Тук и отново

40.

В петък сутринта пристигнах в сградата на „Уолстрийт уикли“ първа. Имах уговорка с Кен и Дон да се видим в осем часа, за да обсъдим всичко преди срещата ми с Ейдриън Гарнър в девет и половина. Май още от самото начало и тримата чувствахме, че ходът на събитията е променен, и то не само заради затварянето на вратите на „Генстоун“. Кълбото се разплиташе доста бързо. Знаехме, че не трябва да изоставаме.

Разказах им за състоянието на Вивиан Пауърс. Оказа се, че Кен и Дон също имат нов поглед върху събитията, но заключенията им се различаваха от моите.

— Започвам да виждам логика в сценария и тя никак не ми харесва — каза Кен. — Вчера следобед ми се обади доктор Келтавини. Попита ме дали може да се срещнем вечерта в дома му. Добрият доктор има сериозни връзки в научните среди в Италия. Преди няколко дни чул, че няколко лаборатории там, субсидирани от неизвестен източник, работели по различни етапи от проучванията на „Генстоун“ за ваксина срещу рака.

Втренчих се изненадано в него.

— И какъв неизвестен източник би субсидирал подобно нещо?

— Никълъс Спенсър.

— Никълъс Спенсър!

— Естествено, там не е познат под истинското си име. Ако е вярно, вероятно означава, че Спенсър е използвал парите на „Генстоун“, за да субсидира проучвания в различни лаборатории. После инсценира изчезването си. „Генстоун“ фалира. Ник се снабдява с нова самоличност, вероятно и с ново лице, и става едноличен собственик на ваксината. Може би тя все пак ще се окаже добра, а той нарочно е подправил резултатите, за да унищожи компанията.

— Значи наистина може да са го видели в Швейцария? — зачудих се на глас, но не можех да повярвам.

— Започвам да мисля, че не само е възможно, но е и твърде вероятно — отговори Кен.

— Но, Кен — прекъснах го, — Вивиан Пауърс наистина вярва, че Никълъс Спенсър е мъртъв. А пък аз вярвам, че двамата са имали много сериозна връзка.

— Карли, ти спомена, че е изчезнала преди пет дни. Но лекарите твърдят, че не е била толкова дълго в колата. Какво тогава е станало? Има няколко възможни отговора. Или е страхотна актриса, или страда от раздвоение на личността. Това би обяснило амнезията й и идеята, че е на шестнадесет години.

Струваше ми се, че никой не обръща внимание на думите ми.

— Моят сценарий е съвсем различен — казах. — Да започнем от друга гледна точка. Вивиан ми каза, че след изчезването на документацията на доктор Спенсър Ник станал адски потаен, спрял да вписва ангажиментите си в календара и изчезвал от службата за по няколко дни.

— Карли, така само подкрепяш версията ми — меко каза Кен. — Оказа се, че Никълъс Спенсър е пътувал до Европа два или три пъти между февруари и четвърти април, когато самолетът му катастрофира.

— Може да е подозирал, че в компанията му става нещо странно. Моля ви, изслушайте ме. Двадесет и една годишната племенница на доктор Кендал, Лора Кокс, работи в отдела за кореспонденция на „Генстоун“. Рецепционистката Бети ми каза вчера. Попитах я дали всички в компанията са знаели за родствената им връзка, но се оказа, че никой освен нея не е бил наясно. Един ден случайно споменала на Лора, че малкото й име е същото като на доктор Кендал. Момичето отговорило: „Кръстена съм на нея. Тя ми е леля.“ Но по-късно Лора била ужасно разстроена и помолила Бети да не споменава и дума пред никого. Очевидно доктор Кендал не искала да се знае.

— Не разбирам какъв е бил проблемът — обади се Дон.

— Бети каза, че според политиката на компанията членове на семействата на служителите нямали право да кандидатстват за работа в „Генстоун“. Доктор Кендал е знаела това.

— Медицинските компании смятат, че лявата ръка не трябва да знае какво върши дясната — кимна Дон. — Доктор Кендал определено е нарушила правилата, като е допуснала племенницата й да започне работа в „Генстоун“. А аз я смятах за добра професионалистка.

— Работила е в „Харнес“. Чудя се с каква ли репутация се е ползвала там.

— Ще проверя — каза Кен и си записа.

— А докато проверяваш, не забравяй, че всичко, което казваш за идеите на Никълъс Спенсър да ограби компанията си и да си присвои ваксината, може да се отнася и за някой друг.

