14. Гудсър

70°05′ северна ширина, 98°23′ западна дължина
Юни 1847 г.

От личния дневник на д-р Хари Д. С. Гудсър.

4 юни 1847 г.

Когато двамата със Стенли съблякохме ранения ескимос гол, аз си припомних, че на гърдите му висеше амулет от плосък, гладък камък, по-малък от юмрука ми, с формата на бяла мечка — като че ли камъкът не беше обработван, а в естественото си състояние очертанията му до съвършенство съвпадаха с дългата шия, малката глава и силните крака на звяра, устремен напред. Бях забелязал амулета на леда, когато преглеждах раната на мъжа, но изобщо не му бях обърнал внимание.

Куршумът от мускета на редник Пилкингтън беше влязъл в гърдите на туземеца на по-малко от инч под амулета, беше пробил плътта и мускула между третото и четвъртото ребро (като по-горното от двете беше променило леко траекторията му), беше преминал през левия му бял дроб и беше заседнал в гръбначния стълб, повреждайки множество нервни влакна там.

Не можех по никакъв начин да го спася — от предишния преглед знаех, че всеки опит да извадя мускетния куршум щеше да причини незабавна смърт, а аз не бих могъл да спра вътрешното кръвотечение в дроба — но направих всичко, което зависеше от мен, като наредих да отнесат ескимоса в онази част от лазарета, която двамата с доктор Стенли бяхме отредили за операционна. Вчера в продължение на половин час след завръщането ми на кораба двамата със Стенли изследвахме раната отпред и отзад с инструментите си и рязахме енергично, докато не открихме местоположението на куршума в гръбнака му и не потвърдихме нашата прогноза за неизбежната му смърт.

Но необичайно високият, здраво сложен сивокос дивак все още не се е съгласил с прогнозата ни. Той продължава да живее. Продължава да диша измъчено с пробития си, окървавен дроб, като непрекъснато кашля кръв. Продължава да ни гледа със смущаващо светлите си — за ескимос — очи, проследявайки всяко наше движение.

Доктор Макдоналд от „Ужас“ пристигна и по предложение на Стенли отведе втория ескимос — момичето — за преглед в задната ниша на лазарета, която беше отделена от нас чрез одеяло, използвано вместо завеса. Според мен доктор Стенли не толкова държеше на прегледа на момичето, колкото искаше по-скоро да я махне от лазарета по време на кървавото ни проучване на раната на нейния съпруг или баща… макар че нито пациентът ни, нито момичето изглеждаха притеснени от кръвта или раната, която би накарала всяка лондонска дама — и голяма част от студентите по медицина — да припаднат.

Като стана дума за припадъци, двамата със Стенли тъкмо бяхме приключили с прегледа на умиращия ескимос, когато в лазарета влезе капитан сър Джон Франклин с двама моряци, влачещи под мишниците Чарлс Бест. Те ни съобщиха, че е припаднал в каютата на сър Джон. Накарахме мъжете да оставят Бест върху най-близкото легло и само след един бегъл преглед вече можех да изредя причините за припадъка му: същото крайно изтощение, от което страдахме всички ние от отряда на лейтенант Гор след десетте дни непрекъснат вървеж, глад (през последните ни две денонощия сред ледовете нямахме почти нищо за ядене освен сурово мечо месо), обезводняването на телата ни (не можехме да си позволим да спираме и да разтопяваме сняг на спиртниците, затова ни хрумна лошата идея да дъвчем сняг и лед — процес, който по-скоро намалява телесната влага, вместо да я увеличава) и накрая онова, което на мен ми се струваше очевидно, но незнайно защо не беше взето под внимание от офицерите, които го разпитваха — клетият Бест беше накаран да застане пред капитаните и да им докладва, облечен със седем от осемте слоя вълнени дрехи, като му бяха позволили да съблече единствено окървавения си шинел. След десетте денонощия, прекарани на леда при средна температура близо нула градуса38, топлината на „Еребус“ ми се стори почти непоносима и когато отидох в лазарета, веднага съблякох всичко с изключение на най-долните два слоя дрехи. Седемте слоя дрехи върху Бест за нула време му бяха дошли в повече.

