Тук и отново

37.

Докато се прибирах у дома от Плезънтвил, бях пуснала радиото в колата, но не чувах и дума. Не можех да се отърся от чувството, че предизвестеното ми посещение в офиса на „Генстоун“ бе допринесло за решението за закриването на компанията. А и подозирах, че каквато и друга работа да е имал Лоуъл Дрексъл с Чарлз Уолингфорд, една от причините да е там бе за да се срещне с мен.

Извадих страхотен късмет, когато Бети случайно спомена, че една от жените, които сортират пощата и изпращат готовите отговори, е племенница на доктор Кендал. Зачудих се дали тази Лора е била натоварена със задачата да отговори на писмото на Карълайн Съмърс и ако бе така, дали го бе сметнала за достатъчно интересно, за да разкаже на леля си.

Но защо не бе отговорила? Според политиката на компанията всички писма трябваше да получат отговор.

Вивиан ми каза, че след като научил за отнесената документация на баща си, Ник Спенсър спрял да записва ангажиментите си в календара. Ако той и Вивиан са били толкова близки, колкото хората в офиса смятаха, защо не бе споделил с нея причината за тревогата си?

Дали й е вярвал? И ако не — защо? Или пък е искал да я предпази с мълчанието си?

— Вивиан Пауърс е била…

Внезапно осъзнах, че не само мисля за нея, но и чувам името й по радиото. Бързо протегнах ръка, усилих звука и изслушах репортажа шокирана. Вивиан била намерена жива, но в безсъзнание, в колата на съседката си, паркирана встрани от пътя в горист район на около два километра от дома й в Браярклиф Менър. Полицаите смятали, че е извършила опит за самоубийство, тъй като открили празно шишенце от хапчета на седалката до нея.

Мили Боже! Вивиан изчезна между събота вечер и неделя сутрин. Възможно ли е през цялото време да е била в колата? Тъкмо прекосявах областната граница и потеглях към града. Замислих се за миг, после направих обратен завой и се отправих към Уестчестър.

След четиридесет и пет минути седях до бащата на Вивиан в чакалнята пред спешното отделение на болницата в Браярклиф Менър. Той плачеше от облекчение и болка.

— Карли, тя идва в съзнание от време на време, но изглежда не помни нищо. Попитаха я на колко години е и тя отговори, че е на шестнадесет. Мисли, че е на шестнадесет! Какво е направила със себе си?

Помислих си, че е възможно някой друг да го е направил. Потупах Алън Дезмънд по ръката и се опитах да кажа нещо, с което да го успокоя.

— Жива е. Чудо е, че след пет дни в колата е все още жива.

Детектив Шапиро застана до вратата на чакалнята.

— Говорихме с лекарите, господин Дезмънд — започна той. — Няма начин дъщеря ви да е била в колата пет дни. Знаем, че само преди два дни е звъняла на мобилния телефон на Ник Спенсър. Мислите ли, че можете да я накарате да поговори с нас?