— За кого?

— Например за Чарлз Уолингфорд. Какво знаеш за него?

Кен сви рамене.

— Аристократ. Не много способен, но все пак аристократ, който се гордее с произхода си. Прадядо му основал мебелната компания, за да помогне на бедните емигранти, като им осигури работа. Бил страхотен бизнесмен. Семейната компания процъфтяла. Бащата на Уолингфорд я разширил, а след като умрял, Чарлз заел мястото му и съсипал бизнеса.

— Вчера, когато бях в офиса на „Генстоун“, секретарката на Уолингфорд негодуваше срещу синовете му, които го съдели заради продажбата на компанията.

Дон Картър обича да си придава невъзмутим вид, но очите му се разшириха при този факт.

— Карли, това е много интересно. Трябва да научим нещо повече.

Кен се заигра с очилата си. Надявах се, че размишлява върху други възможности за случилото се в „Генстоун“.

— Успя ли да научиш името на другия пациент, който е напуснал раковото отделение на „Сейнт Ан“? — попитах го.

— Източникът ми в болницата се опитва да го научи — намръщи се той. — Името на човека вероятно вече се е появило на страницата за некролози във вестника.

Погледнах си часовника.

— Трябва да тръгвам. Господ да ми е на помощ, ако накарам Ейдриън Гарнър да ме чака. Може пък изведнъж да се размекне и да ми разкаже за плана за спасяване, за който Лоуъл Дрексъл ми намекна вчера.

— Ще опитам да отгатна за какво става дума — усмихна се Дон. — Отделът за връзки с обществеността на „Гарнър Фармасютикъл“ ще заяви гръмко, че компанията ще погълне „Генстоун“ и в жест на добра воля към служителите и акционерите ще платят осем или десет цента на долар от сумата, която е изчезнала. Ще съобщят, че „Гарнър Фармасютикъл“ ще започне отначало борбата за унищожаване на рака.

Надигнах се.

— Ще ви уведомя как е протекла срещата. Ще се видим по-късно, момчета.

Поколебах се, но все пак преглътнах думите, които още не бях готова да изрека: че Ник Спенсър, жив или мъртъв, може да е бил жертва на заговор в собствената му компания. Както и че още двама души вече са пострадали покрай него — доктор Филип Бродерик и Вивиан Пауърс.

Офисите на „Гарнър Фармасютикъл“ се помещават в „Крайслер“ — великолепната стара сграда на авеню „Лексингтън“ и Четиридесет и втора улица. Подраних с десет минути за срещата, но веднага ме поведоха към кабинета на Ейдриън Гарнър. Никак не се учудих, когато видях и Лоуъл Дрексъл там. Но третият човек в стаята ме изненада: Чарлз Уолингфорд.

— Добро утро, Карли! — поздрави ме той учтиво. — Аз съм гостът изненада. По-късно ще имаме събрание и Ейдриън любезно ме покани да се присъединя към вас.

Внезапно си представих как Лин целува Уолингфорд и роши косата му, както секретарката ми бе разказала вчера. Подсъзнателно винаги бях смятала Чарлз Уолингфорд за дребна риба и образът в мислите ми само подсилваше тази идея. Ако Лин имаше връзка с него, несъмнено го правеше само защото искаше още един скалп на колана си.

Кабинетът на Ейдриън Гарнър беше разкошен. От прозорците се откриваше величествена гледка към река Хъдсън и Ню Йорк. Страстно обичам красиви мебели и мога да се закълна, че бюрото му беше автентичен Томас Чипъндейл. Главите на египетските фигури и централните колони изглеждаха точно като тези, които бях видяла в музея в Англия.

Реших да попитам. Ейдриън Гарнър успя да прикрие изненадата, че разбирам от антикварни мебели, и ме поправи:

— Томас Чипъндейл Младши.

Лоуъл Дрексъл се усмихна.

— Много сте наблюдателна, госпожице Декарло.

— Надявам се, че е така. Това ми е работата.

Както в повечето съвременни кабинети, и тук имаше кътче за гости с канапе и няколко кресла. Но не бях поканена там. Гарнър седеше зад красивото си бюро, а Дрексъл и Уолингфорд — в кожени кресла срещу него. Сега Дрексъл настоя да се настаня на стола между тях.

Ейдриън Гарнър веднага заговори делово.

