Тук и отново

4.

Подкарах към къщи, недоволна от представянето си в неочакваната пресконференция. Предпочитах аз да задавам въпросите. Осъзнах, че независимо дали ми харесваше или не, вече щяха да ме считат за говорител и защитник на Лин. Не желаех тази роля и не я смятах за честна. Все още не бях убедена, че доведената ми сестра е наивна и доверчива съпруга, която никога не е заподозряла дори за момент, че мъжът й е мошеник.

Но такъв ли беше Ник? Предполагаше се, че е отивал на делова среща, когато самолетът му се разбил. Вярвал ли е в „Генстоун“, когато се е качил на самолета? Дали е умрял с вяра в компанията си?

Този път магистралата през Бронкс не изневери на славата си. Катастрофа бе причинила кошмарно задръстване, което ми остави доста време за мислене. Може би дори прекалено много, тъй като осъзнах, че въпреки всички разкрития относно Ник Спенсър и компанията през последните няколко седмици все още нещо липсва и цялата история звучи странно. Самолетът му катастрофира. Ваксината е обявена за негодна. И липсват милиони долари.

Дали катастрофата бе инсценирана и Ник сега се печеше някъде из Бразилия, както бе предположил Сам? Или самолетът му наистина се е разбил в бурята? А ако бе така, къде бяха парите, двадесет и пет хиляди от които бяха мои?

— Той те харесваше, Карли — бе казала Лин.

Аз също го харесвах, затова ми се искаше да вярвам, че съществува друго обяснение.

Минах покрай катастрофата, която бе превърнала магистралата в едно лентова уличка. Беше се преобърнал огромен камион с ремарке. Счупени щайги с портокали и грейпфрути бяха бутнати встрани, за да се отвори малко място. Кабината изглеждаше здрава. Надявах се шофьорът да не е пострадал.

Завих по улица „Харлем Ривър“. Нямах търпение да се прибера у дома. Исках да прегледам отново рубриката си преди да я изпратя в редакцията. Трябваше да се обадя на бащата на Лин и да го уверя, че тя е добре. Исках да видя дали на телефонния ми секретар има обаждания, особено от редактора на „Уолстрийт уикли“. Господи, ужасно ми се искаше да работя в това списание!

Останалата част от пътя беше лека. Проблемът ми бе, че непрестанно виждах искреността в очите на Ник Спенсър, когато говореше за ваксината си. Спомнях си отлично и собствената си реакция: какъв чудесен човек!

Сгреших ли? Бях ли глупава и наивна? Дали съм подходяща за репортер? Или наистина имаше друг отговор? Докато паркирах в гаража, осъзнах какво друго ме безпокои. Интуицията ми се обаждаше отново и ми казваше, че Лин се интересува много повече от изчистването на собственото си име, отколкото от истината за случилото се със съпруга й.

На телефонния секретар имаше съобщение. Точно онова, за което мечтаех. „Госпожице Декарло, можете ли да се обадите на Уил Кърби в «Уолстрийт уикли»?“

Уил Кърби е главният редактор на списанието. Пръстите ми трепереха леко, докато набирах номера. Бях срещала Кърби на няколко приема, но никога не бях говорила с него. Секретарката ме свърза и след секунда той се обади. Първата ми мисъл бе, че гласът му подхожда отлично на фигурата — беше едър мъж на около петдесет и пет години с дълбок и сърдечен глас. Мек и приятен, макар да знаех, че е човек, който не търпи глупости. Кърби не обичаше да си губи времето с излишни приказки.

— Карли, можеш ли да дойдеш да се видим утре сутрин?

— Разбира се, господин Кърби.

— Десет часа добре ли е?

— Чудесно. Ще се видим в десет.

Щрак.

Двама души от списанието вече ме бяха препоръчали, така че интервюто щеше да доведе до окончателния отговор. Мислите ми се метнаха към гардероба. Костюм с панталон вероятно е по-добър избор за интервю, отколкото с пола. Сивият раиран костюм, който бях купила на разпродажба в „Ескада“ в края на миналото лято, беше идеален за случая. Но ако станеше студено, щеше да е прекалено лек. В този случай тъмносиният щеше да е по-добър избор.

