Ужас

1 януари 1846 г.

Джон Торингтън, огнярят на КНВ „Ужас“, почина рано тази сутрин. В първия ден от новата година. Започва петият месец, откакто сме заседнали в ледовете тук, при остров Бичи.

Смъртта на Торингтън не беше изненада. Вече от няколко месеца беше очевидно, че той е бил в напреднала фаза на туберкулоза, когато се е записал за експедицията, и ако симптомите се бяха проявили само няколко седмици по-рано, в края на лятото, той щеше да бъде изпратен вкъщи на „Ратлър“ или даже на някой от двата китоловни кораба, които срещнахме точно преди да поемем на запад през Бафиново море и протока Ланкастър към арктическата пустош, където сега зимуваме. Тъжна ирония е, че лекарят на Торингтън му е казал, че пътуването по море ще повлияе благоприятно на здравето му.

Разбира се, главният лекар Педи и доктор Макдоналд от „Ужас“ лекуваха Торингтън, но аз бях присъствал няколко пъти на съвещанията им при определянето на диагнозата и бях съпроводен до техния кораб от няколко души от екипажа на „Еребус“ тази сутрин, след като младият огняр почина.

Когато в началото на ноември болестта на двайсетгодишния младеж стана явна, Крозиър го освободи от дежурствата му в слабо осветения трюм — дори само въглищният прах във въздуха е достатъчен, за да предизвика асфиксия и у човек със здрави бели дробове — и оттогава насетне състоянието на Джон Торингтън постоянно се влошаваше. И все пак той би могъл да остане жив още много месеци, ако не беше допълнителният фактор, ускорил смъртта му. Доктор Александър Макдоналд твърди, че Торингтън — който през последните няколко месеца беше станал толкова слаб, че не можеше дори да извършва обичайните си кратки разходки по жилищната палуба с помощта на приятелите си — по време на Рождество Христово се разболя от пневмония и тогава започнаха бдения над постелята му. Когато видях тялото му днес сутринта, бях поразен от това колко е измършавял, но Педи и Макдоналд ми обясниха, че апетитът му през последните два месеца непрестанно е намалявал, и въпреки че корабните лекари са променили диетата му, включвайки в нея повече консервирани супи и зеленчуци, той е продължил да губи тегло.

Тази сутрин наблюдавах как Педи и Макдоналд подготвяха покойника за погребението. Торингтън беше с чиста риза на райета, косата му беше наскоро грижливо подстригана, а ноктите му — почистени. Двамата омотаха с чиста кърпа главата му, за да не увисва челюстта му, а после с ивици от бял вълнен плат пристегнаха ръцете му към тялото на равнището на лактите и китките и краката му един към друг — на равнището на глезените. Направиха това, за да не се разперват крайниците на горкото момче, докато го претеглят — оказа се, че тежи само осемдесет и осем фунта! — а после извършиха и останалите необходими приготовления за погребението. Въпросът за аутопсия на тялото изобщо не се е обсъждал, тъй като беше очевидно, че причината за смъртта е туберкулозата в комбинация с пневмонията и няма опасност от заразяване на други членове на екипажите.

Помогнах на двамата си колеги от КНВ „Ужас“ да положат тялото на Торингтън в ковчега, грижливо изработен от опитния корабен дърводелец Томас Хъни и помощника му Уилсън. Не се наблюдаваше вкочаняване на трупа. Дърводелците бяха посипали дъното на старателно изработения от махагоново дърво ковчег със стърготини — като бяха сложили голяма купчина под главата — и тъй като вонята на разложение още не се усещаше, въздухът беше напоен с мириса на дървесина.

3 януари 1846 г.

Продължавам да мисля за вчерашното погребение на Джон Торингтън.

Присъстваше само малка групичка от екипажа на КНВ „Еребус“, но в нея бяха капитан сър Джон, командир Фицджеймс и няколко офицери, аз също извървях пеша пътя от нашия кораб до „Ужас“, а после още двеста ярда до брега на остров Бичи.

Не мога да си представя по-ужасна зима от настоящата, която прекарваме заседнали сред ледовете под прикритието на скалистия нос на остров Бичи, който на свой ред е защитен от ветровете от по-големия остров Девън, но командир Фицджеймс и останалите ме уверяват, че нашето положение тук — дори като се имат предвид коварните тороси, ужасният мрак, страховитите бури и заплашителните ледове — би могло да е хиляди пъти по-лошо някъде по-надалеч от нашето убежище, в открито море, където ледовете се придвижват неудържимо откъм полюса като армията на някой арктически бог.