След като се увери, че Бест ще се оправи — една доза амонячна сол вече го беше върнала в съзнание, — сър Джон погледна с видимо отвращение към нашия ескимоски пациент — който лежеше върху окървавените си гърди и корем, защото двамата със Стенли бяхме ровили в гърба му за куршума — и попита дали ще живее.

— Не за дълго, сър Джон — докладва Стивън Семюъл Стенли.

Потрепнах при тези думи, произнесени пред пациента — в присъствието на умиращите ние, лекарите, обикновено изказваме прогнозите си на латински и с равен глас — но веднага се досетих, че ескимосът едва ли разбира английски.

— Обърнете го по гръб — нареди сър Джон.

Изпълнихме внимателно заповедта и въпреки мъчителната болка, която сигурно изпитваше прошареният туземец, който беше останал в съзнание през цялото време, докато проучвахме раната, той не издаде нито звук. Погледът му беше вперен в лицето на водача на нашата експедиция.

Сър Джон се наведе над него и извика, произнасяйки думите бавно и на висок глас, сякаш говореше на глухо дете или идиот:

— Кой… си… ти?

Ескимосът продължаваше да гледа сър Джон.

— Как… се… казваш? — извика сър Джон. — Кое… е… твоето… племе?

Умиращият не му отговори.

Сър Джон поклати глава и на лицето му се изписа отвращение, макар че не бях сигурен дали причината е зейналата рана на гърдите на ескимоса или упоритото мълчание на туземеца.

— Къде е другият туземец? — обърна се сър Джон към Стенли.

Моят началник, чиито ръце бяха заети със затискането на раната и поставянето върху нея на окървавени превръзки, с които се надяваше, ако не да спре, то поне да забави постоянното кръвотечение от дроба на дивака, кимна в посока към завесата на нишата.

— Доктор Макдоналд е с нея, сър Джон.

Сър Джон бързо се скри зад завесата одеяло. Чух някакво мънкане, няколко несвързани думи, след което водачът на експедицията ни се появи отново, отстъпвайки заднешком, а лицето му беше толкова зачервено, че се уплаших да не би нашият шейсет и една годишен командир да е получил удар.

След това почервенялото лице на сър Джон пребледня от шока.

Със закъснение осъзнах, че младата жена сигурно е била гола. Няколко минути преди това бях надникнал през малката пролука покрай завесата и видях как, когато Макдоналд й прави знак да си свали връхната дреха — парката от мечешка кожа, — девойката кимна, свали тежкото облекло и се оказа, че под него не носи нищо от кръста нагоре. Тогава бях зает с умиращия мъж на операционната маса, но си помислих, че този метод за съхраняване на телесната топлина под широката кожена дреха е доста разумен и много по-ефективен от многопластовите вълнени дрехи, които носехме всички ние от отряда на клетия лейтенант Гор. Голото тяло под животинската козина може само да се затопли, когато е студено, и само да се охлади при нужда, като например при голямо напрягане, защото потта бързо попива в козината на вълчата или мечешката кожа. Вълнените дрехи, които носехме ние, англичаните, почти веднага подгизваха от пот, никога не изсъхваха напълно, изстиваха бързо, когато спирахме да вървим или да дърпаме шейната, и губеха до голяма степен топлоизолиращите си свойства. Когато се върнахме на кораба, аз бях сигурен, че носим почти два пъти по-тежки дрехи на гърбовете си, отколкото когато го напуснахме.

— Щ-ще се върна в по-подходящо време — рече, заеквайки, сър Джон, докато отстъпваше назад покрай нас.