Не се бях чувствала толкова нетърпелива и притеснена от дълго време. Макар да обичах рубриката си, тя не бе достатъчна като заетост. Ако беше ежедневна, щеше да е различно, но неделната притурка не е голямо предизвикателство, след като натрупаш опит. От време на време работех на свободна практика и пишех профили на хора от финансовия свят за различни списания, но и това не ми стигаше.

Звъннах в Бока Ратън. Мама се премести в апартамента на Робърт, защото гледката към океана беше прекрасна, а и жилището бе по-голямо от нейното. Единственото, което не харесвах там, бе, че трябваше да спя в стаята на Лин.

Не че тя някога отсядаше там. Двамата с Ник винаги наемаха апартамент в хотел „Бока Ратън Ризорт“. Но когато гостувах на майка ми, винаги си мислех как Лин бе обзавела стаята за себе си, преди да се омъжи за Ник. Спях в нейното легло. Използвах нейните бледорозови чаршафи и възглавници, а когато се къпех, увивах около себе си нейните скъпи хавлии с монограми.

Много по-приятно ми беше, когато спях на канапето в стария апартамент на мама. Но пък сега майка ми се чувстваше щастлива, а аз искрено харесвах Робърт Хамилтън. Той е приятен и кротък човек, напълно различен от арогантността на дъщеря си. Мама ми разказа, че Лин се опитвала да го сватоса с една от богатите вдовици от Палм Бийч, но той не се заинтересувал.

Вдигнах слушалката, докоснах номер едно и телефонът набра номера автоматично. Робърт вдигна след миг. Естествено, бе ужасно разтревожен за Лин и аз побързах да го уверя, че ще се оправи и ще излезе от болницата след няколко дни.

Усетих обаче, че го притеснява и нещо друго. Най-после той реши да сподели проблема си.

— Карли, познаваш Ник. Не мога да повярвам, че е мошеник. Той ме уговори да вложа почти всичките си спестявания в „Генстоун“. Не би причинил подобно нещо на бащата на жена си, ако е знаел за измамата, нали?

На интервюто следващата сутрин сърцето ми се сви, когато Уил Кърби каза:

— Разбрах, че си доведена сестра на Лин Спенсър.

— Да, така е.

— Видях те в репортажа снощи пред болницата. Честно казано, тревожех се дали ще ти е възможно да се справиш със задачата, която смятам да ти възложа, но Сам ме увери, че не си много близка с госпожа Спенсър.

— Не съм. Искрено се изненадах, когато поиска да отида да я видя. Но си имаше причина. Лин иска хората да разберат, че каквото и да е направил Ник, тя не е участвала.

Разказах му как Ник убедил и бащата на Лин да вложи спестяванията си в „Генстоун“.

— Трябва да е бил адски гнусен тип, за да измами тъста си — съгласи се Кърби.

После ме зарадва, че вече съм назначена, а първата ми задача беше да изготвя задълбочен профил на Ник Спенсър. Бях предала копия от проучванията си за други хора и Кърби много ги харесал.

— Ще работиш в екип. Дон Картър ще се занимава с деловата част. Кен Пейдж е медицинският ни експерт. Ти ще се заемеш с личната информация. Тримата ще сглобите историята — обясни ми той. — Дон урежда срещи с председателя и няколко от директорите на „Генстоун“. И ти би трябвало да присъстваш.

На бюрото на Кърби лежаха няколко изрезки от рубриката ми. Той ги посочи и добави:

— Между другото, няма никакъв проблем, ако искаш да продължиш рубриката си. А сега иди и се запознай с Картър и доктор Пейдж. После се отбий в канцеларията, за да попълниш обичайните формуляри.

Интервюто приключи и той се протегна към телефона, но когато се надигнах от стола, се усмихна мило.

— Радвам се, че вече си при нас, Карли. Харесах работата ти по профилите. Успяваш да накараш хората да говорят с теб. Не забравяй да планираш отиването си в родното градче на Спенсър в Кънектикът.

— Каспиън. Малък град близо до Бриджпорт.

Припомних си историите как Ник Спенсър работел с баща си в домашната им лаборатория. Надявах се да успея да потвърдя, че поне те са истина. Защо не можех да повярвам, че Ник е мъртъв?

Не беше трудно да се досетя за отговора. Лин ми изглеждаше много по-разтревожена за собствения си имидж, отколкото за Ник Спенсър, тъй като не беше жалееща вдовица. Или знаеше, че Ник не е мъртъв, или въобще не й пукаше за него. Възнамерявах да разбера кое от двете е вярно.