си, задето не си бях тръгнала в мига, когато видях Уолингфорд и адвокатите тук.

— Отбих се да видя Лин по същата причина като вас, господин Гарнър — казах решително. — Да изразя съжалението си, че очевидно Ник е загинал при катастрофата.

— В такъв случай сме на различно мнение, госпожице Декарло — рязко отвърна Ейдриън Гарнър. — Не мисля, че това е толкова очевидно. Срещу всеки, който вярва, че парчето от риза е доказателство за смъртта на Ник, ще има десет други, убедени, че Ник нарочно го е захвърлил там с надеждата да бъде намерено. Акционерите и служителите са достатъчно ядосани. Смятам и вие ще се съгласите, че Лин вече пострада от този гняв. Ако тялото на Никълъс Спенсър не бъде открито, тя не би трябвало да казва нищо, което може да се тълкува като опит да убеди хората в смъртта му. Според мен най-подходящият отговор за нея е просто да каже: „Не знам какво да мисля.“ — Обърна се към нея, — Лин, трябва да направиш онова, което смяташ за правилно, разбира се. Пожелавам ти всичко хубаво.

След небрежно кимване един от най-богатите и могъщи хора в страната се оттегли.

Уолингфорд изчака да чуе затварянето на външната врата и каза разгорещено:

— Смятам, че Ейдриън Гарнър се държи прекалено заповеднически.

— Но може би е прав — отбеляза Лин. — Всъщност, Чарлз, мисля, че наистина е прав.

Уолингфорд сви рамене.

— Цялата тази история е ужасно объркана — отвърна той, после се изчерви. — Лин, съжалявам, но знаеш какво имам предвид.

— Да, знам.

— Толкова обичах Ник! Работих с него осем години и смятах това за привилегия. Все още не мога да повярвам.

Поклати глава и погледна адвокатите, после се обърна към Лин.

— Лин, ще те уведомявам за всичко, което чуем.

Тя се изправи и по неволната й гримаса разбрах, че краката още я болят. Очевидно беше изтощена, но настоя да остана и да пия едно блъди мери с нея. Заговорихме за семейството. Съобщих й, че съм звъннала на баща й във вторник, за да го информирам за състоянието й, а в сряда — на майка ми, за да й разкажа за новата ми работа.

— Говорих с татко в деня, когато попаднах в болницата, а и на следващата сутрин — каза Лин. — Казах му, че ще изключа телефона, за да мога да си почина, и ще му се обадя през уикенда. Ще го направя днес следобед, след като подремна малко.

Надигнах се и оставих празната чаша.

— Ще поддържаме връзка.

Денят беше прекрасен и реших да се прибера пеша. Разходките проясняват мозъка ми, а ми се струваше, че имам доста материал за размишления. Последните две минути с Лин изискваха специално внимание. Втория път, когато я посетих в болницата, я заварих да говори по телефона. В края на разговора тя каза: „И аз те обичам.“ После ме видя и заяви, че говорела с баща си.

Дали сега бе объркала кой ден беше говорила с него? Или пък просто се бе глезила с някой друг? Може да е била някоя от приятелките й. И аз често казвам „Обичам те“, когато говоря с някой от приятелите си. Но има много начини, по които се изричат тези думи, а гласът на Лин звучеше доста топло и секси.

Следващата мисъл, която прелетя през главата ми, ме шокира. Дали госпожа Никълъс Спенсър си бе побъбрила мило с изчезналия си съпруг?