Капитан сър Джон Франклин изглеждаше разтърсен, но нямаше как да знам дали причината беше голотата на жената или нещо друго, което беше видял в нишата на лазарета. Той напусна помещението, без да каже нищо друго.

Малко по-късно Макдоналд ме извика в нишата. Момичето — млада жена, както бях забелязал, макар да бе научно доказано, че самките в дивашките племена достигат пубертет много по-рано от младите дами в цивилизованите общества — беше облякла грамадната си парка и панталоните от тюленова кожа. Самият доктор Макдоналд изглеждаше развълнуван, почти разстроен, и когато го попитах какъв е проблемът, той даде знак на ескимоската да отвори устата си. После повдигна фенера и едно изпъкнало огледалце, за да може да фокусира по-добре светлината, и аз видях със собствените си очи за какво става въпрос.

Езикът й беше ампутиран близо до основата му. Видях — и Макдоналд потвърди, — че беше оставено достатъчно от него, за да може да преглъща и да яде криво-ляво повечето храни, но й беше напълно невъзможно да произнася всякакви сложни звуци, ако ескимоският език изобщо би могъл да се нарече сложен. Белезите бяха стари. Осакатяването не беше извършено наскоро.

Признавам, че се отдръпнах ужасено назад. Кой би могъл да причини това на едно дете — и защо? Но когато използвах думата „ампутация“, доктор Макдоналд тихо ме поправи:

— Погледнете отново, доктор Гудсър — рече той почти шепнешком. — Това не е прецизна хирургическа ампутация, не е извършена дори с някой примитивен инструмент като каменен нож. Езикът на горката девойка е бил отхапан още когато е била съвсем малка — и то толкова близо до основата, че в никакъв случай не е могла да го направи сама.

Отстъпих назад от жената.

— Има ли някакви други осакатявания? — попитах аз, преминавайки по навик на латински. Бях чувал за варварските обичаи на Черния континент и сред мохамеданите, чиито жени бяха подлагани на грубо обрязване, което бе пародия на еврейския обред при мъжете.

— Никакви други — отвърна Макдоналд.

Тогава си помислих, че съм разбрал погрешно причината за внезапното пребледняване на сър Джон и явния му потрес, но когато попитах Макдоналд дали е споделил тази информация с нашия командир, лекарят ме успокои, че не е. Сър Джон беше влязъл в нишата, бе видял ескимоското момиче без дрехи и веднага беше излязъл притеснено навън. След това Макдоналд започна да ми описва резултатите от бързия физически преглед на нашата пленница или гостенка, но двамата бяхме прекъснати от доктор Стенли.

Първата ми мисъл беше, че ескимосът е умрял, но се оказа, че причината не е тази. Един моряк беше пристигнал, за да ме извика на доклад пред сър Джон и другите капитани.

* * *

Сър Джон, командир Фицджеймс и капитан Крозиър явно останаха разочаровани от моя доклад за известните ми обстоятелства около смъртта на лейтенант Гор и макар че обикновено това щеше силно да ме разстрои, в този ден — може би заради ужасната ми умора и психологическите промени, които бяха настъпили по време на пътуването ми с отряда на лейтенант Гор — разочарованието на моите командири изобщо не ме притесни.

Първо докладвах за състоянието на нашия умиращ ескимос и любопитния факт за липсващия език на момичето. Тримата капитани го обсъдиха с приглушени гласове, но единствените въпроси бяха зададени от капитан Крозиър.

— Знаете ли защо някой би й причинил това, доктор Гудсър?

— Нямам представа, сър.

— Възможно ли е да е било извършено от някое животно? — продължи да настоява той.

Поколебах се. Тази мисъл не ми беше хрумвала.

— Възможно е — отвърнах най-накрая аз, макар да ми беше много трудно да си представя някой арктически месояден звяр да изяде езика на дете, но да го остави живо. И все пак беше добре известно, че тези ескимоси живееха с диви кучета. Самият аз ги бях видял в залива Диско.

Нямаха никакви други въпроси относно двамата ескимоси.