Приятелите на Джон Торингтън внимателно спуснаха ковчега му — вече покрит с тънък син вълнен плат — от релинга на заклещения в ледената си платформа кораб, а останалите членове на екипажа на „Ужас“ завързаха ковчега за голяма шейна. Сър Джон собственоръчно покри ковчега с „Юниън Джак“, а после приятелите и колегите на Торингтън се впрегнаха в шейната и я издърпаха на около шестстотин фута разстояние, до покрития с лед чакълест бряг на остров Бичи.

Всичко това се случи в почти пълен мрак, разбира се, защото през януари тук слънцето не се показва дори по пладне и не сме го виждали вече три месеца. Казват, че ще мине повече от месец, преди южният хоризонт отново да приветства огненото ни светило. Така или иначе цялата процесия — ковчегът, шейната, впрегнатите в нея мъже, офицерите, лекарите, сър Джон, кралските морски пехотинци, напълно униформени под връхните дрехи, които бяха като на всички останали — беше осветена само от клатещите се фенери, докато вървяхме по замръзналото море към замръзналия бряг. Хората от „Ужас“ бяха изсекли и изчистили проходи през няколкото наскоро надигнали се между нас и чакълестия бряг тороса; така траурното шествие почти не се отклоняваше встрани. По-рано през зимата сър Джон беше наредил да се забие редица от здрави колове с опънати между тях въжета и окачени фенери по най-краткия път между корабите ни, а също така да се да се посипят с чакъл проходите към няколкото построени от нас съоръжения: едното предназначено за съхраняване на значителна част от провизиите ни, преместени за в случай, че ледът разруши корабите ни; друго за аварийно спално помещение и научна станция; и трето за оръжейна ковачница, пренесена там, за да се избегне случайното възпламеняване от искра или огън на леснозапалимите ни плаващи домове — научих, че това, от което моряците се страхуват най-много, е пожар в морето. Обаче ни се наложи да изоставим маршрута от пръти и фенери, защото ледът постоянно се движи и издига, и разпилява или смазва всичко, монтирано на повърхността му.

По време на погребението валеше сняг. Духаше силен вятър — както обикновено в тази забравена от бога арктическа пустош. Точно на север от мястото на погребението се издигаха отвесни черни скали, толкова непристъпни, колкото и лунните планини. Светлината на фенерите, запалени на бордовете на „Еребус“ и „Ужас“, едва се виждаха през снежната пелена. От време на време някое късче от студената луна се подаваше между бързо движещите се облаци, но дори тази слаба, бледа лунна светлина веднага потъваше в снега и мрака. Мили Боже, тук е наистина като в подземното царство на Хадес.

Някои от най-силните мъже от „Ужас“ бяха работили почти без почивка часове наред след смъртта на Торингтън, за да изкопаят с кирки и лопати гроба му — дълбок пет фута, според разпорежданията на сър Джон. Ямата беше изкопана във възможно най-твърди лед и скала и един поглед беше достатъчен, за да се разбере какъв къртовски труд е бил вложен. Махнаха знамето и спуснаха ковчега внимателно, направо почтително в тесния ров. Снегът почти моментално покри капака на ковчега и заблестя под светлината на няколкото ни фенера. Един от офицерите на Крозиър постави дървена надгробна плоча, която беше забита в замръзналата почва с няколко удара на грамаден дървен чук, носен от огромен на ръст моряк. Надписът, грижливо издълбан в дървото, гласеше:

Сър Джон проведе църковна служба и произнесе надгробно слово. То продължи известно време и освен монотонния мек глас се чуваха само свистенето на вятъра и шумът от пристъпването на хората, опитващи се да се спасят от измръзване на пръстите на краката. Признавам си, че не чух много от надгробната реч на сър Джон — вниманието ми се отвличаше от воя на вятъра и от собствените ми блуждаещи мисли — потиснати от уединеността на мястото, от спомените за облеченото с раирана риза тяло със завързани крайници, което току-що беше спуснато в тази студена дупка, и не на последно място, потиснати от вечната чернота на скалите, надвиснали над този чакълест бряг.

Най-накрая църковната служба приключи. Изтеглиха шейната към оръжейната ковачница и я оставиха там. Тълпата се раздели на две групи — по-многобройната, предвождана от капитан Крозиър, пое към „Ужас“, а останалите тръгнахме по леда към намиращия се малко по-надалеч наш дом на „Еребус“. Няколко пъти се обърнах да погледна към четирите фенера, сложени на земята до четиримата моряци, които бяха останали, за да затрупат гроба със замръзнала пръст и камъни. Знаех, че през следващите дни приятелите на младия Торингтън възнамеряват да сложат около самотния гроб бордюр от раковини и бели камъчета.

