Тук и отново

52.

Лин наистина беше много красива. Обикновено носеше косата си на френски кок, но днес около лицето й падаха златисти кичури, които смекчаваха леда в кобалтово сините й очи. Беше облечена в безукорно ушити бял копринен панталон и блуза. Притеснението да не изглеждам прекалено издокарана за сериозния ни разговор очевидно не важеше за нея. Бижутата й включваха деликатно златно колие с диаманти, обици с диаманти и годежния пръстен с огромен диамант, който бях забелязала на събранието на акционерите.

Направих й комплимент за елегантния вид, а тя ми отговори, че по-късно била канена на коктейл у съседите си. Последвах я във всекидневната. Едва миналата седмица бях идвала в тази стая, но не смятах да й го казвам. Бях сигурна, че няма да одобри срещата ми с Мануел и Роза Гомес.

Лин седна на канапето, но не се облегна, за да ми покаже с езика на тялото, че разговорът няма да е лек. Не исках нищо за пиене, но пълната липса на гостоприемство явно бе с цел да ме накара да задам въпросите си и бързо да изчезна.

Поех си дълбоко дъх и започнах.

— Лин, няма да ми е лесно. Честно казано, единствената причина да дойда тук и да се опитам да ти помогна, е, че майка ми е омъжена за баща ти.

Тя прикова очи в мен и кимна. Помислих си, че сме на едно и също мнение, и продължих:

— Ясно е, че двете с теб не се харесваме много и не ми пука, но ти използва семейната ни връзка, ако може да се нарече така, за да ме направиш своя говорителка. Ти беше тъжната вдовица, която нямаше представа с какво се е занимавал съпругът й, онеправданата мащеха, тъгуваща за доведения си син. Беше безработна, без приятели и едва ли не без никакви пари. Всичко това беше лъжа, нали?

— Така ли мислиш?

— Да. Въобще не си се интересувала от Ник Спенсър. Единственото вярно нещо бе, че се е оженил за теб заради приликата ти с първата му съпруга. Дойдох да те предупредя. Ще започне полицейско разследване, за да се разбере защо ваксината внезапно се е провалила. Случайно научих, че ваксината върши идеална работа. Вчера видях живото доказателство. Видях човек, който преди три месеца е бил на смъртно легло, а днес е напълно излекуван от рака.

— Лъжеш! — рязко каза Лин.

— Не, не лъжа. Но не съм тук, за да говорим за него. Исках да узнаеш нещо. Наясно сме, че Вивиан Пауърс е била отвлечена и вероятно са й дадени лекарства за заличаване на паметта.

— Това е абсурдно!

— Не е. Не е абсурдно и твърдението, че документацията на бащата на Ник е била открадната от доктор Бродерик. Вече знам кой я е откраднал. Вчера видях снимката му в „Гарнър Фармасютикъл“. Лоуъл Дрексъл.

— Лоуъл? — нервно повтори тя.

— Доктор Бродерик каза, че човекът, който взел документите, имал червеникава коса. Според мен боята е била много добра и горкият доктор не е видял истината. Снимката е правена миналата година преди Дрексъл да спре да се боядисва. Възнамерявам да се обадя на следователите и да им разкажа за това. Доктор Бродерик едва не бе убит, когато го прегазиха, и не вярвам да е било инцидент. Сега той се съвзема и онази снимка ще му бъде показана. Ако, или по-скоро когато идентифицира Дрексъл, следващата задача на следователите ще бъде да разровят внимателно самолетната катастрофа. Чули са те да се караш с Ник в кафенето на летището точно преди да излети. Той те е питал защо си променила решението си в последната минута и си отказала да пътуваш с него. Не е лошо да имаш готови отговори, когато полицаите дойдат да те разпитат.

Лин вече бе доста нервна.

— Надявах се да решим проблемите си и затова му казах, че ще тръгна с него. Помолих го да вземе Джак със себе си някой друг път. Ник се съгласи, но не беше доволен. Целия петък се държа грубо с мен, затова реших да си оставя куфара у дома. Съобщих му чак в колата и той избухна. Просто не се сетих, че може да отиде да вземе Джак в последната минута.

— Доста нагласена история — казах. — Опитвам се да ти помогна, но ме затрудняваш. Знаеш ли за какво ще се замислят ченгетата? Дали не си пуснала нещо в питието на Ник в кафенето. Аз самата си задавам този въпрос.

— Абсурд!

— Тогава помисли колко е сериозно положението ти. Следователите се бяха съсредоточили само върху Ник и ти имаше късмет досега, че не намериха трупа му. Но след като новината за ваксината се разчуе, твоята легенда ще се срине. Ако знаеш какво е ставало в лабораторията, или ако са те посъветвали да не се качваш на самолета на Ник, по-добре си признай и сключи сделка с прокурора.

— Карли, много обичах съпруга си. Исках да спасим брака си. А ти си измисляш.

