Тук и отново

15.

Чудесно е да съм в „Уолстрийт уикли“, да си имам собствено бюро и компютър. Може и да има хора, които мечтаят само за път, но аз не съм от тях. Е, не че не обичам да пътувам. Правила съм профили на знаменитости, които са ме отвеждали в Европа, Южна Америка и дори в Австралия, но след като ме е нямало няколко седмици, с радост се прибирам у дома.

За мен домът е прекрасното късче земя, наречено остров Манхатън. Обичам да се разхождам из него и да чувствам присъствието на сградите, които прадедите ми видели, когато пристигнали в Ню Йорк — единият от Изумрудения остров (Ирландия), а другият от Тоскана.

Тези мисли прелетяха из главата ми, докато подреждах малкото си лични вещи в бюрото и преглеждах бележките си за събранието, което щеше да се състои в кабинета на Кен.

В света на горещите новини и крайните срокове няма губене на време. Кен, Дон и аз се поздравихме набързо и веднага се захванахме за работа. Кен се настани зад бюрото си. Беше облечен в пуловер и риза с отворена яка и приличаше на пенсиониран футболист.

— Ти си първи, Дон — каза той. Дон прелисти бележките си.

— Спенсър бил назначен в компания за медицински доставки „Джакман“ преди четиринадесет години, след като взел магистърска степен в Корнел. По онова време компанията била малка и семейна. С помощта на тъста си Спенсър откупил дяловете на семейство Джакман. Преди осем години, когато създал „Генстоун“, започнал да продава акции, за да финансира проучванията. Купил си къщата в Бедфорд и апартамента в Ню Йорк. Имението струвало три милиона, но с подобренията и нарастването на цените по време на пожара вече било няколко пъти по-скъпо. Апартаментът бил купен за четири милиона, а и в него били вложени доста пари. Но не бил една от онези мансарди с астрономически цени, за какъвто го представят в статиите. И къщата, и апартаментът имали ипотеки, които постепенно били изплатени.

Спомних си думите на Лин, че е живяла в дома на първата съпруга на Ник.

— Кражбите в компанията започнали преди години. А преди година и половина Ник Спенсър започнал да взима заеми срещу собствените си акции. Никой не знае защо.

— За да запазим последователността, ще се включа тук — каза Кен. — Това е било по времето, когато, според доктор Келтавини, в лабораторията са се появили проблеми. Поколения мишки, получили ваксината, започнали да развиват ракови клетки. Спенсър вероятно е осъзнал, че къщичката му от карти ще се срине всеки момент, и се е захванал да присвои колкото се може повече. Смята се, че срещата в Пуерто Рико е била стъпка по пътя му към изчезване от страната. Но после късметът му изневерил.

— Споменал пред лекаря, който купил къщата на баща му, че нямал толкова време, колкото си мислел — обадих се и аз, а после им разказах за документацията, която доктор Бродерик бил предал на червенокос човек, представил се за служител на Спенсър. — Трудно ми е да повярвам, че някой лекар би предал подобна документация, без да провери дали молбата е редовна или поне да получи подписана разписка за нея.

— Възможно ли е някой от компанията да е имал подозрения към Спенсър? — попита Дон.

— Не и според онова, което чух на събранието на акционерите — отговорих. — И определено за доктор Келтавини съществуването на тази документация бе новина. Мисля, че ако някой би се заинтересувал от ранните експерименти на аматьор микробиолог, това трябва да е човек като него.

— Бродерик споделял ли е с някой друг за прибирането на документацията? — попита Кен.

— Спомена, че е говорил със следователите. А след като ми разказа историята доброволно, смятам, че никой друг не я знае — отговорих, но осъзнах, че не бях задала този въпрос на доктор Бродерик.

— Вероятно са ходили да го видят хората от прокуратурата — реши Дон. — Те се опитват да открият парите, но аз смятам, че са в някоя швейцарска сметка.

— Там ли е възнамерявал да се покрие? — попитах.