— Госпожице Декарло, не исках да отменям срещата, но разбирате, че решението да затворим „Генстоун“ вчера бе взето, за да можем да изясним безбройните други проблеми, пред които сме изправени.

Очевидно нямаше да получа подробното интервю, на което се бях надявала.

— Мога ли да попитам какви други решения ви предстоят, господин Гарнър?

Той ме погледна в очите и внезапно усетих огромната сила, която излъчваше. Чарлз Уолингфорд бе сто пъти по-хубав, но Гарнър бе истинското могъщество в тази стая. Бях го усетила още на обяда миналата седмица.

Гарнър погледна Лоуъл Дрексъл.

— Позволете ми аз да отговоря на този въпрос, госпожице Декарло — каза Дрексъл. — Господин Гарнър се чувства отговорен за хилядите инвеститори, вложили парите си в „Генстоун“, след като „Гарнър Фармасютикъл“ обяви, че ще инвестира милиард долара в компанията. Господин Гарнър не е задължен от закона да се погрижи за тях, но им направи предложение, което вероятно ще бъде прието с радост. „Гарнър Фармасютикъл“ ще даде на всички служители и акционери десет цента на всеки долар, който са изгубили заради измамата, извършена от Никълъс Спенсър.

Дон Картър ме бе предупредил да очаквам подобна реч. Единствената разлика бе, че я чух от устата на Лоуъл Дрексъл.

После дойде ред на Уолингфорд.

— Съобщението ще бъде направено в понеделник, Карли. Разбирате, че заради него трябва да ви помоля да отложите посещението си в моя дом. Разбира се, по-нататък ще се радвам да се видим.

Помислих, че по-нататък няма да има нищо интересно за мен. Тези тримата искаха статията да бъде написана колкото се може по-бързо и да им се махна от главите.

Но аз не възнамерявах да се оттегля.

— Господин Гарнър, убедена съм, че щедростта на компанията ви ще бъде оценена. Предполагам, че и самата аз ще мога да очаквам чек за две хиляди и петстотин долара в замяна на онези двадесет и пет хиляди, който инвестирах.

— Точно така, госпожице Декарло — отвърна Дрексъл.

Не му обърнах внимание, а се втренчих в Ейдриън Гарнър. Той също прикова очи в мен и кимна в потвърждение. После каза:

— Ако това е всичко, госпожице Декарло…

Прекъснах го.

— Господин Гарнър, бих искала да знам дали вие самият вярвате, че Никълъс Спенсър е бил видян в Швейцария.

— Никога не правя коментари, без да разполагам с неоспорими факти. А както знаете, в този случай такива няма.

— Виждал ли сте някога секретарката му Вивиан Пауърс?

— Не. Срещите ми със Спенсър винаги се провеждаха в този кабинет, а не в Плезънтвил.

Обърнах се към Дрексъл.

— Но вие сте бил член на борда на директорите, господин Дрексъл. Вивиан Пауърс е била лична секретарка на Никълъс Спенсър. Трябва да сте я срещал поне един-два пъти. А няма начин да не я запомните. Тя е изключително красива жена.

— Госпожице Декарло, всеки директор, когото познавам, има поне една секретарка и всички те са красиви жени. Но нямам навика да се сближавам с тях.

— Не сте ли поне любопитен какво се е случило с нея?

— Разбрах, че направила опит за самоубийство. Чувал съм и слуховете, че имала любовна връзка със Спенсър. Може да е изпаднала в депресия заради края на романтичните им отношения. Такива неща се случват понякога — каза той спокойно и се надигна. — Госпожице Декарло, ще трябва да ни извините. След пет минути имаме събрание в конферентната зала.

Мисля, че Дрексъл щеше да ме издърпа насила от стола, ако се бях опитала да кажа още нещо. Гарнър не си направи труда да си вдигне задника от стола, само каза кратко:

— Довиждане, госпожице Декарло.

Уолингфорд ми подаде ръка и ме посъветва да се видя с Лин скоро, защото имала нужда от поразвеселяване. Накрая Лоуъл Дрексъл ме изпроводи вън от свещените покои.

На дългата стена на рецепцията бе закачена карта на света, която показваше впечатляващото разпростиране на компанията. Ключовите страни бяха отбелязани с познати забележителности: кулите близнаци, Айфеловата кула, Колизеумът, Тадж Махал, Бъкингамският дворец. Картината бе изключителна и внушаваше на всеки, който я погледнеше, че „Гарнър Фармасютикъл“ е световна сила.