След това поискаха подробности за смъртта на лейтенант Гор и съществото, което го беше убило, и аз им казах истината — че се опитвах да спася живота на ескимоса, който се беше появил от мъглата и беше застрелян от редник Пилкингтън, и че бях вдигнал очи едва в последния момент, непосредствено преди смъртта на Греъм Гор. Обясних им, че заради гъстата мъгла, виковете, привлеклия вниманието ми изстрел от мускет и съобщението, че пистолетът на лейтенанта е гръмнал, ограничаващата видимостта ми шейна, до която бях коленичил, и бързите движения на хората и светлината, не бях съвсем сигурен какво точно съм видял; зърнал бях само как грамадната бяла фигура обгърна злочестия офицер, пистолетът му проблесна, разнесоха се нови изстрели и после мъглата отново покри всичко.

— Но сте сигурен, че е било бяла мечка? — попита командир Фицджеймс.

Поколебах се.

— Ако беше мечка — отвърнах най-накрая аз, — то значи е необичайно едър представител на вида Ursus maritimus. В мен остана впечатлението за подобно на мечка месоядно — с огромно тяло, гигантски ръце, малка глава, обсидианови очи, — но всъщност не можах да го видя толкова ясно, както може да се предположи от описанието ми. Онова, което помня най-добре, беше, че съществото се появи сякаш от нищото — просто се издигна от леда, обхващайки човека — и че два пъти надвишаваше по ръст лейтенант Гор. Това беше изключително разстройваща гледка.

— Сигурен съм, че е била — каза сър Джон сухо, почти саркастично, помислих си аз. — Но какво друго, ако не мечка, би могло да бъде, господин Гудсър?

Не за пръв път забелязвах, че когато се обръщаше към мен, сър Джон никога не ме удостояваше с научната ми степен „доктор“. Той използваше „господин“, както при общуването си с всеки един от старшините или неопитните младши офицери. Отне ми две години да осъзная, че застаряващият командир на експедицията, когото уважавах толкова много, не изпитва ответното уважение към никой от корабните лекари.

— Не знам, сър Джон — отвърнах аз. Искаше ми се да се върна при пациента ми.

— Разбрах, че сте проявявал интерес към белите мечки, господин Гудсър — продължи сър Джон. — Защо?

— Обучавал съм се за анатом, сър Джон. А до отплаването на експедицията мечтаех да стана естественик.

— Но вече не мечтаете? — попита капитан Крозиър със своя лек ирландски акцент.

Свих рамене.

— Открих, че полевата работа не е моето призвание, капитане.

— И въпреки това сте извършили дисекция на някои от белите мечки, които застреляхме тук и на остров Бичи — продължи да настоява сър Джон. — Проучили сте скелетите и мускулатурата им. Наблюдавали сте поведението им на леда, както всички нас.

— Да, сър Джон.

— Смятате ли, че раните на лейтенант Гор съответстват на телесните увреждания, които може да нанесе подобно животно?

Поколебах се само за секунда. Бях прегледал трупа на клетия Греъм Гор, преди да го натоварим на шейната и да започнем кошмарното си пътуване обратно по паковия лед.

— Да, сър Джон — отговорих аз. — Доколкото ни е известно, бялата полярна мечка, която обитава този регион, е най-големият хищник на Земята. Тя може да тежи един път и половина повече и изправена на задните си крака, да бъде с три фута по-висока от мечката гризли, най-голямата и най-свирепа мечка в Северна Америка. Бялата мечка е много силен хищник, напълно способен да смачка гръдния кош на човек и да увреди гръбнака му, както в случая с клетия лейтенант Гор. В допълнение към това бялата арктическа мечка е единственият хищник, който често ловува хора.

Командир Фицджеймс се прокашля.

— Смея да заявя, доктор Гудсър — рече тихо той, — че веднъж в Индия видях доста кръвожаден тигър, който — според селяните — беше изял дванайсет души.

