Ужас

37. Ървинг

Там стояха десет ескимоси: шестима мъже на неопределена възраст, един много стар беззъб мъж, едно момче и две жени. Едната от тях беше стара, с хлътнали устни и набраздено от бръчки лице, а другата беше много млада.

„Може би това са майка и дъщеря“ — помисли си Ървинг.

Всички мъже бяха ниски — най-високият от тях стигаше едва до брадичката на стройния лейтенант. Качулките на двамина бяха свалени, разкривайки рошави черни коси, но всички останали мъже се бяха вторачили в него от дълбините на качулките си. Някои от качулките бяха от гъста и бяла козина — Ървинг сметна, че е от арктическа лисица, — а други бяха по-тъмни и четинести, като от росомаха.

Всички мъже с изключение на момчето носеха оръжия — или харпун, или късо копие с каменен или костен накрайник, но когато Ървинг се приближи и показа празните си ръце, насочените към него копия се отместиха. Ескимоските мъже — ловци, реши Ървинг — стояха спокойно, с разтворени крака, отпуснали ръцете с оръжията, а старецът отзад придържаше шейната, беше привлякъл и момчето близо до себе си. Шейната беше много по-къса и по-лека дори от най-малките шейни на „Ужас“, а в хамута й бях впрегнати шест кучета, които лаеха и ръмжаха, оголили злобно зъби, докато старецът не ги усмири с резбованата си тояжка.

Докато се опитваше да съобрази как да общува с тези странни хора, Ървинг продължаваше да се чуди на дрехите им. Парките на мъжете бяха по-къси и по-тъмни, отколкото на Безмълвната дама или на покойния й спътник, но също кожени. Лейтенантът реши, че може да са от елени или лисици, но стигащите до коленете панталони определено бяха от бели мечки. Някои от високите ботуши на ескимосите изглеждаха сякаш са също от еленова кожа, но други бяха по-гладки и еластични. От тюлени? Или пак от еленова кожа, но обърната наопаки?

Ръкавиците им определено бяха от тюленова кожа и изглеждаха по-топли и по-меки от собствените ръкавици на Ървинг.

Лейтенантът се вгледа внимателно в шестимата по-млади мъже, опитвайки се да разбере кой е водачът им, но това не стана ясно по вида им. Освен стареца и момчето само още един ескимос се открояваше сред останалите — по-възрастният от мъжете с непокрита глава, който носеше лента от бяла еленова кожа със сложна шарка, тънък колан, на който висяха множество странни предмети, и някаква кесийка, закачена на врата му. Обаче това не беше някакъв простичък амулет като онзи, който носеше на гърдите си Безмълвната дама.

„Безмълвна, как ми се иска да беше тук“ — помисли си Джон Ървинг.

— Приветствам ви — каза той и докосна гърдите си с облечения си в ръкавица палец. — Трети лейтенант Джон Ървинг от кораба на Нейно величество „Ужас“.

Мъжете размениха няколко приказки помежду си. Ървинг дочу думи като каблуна, кавак и миягорток, но, разбира се, нямаше ни най-малка представа какво означават.

По-възрастният мъж с непокритата глава, кесийката и колана посочи към Ървинг и каза:

— Пийфиксак!

Някои от по-младите мъже поклатиха глави. Ако това беше някакъв неодобрителен епитет, Ървинг се надяваше, че останалите са го отхвърлили.

— Джон Ървинг — повтори той, отново докосвайки гърдите си.

— Сиксам йеуа? — каза мъжът срещу него. — Суигне!

Ървинг можеше единствено да кимне в отговор. Той докосна гърдите си отново.

— Ървинг.

После посочи гърдите на мъжа с въпросително изражение.

Мъжът се вторачи към него от вътрешността на качулката си.

Отчаян, лейтенантът посочи кучето най-отпред във впряга, което продължаваше да лае и да ръмжи, удържано и удряно здравата от стареца до шейната.

— Куче — каза Ървинг. — Куче.

Ескимосът, застанал най-близо до Ървинг, се разсмя.

— Кимик — изрече той отчетливо, също посочвайки кучето. — Тунок.

Макар и премръзнал, Ървинг почувства как из тялото му се разлива топлина. Беше постигнал някакъв напредък. Ескимоската дума за косматите кучета, които използваха във впряговете си, беше кимик или тунок, или и двете. Лейтенантът посочи шейната им.

— Шейна — изрече той решително.

Десетимата ескимоси се вторачиха в него. Младата жена прикри лице с ръкавиците си. Челюстта на старицата увисна и Ървинг успя да види, че тя има точно един зъб в устата си.