Още не бяхме изминали и половината път до кораба, когато фенерите престанаха да се виждат в засилващата се снежна буря.

4 януари 1846 г.

Още един човек почина.

Този път от екипажа на КНВ „Еребус“, двайсет и пет годишният старши моряк Джон Хартнъл. Малко след шест часа, доколкото мога да преценя, точно когато спускаха с веригите масите за вечеря, Хартнъл залитна към брат си Томас, падна на пода, започна да храчи кръв и след пет минути почина. Двамата с лекаря Стенли бяхме до него, когато той умря в преградената предна част на жилищната палуба, която използваме за лазарет.

Смъртта му ни разтърси. У Хартнъл не се наблюдаваха никакви симптоми на скорбут или туберкулоза. Командир Фицджеймс беше там с нас и не можеше да скрие ужаса си — ако причината за смъртта беше някаква разновидност на чумата или сред екипажа започваше да се разпространява скорбут, трябваше да го узнаем начаса. Взехме решение да направим аутопсия на трупа веднага, докато завесите са спуснати и все още никой не е започнал да подготвя трупа на Джон Хартнъл за погребението.

Разчистихме масата в лазарета, издигнахме допълнителна преграда от палети между нас и тълпящите се на палубата хора, дръпнахме завесите докрай и аз донесох инструментите си. Стенли, макар и да беше главният лекар, предложи аз да извърша аутопсията, тъй като съм анатом по образование. Направих първия разрез и се захванах за работа.

Веднага осъзнах, че от припряност съм направил обратен Y-образен разрез, каквито правех при практическите занятия по анатомия, когато много бързах; за разлика от общоприетия Y-образен разрез, при който двете скосени линии тръгват надолу от раменете и се срещат в основата на гръдната кост, линиите на моя разрез започваха над бедрата и се срещаха при пъпа на Хартнъл.

Стенли ми направи забележка и аз се смутих.

— Както и да е, само да стане по-бързо — казах тихо на колегата си. — Трябва да действаме бързо — хората не обичат да разрязват телата на другарите им.

Стенли кимна и аз продължих. Сякаш в потвърждение на думите ми по-малкият брат на Хартнъл, Томас, започна да крещи и вие от другата страна на завесата. За разлика от бавното гаснене на Торингтън на „Ужас“, дало на екипажа време да се примири със смъртта му, да събере вещите му и да приготви писмо за майка му, внезапната кончина на Джон Хартнъл потресе хората тук. На никой от тях не му допадаше, че корабните лекари разрязват тялото. Сега между лазарета и разгневения брат и обърканите моряци се изпречваха само масивната фигура, рангът и авторитетът на командир Фицджеймс. Слушах как другарите на младия Хартнъл и присъствието на Фицджеймс удържат младежа на мястото му, но когато скалпелът ми разсече тъканите и острието проникна между ребрата, чух гневно мърморене само на няколко ярда зад завесата.

Първо извадих сърцето на Хартнъл, като отрязах заедно с него и част от трахеята. Поднесох го към светлината на фенера и Стенли го взе, избърса кръвта от него с мръсен парцал и двамата внимателно го огледахме. То изглеждаше напълно нормално — не се забелязваха никакви признаци на болест. Докато Стенли продължаваше да го държи близо до светлината, направих разрез на дясната камера, после и на лявата. Разтворихме жилавите мускулни тъкани и огледахме сърдечните клапи. Те изглеждаха напълно здрави.

Оставих сърцето обратно в коремната кухина и с бързи движения на скалпела разрязах долната част на белите дробове.

— Ето това е — каза Стенли.

Кимнах. В белите дробове имаше явни белези на туберкулоза, както и признаци, че морякът неотдавна е страдал от пневмония. Джон Хартнъл, подобно на Джон Торингтън, е имал туберкулоза, но като по-възрастен, по-силен и — по думите на Стенли — по-буен и по-шумен, е успял да скрие симптомите, вероятно дори и от самия себе си. До днес — когато падна и умря само минути преди да получи порцията си осолена сланина.

Издърпах черния дроб, отрязах го и го поднесох към светлината. Двамата със Стенли открихме и там признаци на туберкулоза, а също и индикации, че Хартнъл е пиел твърде много и от твърде отдавна.

