Тук и отново

2.

Пътувах до болницата четиридесет и пет минути и през цялото време слушах радио, за да разбера има ли нещо ново за пожара. Според репортажите Лин Спенсър се прибрала около единадесет часа вечерта. Икономите, Мануел и Роза Гомес, живеели в отделна къща в имението. Очевидно не очаквали Лин да се прибере и не знаели, че е в голямата къща.

Какво е накарало Лин да отиде в Бедфорд? Размишлявах по въпроса, докато се чудех дали да не поема по магистралата през Бронкс — най-бързия начин да стигнеш от източната част на Манхатън до област Уестчестър, ако някъде не е станала катастрофа, която да задръсти движението. Проблемът е, че почти винаги има катастрофи.

Апартаментът на семейство Спенсър се намира на Пето авеню, близо до сградата, където бе живяла Джаки Кенеди. Помислих за собственото си миниатюрно жилище и двадесет и петте хиляди, които бях загубила, вместо да ги вложа в нов апартамент. Спомних си мъжа от събранието вчера, чието дете умираше и щеше да загуби дома си, защото баща му бе инвестирал в „Генстоун“. Дали Лин бе изпитала чувство за вина, когато се е върнала в луксозния си апартамент след събранието. За какво ли искаше да говори с мен?

Априлското време бе чудесно. Докато изминавах трите преки до мястото, където бях паркирала колата, дишах дълбоко и се зарадвах, че съм жива. Слънцето грееше, небето бе наситеносиньо и по него се носеха пухкави бели облачета. Денят щеше да е прекрасен за разходки из провинцията, ако причината за пътуването ми бе друга. Но все пак изпитвах любопитство. Отивах да посетя доведената си сестра, която всъщност не познавах, но пък бе повикала мен вместо някой от прочутите си приятели.

Изминах магистралата през Бронкс за рекордното време от петнадесет минути и завих на север към шосе Хътчисън Ривър. Говорителят по радиото започна да чете нови подробности за пожара. В три и петнадесет сутринта запищяла противопожарната аларма в Бедфорд. Пожарникарите пристигнали след няколко минути и заварили целия долен етаж в пламъци. Роза Гомес ги уверила, че вътре няма никой. За щастие един от пожарникарите видял фиата на Лин в гаража и попитал Роза откога е там, но тя нямала представа. Вдигнали стълба до спалнята, счупили прозореца и влезли вътре. Намерили замаяната Лин, която се опитвала да открие вратата на стаята в гъстия дим и вече била вдишала доста пушек. Краката й били покрити с мехури от нагорещения под, а ръцете й — с изгаряния втора степен, защото опипвала нажежената стена, докато търсела вратата. От болницата съобщиха, че състоянието й се е стабилизирало.

Полицейският доклад твърдеше, че става дума за умишлен пожар. По цялата предна тераса бил разлян бензин. Огненото кълбо погълнало за секунди долния етаж.

Зачудих се кой ли би подпалил къщата. Дали е знаел, или е подозирал, че Лин е там? Мислите ми незабавно се върнаха към събранието на акционерите и мъжа, който й се беше разкрещял и бе споменал палата й в Бедфорд. Бях сигурна, че когато ченгетата чуят за него, веднага ще го посетят.

Лин лежеше в самостоятелна стая. В ноздрите й бяха пъхнати тръбички за кислород, а ръцете й бяха бинтовани. Лицето й обаче не бе така бледо както на събранието вчера. Сетих се, че вдишването на голямо количество дим може да придаде на кожата розов тен.

Русата й коса бе сресана назад и изглеждаше оредяла. Дланите й бяха превързани, но пръстите бяха голи. Засрамих се за момент, когато си зададох въпроса дали великолепният й диамантен пръстен е някъде из изгорената къща.

Очите й бяха затворени. Погледнах сестрата, която ме водеше.

— Беше будна преди минута — каза тя тихо. — Поговорете с нея.

Лин отвори очи и опита да се усмихне.

— Карли, благодаря ти, че дойде.

Кимнах. Обикновено езикът ми не се връзва лесно, но сега просто не знаех какво да кажа. Благодарих искрено на Господ, че Лин не бе изгоряла и не се бе задушила, но не разбирах защо играя ролята на близък роднина. Ако има поне едно нещо, в което да съм напълно сигурна, то е, че Лин Хамилтън Спенсър не е изпълнена с обич към мен.

— Карли…

Гласът й прозвуча пронизително и тя стисна устни.

— Карли — заговори по-тихо, — нямах представа, че Ник е присвоявал пари на компанията. Все още не мога да повярвам. Не знам нищо за бизнеса му. Ник притежаваше къщата в Бедфорд и апартамента в Ню Йорк още преди да се оженим.

Устните й бяха напукани и сухи. Лин повдигна дясната си ръка. Усетих, че иска да вземе чашата с вода. Протегнах се и й я подадох. Сестрата бе излязла от стаята, когато Лин отвори очи. Не знаех дали трябва да натисна копчето, което повдигаше леглото. Вместо това подложих ръка под врата й и й я подкрепих.

Отпи съвсем малко, после се облегна назад и затвори очи, сякаш усилието я бе изтощило. Тогава изпитах истинско съжаление към нея. Изглеждаше много зле. Изящно облечената и фризирана Лин от първата ни среща в Бока Ратън бе абсолютно различна от тази уязвима жена, която се нуждаеше от помощ, за да отпие няколко глътки.

Положих главата й обратно на възглавницата. По бузите й се стекоха сълзи.

— Карли — каза тя измъчено, — изгубих всичко. Ник е мъртъв. Уволниха ме от отдела за връзки с обществеността. Бях представила Ник на много нови клиенти и повечето инвестираха в компанията му. Същото се случи и в клуба в Саутхамптън. Хора, с които бях приятелка в продължение на години, се отвърнаха от мен.

Припомних си думите на Сам за способностите на Ник като продавач.

— Адвокатите на акционерите ще подадат жалби срещу мен — нервно продължи Лин, като сложи ръка върху моята, потръпна и прехапа устни.

Очевидно я заболя силно от контакта с наранената й ръка.

— Имам малко пари в личната си сметка, но това е всичко. Скоро няма да имам дом, а вече съм без работа. Карли, помогни ми!

Как можех да й помогна? Не знаех какво да кажа.

— Ако Ник наистина е откраднал парите, единствената ти надежда е хората да повярват, че и аз съм невинна жертва. Карли, говори се, че ще ми предявят обвинения. Моля те, не им позволявай да го направят. Хората те уважават. Ще те изслушат. Накарай ги да разберат, че ако е имало измама, аз не съм участвала в нея.

— Вярваш ли, че Ник е мъртъв?

— Да, вярвам. Знам, че Ник вярваше в „Генстоун“. Отиваше на делова среща в Пуерто Рико и случайно попадна в буря.

Гласът й затрепери и очите й се напълниха със сълзи.

— Ник те харесваше, Карли. Много. Възхищаваше ти се. Разказа ми за бебето ти. Синът на Ник, Джак, току-що навърши десет. Дядо му и баба му живеят в Гринуич. Сега дори не ми разрешават да го видя. Никога не са ме харесвали, защото приличам на дъщеря им, но за разлика от нея съм жива. Джак ми липсва. Искам поне да мога да го посещавам.

Разбирах я много добре.

— Лин, ужасно съжалявам.

— Нуждая се от нещо повече от съчувствието ти. Трябва да помогнеш на хората да осъзнаят, че не съм участвала в никакви измами. Ник смяташе, че си надежден човек. Ще ми помогнеш ли? А също и на него — прошепна тя. — Той много те харесваше.