— Не е така. Онзи лунатик Нед Купър, който уби толкова много хора, е запалил пожара тук. Сигурна съм. И онази нощ е видял някой да излиза от къщата. Изпрати ми няколко съобщения на електронната поща, които предадох на полицията. Мисля, че имаш връзка с Уолингфорд, а когато това се разчуе, алибито ти няма да струва и пет пари.

— Мислиш, че имам връзка с Чарлз? — разсмя се Лин с неприятен писклив глас. — Карли, смятах те за по-умна. Чарлз е само един смотан мошеник, който краде от собствената си компания. Правил го е и преди и затова синовете му не му говорят. Започна да го прави и в „Генстоун“, когато разбра, че Ник взима заеми срещу собствените си акции.

Вторачих се в нея объркано.

— Започнал е да краде?! Знаела си и не си направила нищо?

— Проблемът не беше неин, Карли — каза плътен мъжки глас зад мен.

Стреснах се. Лоуъл Дрексъл стоеше до вратата с пистолет в ръка.

— Седни, Карли — нареди той спокойно.

Коленете ми се подгънаха и се отпуснах в креслото. Погледнах Лин за обяснение.

— Надявах се да не се стигне дотук — каза тя. — Наистина съжалявам, но…

Внезапно Лин се втренчи някъде зад гърба ми и презрителното й изражение се замени от ужас.

Завъртях се. Нед Купър стоеше в трапезарията. Косата му бе рошава, лицето — покрито с набола четина, дрехите — мръсни и измачкани. Зениците на ококорените му очи бяха разширени. Държеше пушка и докато го зяпах изумено, натисна спусъка.

Резкият трясък, миризмата на барут, ужасеният писък на Лин и глухият удар от падането на трупа на Дрексъл на пода ме вцепениха. Трима! Трима в Гринуд лейк. Трима в тази стая. Ще умра!

— Моля ви! — захленчи Лин. — Моля ви!

— Не! Защо да живееш? — извика Купър. — Чух всичко. Ти си боклук.

Насочи пушката отново, а аз зарових лице в ръцете си.

— Мо…

Чух зловещия звук отново, усетих мириса на дим и разбрах, че Лин е мъртва. Сега беше мой ред. Зачаках.

— Ставай — разтърси ме той. — Късметлийка си. Ще вземем колата ти. Ще поживееш още около час.

Надигнах се, без да поглеждам канапето. Не исках да видя трупа на Лин.

— Не си забравяй чантата — подсети ме Купър.

Чантата ми лежеше на пода до креслото, където бях седяла. Наведох се и я вдигнах. Купър ме сграбчи за ръката и ме поведе през трапезарията към кухнята.

— Отвори вратата — заповяда той. После затвори и ме бутна към колата ми.

— Влизай. Ти ще караш.

Явно знаеше, че не съм заключила колата. Дали ме беше следил? Господи, защо дойдох тук? Защо не приех заплахите му сериозно?

Той заобиколи колата, без да сваля очи от мен, като непрестанно ме държеше на мушка. Настани се на седалката до моята.

— Извади ключовете.

Едва отворих чантата, защото пръстите ми бяха изтръпнали. Цялото ми тяло трепереше толкова силно, че не можех да вкарам ключа в стартера.

— Тръгни надолу към портата. Кодът е 2808. Завий надясно по шосето. Ако видиш ченгета, не си и помисляй да правиш нещо.

— Няма — прошепнах.

Купър се смъкна надолу, така че никой да не може да види главата му, но по шосето нямаше никакви коли.

— Завий наляво на ъгъла.

Докато минавахме покрай обгорените останки от палата на Лин, видях полицейска кола бавно да преминава по улицата. Не посмях да им дам сигнал. Знаех, че Нед ще изпълни заканата да убие и мен, и себе си.

Купър седеше мълчаливо, стиснал пушката между краката си. Проговаряше само за да ми даде указания.

— Завий надясно. Завий наляво тук.

Внезапно каза с различен тон:

— Свърши се, Ани. На път съм. Предполагам, че се радваш, скъпа.

Ани. Мъртвата му съпруга. Говореше й, сякаш и тя бе в колата. Дали ако успеех да го заприказвам за нея и види, че съжалявам, щеше да ми даде шанс? Можеше и да не ме убие. Исках да живея. Исках да бъда с Кейси. Исках друго дете.

— Завий наляво, после карай направо.

Купър избягваше главните пътища, където ченгетата щяха да го търсят.

— Добре, Нед — отговорих с глас, който трепереше толкова силно, че едва успявах да го контролирам. — Вчера чух да говорят за Ани по телевизията. Всичките й колеги са я обичали много.

— Но ти не отговори на писмото й.

— Нед, понякога много хора ми задават един и същи въпрос. Отговарям, но не използвам определено име, защото това би засегнало останалите. Обзалагам се, че съм отговорила на въпроса на Ани, макар и да не съм споменала името й.