Само на няколко ярда от нас, от другата страна на завесата братът на Хартнъл, Томас, крещеше гневно, удържан на място само от суровите подвиквания на командир Фицджеймс. По достигащите до мен гласове си направих извода, че още няколко офицери — лейтенант Тор, лейтенант Левеконт и Феърхолм, и дори помощник-капитанът Девьо — се бяха присъединили към опитите да се успокои и сплаши тълпата моряци.

— Май видяхме достатъчно? — прошепна Стенли.

Кимнах отново. Нямаше признаци на скорбут върху тялото, лицето или устата, нито по вътрешните органи. Макар че си оставаше загадка по какъв начин туберкулозата или пневмонията, или комбинацията от двете са успели да убият толкова бързо добре сложения старши моряк, поне беше ясно, че няма опасност от разпространението на някоя инфекциозна болест.

Глъчката зад завесата се усилваше, затова побързах да сложа обратно всички органи в коремната кухина при сърцето, без да си правя труда да ги подреждам, а после върнах на мястото й онази част от гръдния кош, която бях изрязал — по-късно осъзнах, че и нея съм сложил на обратно.

След това главният лекар Стенли заши Y-образния разрез — използвайки голяма игла и дебел конец — с бързи и уверени движения, с които би се гордял всеки шивач.

За още минута облякохме Хартнъл — вкочаняването на трупа вече започваше да създава трудности — и дръпнахме завесата. Стенли — чиито глас е по-дълбок и по-звучен от моя — увери брата на Хартнъл Томас и останалите моряци, че сега ни остава само да измием тялото на другаря им, и ще могат да го подготвят за погребението.

6 януари 1846 г.

По някаква причина тази погребална церемония ми въздейства по-потискащо, отколкото предишната. Отново от кораба потегли траурно шествие — този път само от членове на „Еребус“, макар че доктор Макдоналд, главният лекар Педи и капитан Крозиър от „Ужас“ се присъединиха към нас.

Отново покрит със знаме ковчег — моряците бяха облекли горната част на Хартнъл с три пласта дрехи, включително и най-хубавата риза на брат му Томас, но голата му долна част на тялото бяха увили само в саван и бяха оставили трупа за няколко часа в отворения ковчег в украсения с траурни ленти лазарет на жилищната палуба, преди да заковат капака точно преди началото на церемонията. Отново бавно траурно шествие по замръзналото море към замръзналия бряг, с поклащащи се фенери в черния мрак, въпреки че този път звездите светеха по пладне и не валеше сняг. На морските пехотинци им се отвори работа, тъй като три огромни бели мечки се приближиха доста, душейки въздуха, подобни на бели призраци сред ледените блокове, и се наложи мъжете да стрелят по тях с мускети, за да ги прогонят — една от мечките беше ранена в хълбока.

Отново надгробно слово от сър Джон — макар и този път по-кратко, тъй като Хартнъл не беше толкова харесван от всички, колкото младия Торингтън — и отново тръгнахме обратно по тракащия, скърцащ, стенещ лед, под танцуващите на студеното небе звезди, чувайки отзад единствено постепенно затихващото стържене на кирките и лопатите, хвърлящи замръзнала почва в новата яма до грижливо подредения гроб на Торингтън.

Може би именно черната скала, надвиснала над света, ме потисна най-много по време на второто погребение. Въпреки че този път аз преднамерено застанах с гръб към нея, по-близо до сър Джон, така че да мога да чуя думите за надежда и утеха, във всеки един момент усещах присъствието на тази студена, черна, вертикална, безжизнена и бездушна грамада зад гърба ми — портал, както ми изглеждаше, към онази страна, от която никой никога не се е връщал. В сравнение със студената реалност на този черен, безличен камък дори състрадателните и вдъхновени думи на сър Джон не оказваха голямо въздействие.

Духът на двата екипажа беше паднал много. Още не беше изминала и седмица от началото на новата година, а вече бляхме изгубили двама души. Четиримата лекари сме се разбрали да се видим утре на уединено място — в дърводелския склад на борда на „Ужас“, за да обсъдим какви мерки трябва да вземем, за да избегнем нови смъртни случаи в нашата, както се оказва, прокълната експедиция.

Надписът на втория гроб гласи:

За последния час вятърът се усили; почти полунощ е и повечето фенери тук, на жилищната палуба на „Еребус“, са загасени; аз се вслушвам във воя на вятъра и си мисля за двата студени ниски каменни насипа там, на черния ветровит бряг, мисля си за двамата мъртъвци в студените гробове, мисля си и за безличната черна скала и ясно си представям как залповете от снежни качета вече са започнали да заличават надписите върху дървените надгробни табели.