— Не може да се каже със сигурност. Има и други места, които приветстват с радост хората с много мангизи и не задават въпроси. Спенсър харесвал Европа и говорел отлично френски и немски, така че нямаше да му е трудно да се приспособи към живота там.

Спомних си какво Ник ми бе казал за сина си Джак: „Той е всичко за мен.“ Наистина ли е смятал да изостави сина си тук, където не би могъл да се върне, без да го тикнат в затвора? Зададох въпроса на глас, но Дон и Кен не видяха нищо странно в него.

— Благодарение на огромната открадната сума хлапето може да се качи на самолета, и да посети татко по всяко време. Мога да ти дам дълъг списък с хора, които не могат да се върнат тук, но много държат на семействата си. А и колко често щеше да вижда детето, ако беше в затвора?

— Все още има неясноти — напомних. — Лин. Ако може да й се вярва, тя не е участвала в измамата. Дали Ник е планирал да я остави на сухо? Не мога да си представя, че тя би живяла в изгнание. Положила е много усилия да се вмъкне в шикозното общество на Ню Йорк и твърди, че сега няма никакви пари.

— Онова, което за хората като Лин Спенсър е липса на пари, се различава доста от нашите разбирания — сухо отвърна Дон и се надигна.

— Още нещо — казах бързо. — Бих искала да разкажа точно за това в статията. Прегледах различни истории за корпоративни провали и навсякъде се споменава колко тежкарски е живял човекът, присвоявал пари. Става дума за самолети, яхти и десетки къщи. А ние не разполагаме с подобна история. Каквото и да е направил Ник Спенсър с парите, не го виждаме. Затова искам да интервюирам малките хора, включително човека, когото обвиниха за пожара. Дори и да е виновен, в което силно се съмнявам, беше отчаян, защото дъщеричката му умира от рак, а той ще загуби дома си.

— Какво те кара да мислиш, че не е виновен? — попита Дон. — Случаят изглежда непоклатим.

— Видях го на събранието на акционерите. Бях рамо до рамо с него, когато избухна.

— И колко време продължи това? — запита Дон, като повдигна едната си вежда, номер, на който винаги бях завиждала.

— Около две минути най-много — признах. — Но независимо дали той е запалил пожара или не, определено е пример за това какво се случва с истинските жертви при банкрута на „Генстоун“.

— Поговори с някои от тях — съгласи се Кен. — Е, да се залавяме за работа.

Върнах се на бюрото си и прегледах досието на Спенсър. След катастрофата някои от близките му в „Генстоун“ бяха говорили с пресата. Единият цитат бе от Вивиан Пауърс, секретарката му от шест години. Беше го възхвалила до небесата. Звъннах й в офиса в Плезънтвил и стиснах палци, като се молех днес да е на работа.

Вивиан ми каза твърдо, че не е съгласна да даде интервю, независимо лично или по телефона. Прекъснах я преди да успее да ми затвори.

— Участвам в екипа на „Уолстрийт уикли“, който пише статия за Никълъс Спенсър — казах. — Ще бъда съвсем откровена. Иска ми се да напиша и нещо положително за него, но хората са толкова ядосани заради загубата на парите си, че портретът му се очертава доста негативен. Вие сте една от малкото, говорили мило за него. Но предполагам, че вече и вие сте си променила мнението.

— Никога няма да повярвам, че Никълъс Спенсър е взел и стотинка за себе си — разгорещено отвърна тя, но гласът й затрепери. — Беше прекрасен човек — довърши почти шепнешком. — Това е моето мнение.

Останах с впечатлението, че Вивиан Пауърс се страхува да не я подслушват.

— Утре е събота — казах бързо. — Мога да дойда у вас или да се срещнем където ви е удобно.

— Не, не утре. Ще трябва да си помисля.

Щрак и линията прекъсна. Зачудих се какво ли имаше предвид Вивиан, когато каза, че Ник не би взел никакви пари за себе си.

Обещах си, че дори и да не е утре, все някога ще поговоря с госпожица Пауърс.