— Шейна — повтори той.

Шестимата мъже, застанали най-отпред, се спогледаха. Най-накрая събеседникът на Ървинг до този момент каза:

— Каматик?

Ървинг кимна радостно, макар че нямаше никаква представа дали наистина са започнали да комуникират помежду си. Мъжът можеше просто да го е попитал дали желае да го нацелят с харпуна. И все пак младият лейтенант неволно се усмихна. Почти всички ескимоси — без момчето, стареца, продължаващ да бие кучето, и мъжа без качулка, с кесийката и колана — се усмихнаха в отговор.

— Вие случайно не говорите ли английски? — попита Ървинг, съзнавайки, че малко е позакъснял с този въпрос.

Ескимосите го гледаха, усмихваха се и мълчаха.

Ървинг повтори въпроса на училищния си френски и на ужасния си немски.

Ескимосите продължаваха да се усмихват и да се взират в него.

Ървинг приклекна и шестимата мъже също наклякаха. Те не искаха да сядат на вледенената земя, въпреки че наблизо имаше няколко удобни камъка. След толкова месеци, прекарани в студа, Ървинг много добре ги разбираше. Той все така искаше да узнае нечие име.

— Ървинг — каза той, докосвайки отново гърдите си. После посочи към най-близкия мъж.

— Инук — каза мъжът, докосвайки гърдите си. Той свали ръкавицата си със зъби и вдигна дясната си ръка. Двата й най-малки пръсти липсваха. — Тикеркат — рече мъжът и отново се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Инук — каза Ървинг. — Или господин Тикеркат. Много ми е приятно да се запознаем.

Той реши, че едно реално общуване не може да мине без езика на жестовете и посочи на северозапад, откъдето беше дошъл.

— Имам много приятели — каза той уверено, сякаш изречените думи щяха да му осигурят безопасност сред тези диваци. — Два големи кораба. Два… кораба.

Повечето от ескимосите погледнаха нататък, накъдето сочеше Ървинг. Господин Инук леко се намръщи.

— Нанук — рече мъжът тихо, после поклати глава, сякаш поправяйки се, и добави: — Торнарсук.

При тази дума всички останали извърнаха поглед или наведоха глави сякаш в знак на почит или от страх. Но лейтенантът беше сигурен, че тези чувства не са предизвикани от мисълта за двата кораба или за групата бели мъже.

Ървинг облиза кървящите си устни. По-добре щеше да е да започне да търгува с тези хора, вместо да завързва по-продължителен разговор. Бавно, за да не подплаши някой от тях, той бръкна в кожената си раница, за да види няма ли да се намери там някое лакомство или дрънкулка, която да може да предложи на ескимосите за подарък.

Не намери нищо. Вече беше изял парчето осолено свинско и стария сухар, които беше взел за деня. Тогава нещо лъскаво и интересно…

В раницата бяха само съдраните му пуловери, чифт миризливи резервни чорапи и скъсан парцал, който беше взел за в случай че му се наложи да ходи по нужда. В този момент Ървинг горчиво съжали, че е дал ориенталската си копринена кърпичка на Безмълвната дама — където и да се намираше тя сега. Девойката се бе измъкнала от лагера „Ужас“ на втория си ден тук и оттогава не се беше появявала. Той знаеше, че червено-зелената копринена кърпичка щеше да се хареса на тези местни жители.

После студените му пръсти докоснаха закръгления месингов далекоглед.

Сърцето му подскочи радостно, а после се сви от болка. Далекогледът беше може би най-ценната му вещ — последният подарък от чичо му, преди този добър човек да почине внезапно от сърдечен пристъп.

Леко усмихвайки се на гледащите го с очакване ескимоси, той бавно измъкна инструмента от раницата. Забеляза, че мургавите мъже стиснаха по-здраво своите копия и харпуни.

Десет минути по-късно цялото ескимоско семейство, или клан, или племе, се беше събрало около Ървинг като ученици около любимия си учител. Всички те — дори недоверчивият по-възрастен мъж с лентата, колана и кесийката — поглеждаха един след друг през далекогледа. Дори двете жени изчакаха реда си — Ървинг позволи на господин Инук Тикеркат, новия си приятел посредник, да даде месинговия инструмент на кикотещите се девойка и старица. Старецът, който удържаше шейната, също дойде да погледне и възкликна смаяно, докато жените припяваха:

Ескимосите възторжено гледаха един към друг с далекогледа, отстъпваха назад изумени и се заливаха от смях при вида на уголемените лица. После мъжете, бързо научили се как да фокусират образа, започнаха да насочват уреда към по-далечни скали, облаци и хълмове. Когато Ървинг им показа как могат да обърнат тръбата и да накарат всичко да се смали, малката долина се огласи от смеха и радостните възгласи на всички.