Кимнах, в същата секунда осъзнавайки колко ужасно уморен бях. Изтощението ми въздействаше като силна напитка.

— Сър… командире… господа… всички вие сте видели повече неща по света от мен. Но съдейки по многобройните материали по въпроса, които съм прочел, всички останали сухоземни месоядни — вълци, лъвове, тигри и други видове мечки — могат да убият човек само ако са били провокирани, а някои от тях, като вашия тигър, командир Фицджеймс, могат да се превърнат в човекоядци поради някаква болест или нараняване, които им пречат да търсят естествената си плячка, ала само бялата арктическа мечка — Ursus maritimus — активно издирва и убива човешки същества за храна.

Крозиър кимаше одобрително.

— Откъде сте научили това, доктор Гудсър? От вашите книги?

— До известна степен, да, сър. Но в залива Диско прекарах голяма част от времето си в разговори с местните за поведението на мечките и освен това поразпитах за това капитан Мартин на борда на неговия „Ентърпрайз“ и капитан Данърт от „Принц Уелски“, когато бяхме хвърлили котва близо до тях в Бафиново море. Двамата джентълмени отговориха на въпросите ми за белите мечки и ме свързаха с неколцина от техните моряци — включително двама възрастни американски китоловци, всеки от които беше прекарал повече от дузина години сред ледовете. Те ми разказаха много истории за бели мечки, които са преследвали местни ескимоси и дори са отмъквали мъже от корабите им, докато са били блокирани в леда. Единият възрастен мъж — мисля, че се казваше Конърс — каза, че през двайсет и осма година техният кораб изгубил не един, а двама готвачи заради мечките… единият бил отмъкнат от жилищната палуба, където шетал около печката, докато останалите спели.

Капитан Крозиър се усмихна на думите ми.

— Може би не трябва да вярваме на всяка история, която разказват старите моряци, доктор Гудсър.

— Да, сър. Разбира се, че не трябва, сър.

— Това е всичко, господин Гудсър — каза сър Джон. — Ще ви повикаме отново, ако имаме повече въпроси.

— Да, сър — отвърнах аз и се обърнах уморено, за да се отправя обратно към лазарета.

— А, доктор Гудсър — обади се командир Фицджеймс, преди да изляза през вратата на каютата на сър Джон. — Аз имам един въпрос, макар че адски ме е срам да си призная, че не знам отговора. Защо белите мечки се наричат Ursus maritimus? Надявам се, че не е защото обичат да ядат моряци.

— Не, сър — отвърнах аз. — Предполагам, че името е дадено на арктическата мечка, защото тя е по-скоро морски бозайник, отколкото сухоземно животно. Чел съм материали, в които се споменава, че бели мечки са били засичани на стотици мили навътре в морето, а капитан Мартин от „Ентърпрайз“ ми каза, че макар бялата мечка да напада изключително бързо на сушата или леда — като достига скорост от повече от двайсет и пет мили в час, — тя е един от най-силните плувци в океана, способна е да преплува шейсет или седемдесет мили без почивка. Капитан Данърт каза, че веднъж корабът му е плавал с осем възела при попътен вятър, далеч от всякаква земя, а две бели мечки го следвали неотстъпно в продължение на десет морски мили, че и повече, след което просто се отказали и заплували към плаващите в далечината ледени блокове със скоростта и лекотата на бял кит. Оттам и названието — Ursus maritimus — бозайник, да, но най-вече морско създание.

— Благодаря ви, господин Гудсър — каза сър Джон.

— Няма защо, сър — отвърнах аз и излязох.


4 юни 1847 г., продължение…

Ескимосът умря само няколко минути след полунощ. Само че преди смъртта си проговори.

По това време аз спях, облегнал гръб на стената в лазарета, но Стенли ме събуди.

Прошареният старец, който лежеше на операционната маса, движеше ръцете си, сякаш се опитваше да плува във въздуха. Кръвотечението от пробития му дроб се беше усилило и кръвта се стичаше по брадичката върху превързаните му гърди.