Спрях да я разгледам.

— Все още изпитвам болка, когато видя снимка на кулите близнаци. Предполагам, че винаги ще е така — казах на Лоуъл Дрексъл.

— Вероятно.

Ръката му подхвана лакътя ми. Очевидно много му се искаше да ми каже да се разкарам.

На стената до вратата имаше снимка на важните клечки от „Гарнър Фармасютикъл“. Исках да я разгледам, но не ми беше дадена такава възможност. Не можах да взема и няколко от брошурите, които лежаха на масата в чакалнята. Дрексъл ме избута в коридора и остана с мен, за да се увери, че се качвам на асансьора. Натисна копчето и погледна раздразнено, когато вратата не се отвори веднага. След малко асансьорът пристигна.

— Довиждане, госпожице Декарло.

— Довиждане, господин Дрексъл.

Асансьорът беше експресен. След миг бях долу във фоайето. Изчаках пет минути, после отново се качих в асансьора. Този път влязох и излязох от офиса на „Гарнър Фармасютикъл“ за секунди.

— Съжалявам — промърморих на жената на рецепцията. — Господин Гарнър искаше да взема малко от литературата ви, когато си тръгвам — намигнах конспиративно. — Не казвайте на великия човек, че съм забравила.

Жената беше млада и доверчива.

— Обещавам — каза тя сериозно.

Исках да разгледам снимката на важните клечки, но чух гласа на Чарлз Уолингфорд в коридора и забързах. Този път обаче не се качих направо в асансьора, а се скрих зад ъгъла и зачаках.

След минута надникнах предпазливо и видях как Уолингфорд натисна нетърпеливо копчето на асансьора. Значи събрание в конферентната зала, а? Е, ако въобще има такова, явно горкият Чарлз не е поканен.

Да, сутринта определено бе интересна.

А вечерта се очертаваше още по-интересна. В таксито на път към службата проверих съобщенията на мобилния телефон. Имаше едно от Кейси. Снощи, когато дойде у нас, реши, че е прекалено късно да звъни на бившия тъст на Никълъс Спенсър в Гринуич. Но тази сутрин говорил с него. Семейство Барлоу били готови да поговорят с мен след пет часа, ако съм свободна.

— Днес следобед не съм на работа — завършваше Кейси. — Ако искаш, ще те закарам. Мога да пийна с Винс, докато ти си у семейство Барлоу, а после ще отидем някъде да вечеряме.

Идеята много ми хареса. Някои неща не могат да се изразят достатъчно добре с думи, но снощи, в мига, когато отворих на Кейси, изпитах усещането, че отношенията ни са се променили. И двамата знаехме накъде отиваме и се радвахме на това.

Обадих му се да мине да ме вземе към четири и се върнах и службата, за да довърша черновата на статията. Имах страхотна идея за заглавие: „Жертва или измамник?“

Погледнах една от последните снимки на Ник преди катастрофата и харесах онова, което видях. Беше направена отблизо и показваше сериозния му и вглъбен поглед, както и плътни, лишени от усмивка устни. Снимка на човек, който изглежда доста загрижен, но на когото можеш да се довериш.

Точно така — на когото можеш да се довериш. Струваше ми се невъзможно човекът, който толкова ме бе впечатлил на онази семейна вечеря, да лъже и да инсценира собствената си смърт.

Мислите ми потекоха в нова посока. Самолетната катастрофа. Знаех, че Ник Спенсър е дал координатите си на въздушния контрол в Пуерто Рико само минути преди връзката да прекъсне. Заради силната буря хората, които вярваха в смъртта му, смятаха, че самолетът е бил ударен от светкавица. Останалите мислеха, че е успял някак да се измъкне от самолета преди катастрофата, инсценирана от самия него.

Имаше ли трето обяснение? Добре ли е бил поддържан самолетът? Добре ли се е чувствал Спенсър преди да излети? Подложените на силен стрес хора, особено мъже на около четиридесет, могат да получат внезапен инфаркт.

Вдигнах слушалката. Беше време да си побъбря с Лин. Съобщих й, че искам да се отбия при нея за малко.

— Но искам да се видя само с теб, Лин — предупредих я.

Тя тъкмо излизаше и гласът й прозвуча нетърпеливо.

— Карли, ще прекарам уикенда в къщата за гости в Бедфорд. Искаш ли да дойдеш в неделя следобед? Там е тихо и спокойно и ще имаме достатъчно време да поговорим.