— Не знам.

— Нед, аз също купих акции на „Генстоун“ и загубих много пари. Сега пиша статия за списанието, за да могат всички да узнаят за нас, които бяхме измамени. Знам, че си искал да осигуриш на Ани хубава къща. Аз пък бяха спестила, за да си купя апартамент. Живея в малка квартира под наем също като теб.

Дали ме слушаше? Не бях сигурна. Мобилният ми телефон звънна. Беше в чантата, която още лежеше в скута ми.

— Очакваш ли обаждане? — попита Купър.

— Сигурно е приятелят ми. Имам среща с него.

— Вдигни и му кажи, че ще закъснееш.

Наистина беше Кейси.

— Карли, всичко наред ли е?

— Да. По-късно ще ти разкажа.

— След колко време ще дойдеш?

— Около двайсет минути.

— Двайсет минути?

— Тъкмо тръгнах.

Как можех да му подскажа, че се нуждая от помощ?

— Кажи на всички, че съм тръгнала. Радвам се, че скоро ще видя Патрик.

Купър грабна телефона от ръката ми, прекъсна връзката и го метна на седалката.

— Скоро ще видиш Ани, а не Патрик.

— Нед, къде отиваме?

— В гробището. При Ани.

— Къде е гробището?

— В Йонкърс.

Йонкърс се намираше на около десетина минути път.

Дали Кейси бе разбрал посланието? Щеше ли да се обади в полицията и да ги предупреди да търсят колата ми? Но дори и да ни откриеха, това означаваше само, че и някои от тях ще бъдат убити.

Вече бях убедена, че Купър възнамерява да се самоубие на гробището, но след като убие и мен. Единствената ми надежда за оцеляване бе той самият да реши да ме остави жива. Трябваше да си осигуря симпатията му.

— Нед, не вярвам на всички ужасни неща, които казваха за теб по телевизията. Не е справедливо.

— Чуваш ли, Ани? И тя мисли, че не е справедливо. Те не знаят какво е да загубиш къщата си, защото си повярвал на лъжите им. Не знаят какво почувствах, когато видях как камионът за боклук удари колата ти. Лицемерните съседи не искаха да разбереш, че ще продам къщата ни. Не ме харесваха и единственото им желание бе да ни разкарат оттам.

— Бих искала да пиша за теб, Нед — казах, като се опитах да не прозвучи умоляващо.

Влязохме в Йонкърс. Движението бе доста натоварено и Нед се смъкна още по-надолу на седалката.

— Искам да пиша за красивата градина на Ани — продължих.

— Продължавай направо. Почти стигнахме.

— И ще разкажа на хората, че пациентите й много са я обичали. Ще пиша и за невероятната любов между вас.

Движението понамаля и вдясно видях гробището.

— А заглавието на статията ми ще бъде „Животът на Ани“.

— Завий по черния път, който минава през гробището. Ще ти кажа къде да спреш.

Гласът му бе абсолютно безчувствен.

— Ани, знам, че ме чуваш — казах. — Защо не обясниш на Нед, че е по-разумно двамата да останете насаме, а аз да се прибера у дома и да напиша историята ви, да разкажа на хората колко сте се обичали. Не искаш да ви преча, когато най-после прегърнеш Нед, нали?

Той очевидно не ме слушаше.

— Спри тук и излез от колата.

Накара ме да вървя пред него до гроб, който бе изкопан наскоро. Почвата бе започнала да се сляга, а в средата имаше лека вдлъбнатина.

— Мисля, че гробът на Ани трябва да има красив надгробен камък и много цветя. Аз бих го направила за нея, Нед.

— Седни ей там — посочи той място на около два метра от гроба.

После седна върху гроба и насочи пушката към мен. С лявата си ръка свали дясната си обувка и чорап.

— Обърни се — нареди ми той.

— Не, послушай ме. Ани иска да сте сами.

— Казах ти да се обърнеш.

Щеше да ме убие. Опитах да се моля, но само успях да прошепна:

— Моля те!

— Какво мислиш, Ани? — попита Купър. — Какво да направя? Кажи ми.

— Моля те!

Бях толкова изтръпнала от ужас, че едва си движех устните. В далечината чух полицейски сирени. Прекалено късно.

— Добре, Ани, ще направя както кажеш.

Чух трясъка на пушката и всичко потъна в мрак.

Спомням си думите „Тя е в шок“. Спомням си и трупа на Нед върху гроба на Ани. Но изглежда след това съм припаднала отново.

Когато се събудих, открих, че съм в болница. Не бях простреляна. Знаех, че съм жива. Ани бе посъветвала Нед да не ме убива.

Предполагам, че ми бяха дали силни успокоителни, защото отново заспах.

— Тя е тук, докторе — чух някакъв глас по-късно. След две секунди се намирах в прегръдките на Кейси.

Най-после бях в безопасност.