Докато усилвах светлината на фенера, ескимоското момиче се надигна от ъгъла, където спеше, и тримата се наведохме над умиращия мъж.

Старият ескимос сви пръста си и го мушна в гърдите си, съвсем близо до дупката от куршум. При всяко издишване навън бликваше още яркочервена артериална кръв, но звуците, придружаващи кашлицата му, можеха да бъдат само думи. Използвах парче тебешир, за да ги запиша върху плочата, която двамата със Стенли използваме за общуване, когато пациентите ни спят.

— Ангаткут тукурук! Куарубвичук… ангаткут туркук… Панига… туунбак! Таник… налуабмю тукутаясирук… умиякпак тукутаясирук… нанук тукуткаа! Панига… туунбак нанук… анганткут кукурук!

След това кръвотечението се усили дотолкова, че той вече не можеше да говори. Кръвта бликаше от устата му като фонтан и го задавяше и въпреки че двамата със Стенли го повдигнахме, опитвайки се да му помогнем да прочисти дихателните си пътища, той вдишваше само кръв. След няколко секунди ужасни мъчения гърдите му престанаха да се повдигат, той се отпусна в ръцете ни и очите му се изцъклиха. Стенли и аз го положихме на масата.

— Внимавай! — извика Стенли.

В първия момент не можах да разбера предупреждението на другия лекар — старецът лежеше мъртъв и неподвижен, когато се наведох над него не можах да открия нито пулс, нито дихание, — но след това се обърнах и видях ескимоската.

Тя беше взела един от окървавените скалпели от работната ни маса и се приближаваше към нас, вдигайки оръжието. Веднага разбрах, че тя не ми обръща никакво внимание — погледът й беше вперен в мъртвото лице и гърдите на мъжа, който можеше да е неин съпруг или баща, или брат. През онези няколко секунди в моето съзнание на човек, който не знаеше нищо за обичаите на езическото й племе, се изредиха безброй безумни образи — момичето изрязва сърцето на мъжа, може би за да го погълне в някакъв ужасяващ ритуал, или избожда очите на мъртвеца, или отрязва един от пръстите му, или просто добавя нови белези към мрежата от стари, която покриваше тялото му като моряшка татуировка.

Тя не направи нищо такова. Преди Стенли да успее да я хване и докато аз се навеждах над масата в опит да прикрия мъртвеца с тялото ми, защото просто не ми хрумна нищо друго, ескимоското момиче замахна със скалпела с хирургическа ловкост — очевидно беше използвала остри като бръснач ножове през по-голямата част от живота си — и преряза кожената връв, на която висеше каменният амулет на мъжа.

Подхващайки плоския бял изцапан с кръв камък във формата на мечка, тя го скри под парката си и остави скалпела обратно на мястото му.

Двамата със Стенли се спогледахме. След това главният лекар на „Еребус“ отиде да събуди младия моряк, който служеше като помощник в лазарета, и го изпрати да съобщи на вахтения офицер, а чрез него и на капитана, че старият ескимос е мъртъв.


4 юни, продължение…

Погребахме ескимоса някъде около един и половина сутринта, спускайки увитото му в брезент тяло в тясна противопожарна дупка в леда, намираща се само на двайсетина ярда от кораба. Тази противопожарна дупка, осигуряваща достъп до намиращата се на петнайсет фута под леда незамръзнала вода, беше единствената, която хората успяха да запазят да не замръзне през студеното лято — както съм споменавал и преди, моряците се страхуват от пожар повече от всичко на света, — и сър Джон нареди тялото да бъде спуснато там. Докато Стенли и аз се опитвахме да натикаме тялото с помощта на пръти надолу в тесния леден тунел, чувахме ударите на брадвите и редките ругатни, които се разнасяха на няколкостотин ярда източно от нас, където отряд от двайсет моряци се труди цяла нощ, за да изкопае по-благоприлична дупка за погребението на лейтенант Гор на следващия ден — всъщност по-късно днес.

Посред нощ тук беше достатъчно светло, за да могат да се прочетат химни от Библията — ако изобщо някой беше донесъл Библия, за да чете химни от нея, но никой не го направи, — и мъждивата светлина облекчаваше задачата ни — на нас, двамата лекари, и на двамата моряци, на които им беше наредено да ни помагат, — докато мушкахме, бодяхме, бутахме, плъзгахме и накрая успяхме да натикаме тялото на ескимоса надълбоко в синия лед и в черната вода, течаща под него.

Ескимоската стоеше безмълвно и ни наблюдаваше, без да показва никакви емоции. От север-северозапад духаше вятър и черната й коса се развяваше над изцапаната качулка на парката й и се мяташе пред лицето й като разрешени гарванови пера.

Ние бяхме единствените членове на погребалната групичка — лекарят Стенли, двамата задъхани, ругаещи под носа си моряци, туземката и аз, — докато под сипещия се сняг не се появиха капитан Крозиър и един висок, дългурест лейтенант, които останаха да наблюдават финалните ни усилия. Накрая тялото на ескимоса преодоля последните пет фута от ледения тунел и се изгуби в черното течение на петнайсет фута под леда.

— Сър Джон нареди жената да не прекарва нощта на „Еребус“ — каза тихо капитан Крозиър. — Дойдохме да я отведем на „Ужас“. — Крозиър се обърна към високия лейтенант, който, сега си спомних, се казваше Ървинг: — Джон, тя ще бъде твоя отговорност. Намери й място по-далеч от погледите на мъжете — може би зад сандъците в предната част на лазарета — и се погрижи за безопасността й.

— Слушам, сър.

— Извинете ме, капитане — казах аз, — но защо не я пуснете да се върне при нейните хора?

Крозиър се усмихна на думите ми.

— При нормални обстоятелства бих се съгласил на подобно развитие на нещата, докторе. Но в радиус от триста мили оттук няма известни ескимоски селища, дори и най-малкото селце. Те са номадски народ — особено онези, които наричаме северни планинци, — ала какво е довело този старец и младото момиче на паковия лед, толкова далеч на север, където няма нито китове, нито тюлени, нито моржове, нито елени, нито каквито и да било други животни освен белите мечки и кръвожадните същества в леда?

Не знаех какво да отговоря, но думите на капитана едва ли имаха отношение към моя въпрос.

— Напълно е възможно да се стигне дотам — продължи Крозиър, — че животът ни да зависи от откриването на тези местни ескимоси и сприятеляването ни с тях. Трябва ли да я пуснем да си върви, преди да сме се сприятелили с нея?

— Ние застреляхме съпруга или баща й — каза лекарят Стенли, поглеждайки към нямата млада жена, която продължаваше да се взира във вече празната дупка. — Нашата безмълвна дама може да не изпитва особено топли чувства към нас.

— Точно това имам предвид — каза капитан Крозиър. — А в момента си имаме достатъчно проблеми и без тази девойка да се върне начело на отряд разярени ескимоси, които да ни избият, докато спим. Не, според мен сър Джон е прав… тя трябва да остане с нас, докато не решим какво да правим… не само с нея, а и със самите нас. — Крозиър се усмихна на Стенли. За тези две години това беше първият път, когато виждах капитан Крозиър да се усмихва. — Безмълвната дама. Това беше добро, Стенли. Много добро. Хайде, Джон. Да вървим, милейди.

Тримата се отправиха през вихрещия се сняг на запад, към първия торос. Аз се изкачих по снежната рампа на „Еребус“ и се прибрах в мъничката ми каюта, която сега ми изглеждаше като същински рай, и потънах в дълбок сън — за пръв път от десет дни, когато лейтенант Гор ни поведе на юг-югоизток по леда.

Загрузка...