Накрая Ървинг отказа да си вземе далекогледа, а го сложи в ръцете на господин Инук Тикеркат и се опита да му обясни с езика на жестовете, че това е подарък.

Смехът секна и всички го погледнаха със сериозни изражения. Ървинг за миг се запита дали не е нарушил някакво табу, дали не ги е оскърбил по някакъв начин, но после се досети, че просто ги е поставил в затруднено положение — беше им подарил нещо прекрасно, а те нямаха нищо, които да му дадат в замяна.

Инук Тикеркат се посъветва с останалите ловци, а после се обърна към Ървинг и направи съвсем недвусмислена пантомима — вдигна ръка към устата си, а после потърка корема си.

За един ужасен момент Ървинг реши, че събеседникът му го моли за храна — каквато лейтенантът нямаше, — но когато се опита да обясни този факт, ескимосът поклати глава и повтори жестовете си. Внезапно Ървинг осъзна, че го питат дали той не е гладен.

С просълзени очи — от порив на вятъра или просто от облекчение — Ървинг повтори жестовете и закима енергично. Инук Тикеркат го хвана за рамото и го поведе към шейната. „С каква дума я нарекоха?“ — запита се Ървинг.

— Каматик? — каза той на висок глас веднага щом се сети.

— Ий! — възкликна господин Тикеркат одобрително. Прогонвайки с ритник ръмжащите кучета, той махна дебелата кожа, покриваща шейната. Отдолу бяха натрупани купчини прясно месо и риба.

Ескимосът започна да му сочи различни деликатеси. Когато му показа рибата, Инук Тикеркат изрече екалук с бавния търпелив тон, с който възрастните обясняват нещо на децата. После посочи дебелите парчета тюленово месо и лой: нат-сук. Накрая докосна и някакво по-масивно и по-дълбоко замразено тъмно месо: Уу мин-мите.

Ървинг кимна. Той беше смутен задето устата му изведнъж се беше изпълнила със слюнка. Без да е наясно дали се очаква само да се възхити от запасите храна, или може да си избере нещо от тях, той неуверено посочи тюленовото месо.

— Ий! — каза отново господин Тикеркат. Той вдигна ивица от меко месо и лой, измъкна изпод късата си парка много остър кокален нож и отряза едно парче за Ървинг и едно за себе си.

Застаналата наблизо старица издаде някакъв вопъл.

— Каактунга! — извика тя. След като никой от мъжете не й обърна внимание, тя подвикна отново: — Каактунга!

Мъжът направи на Ървинг физиономия, каквато обикновено един мъж прави на друг, когато жена иска нещо в тяхно присъствие, и каза:

— Орсунгувок!

Но все пак отряза на старата жена едно парче от тюленовата лой и й го подхвърли като на куче.

Беззъбата вещица се изкикоти и се зае да дъвче лойта.

Незабавно всички се събраха около шейната, извадиха ножовете си и се заеха да режат от месото и да ядат.

— Айпалингйягпок — каза господин Тикеркат, като сочеше старицата и се смееше. Останалите ловци, старецът и момчето — всички освен възрастния мъж с лентата и кесийката — се присъединиха към смеха му.

Ървинг се усмихна широко, въпреки че нямаше никаква представа в какво се състои шегата.

Възрастният мъж с лентата посочи Ървинг и каза:

— Кавак… суингне! Кангунартулорпок!

Лейтенантът нямаше нужда от преводач, за да разбере, че какво и да беше казал мъжът, то не беше никак мило или любезно. Господин Тикеркат и няколко от останалите мъже само поклатиха глави и продължиха да ядат.

Всички, дори младата жена, използваха ножовете си по същия начин като Безмълвната дама в снежния й дом преди повече от два месеца — отрязваха късче кожа, месо и лой и го поднасяха към устата си, доближавайки остриетата на милиметри от омазнените си устни и езици.

Ървинг се стараеше да прави същото — доколкото можеше — но ножът му не беше толкова остър и той действаше твърде несръчно. Ала поне не поряза носа си за разлика от онзи път, когато беше с Безмълвната. Ескимосите поглъщаха храната задружно, в тишина, нарушавана само от учтиви оригвания и от редки изпускания на газове. Мъжете от време на време отпиваха от някакъв вид мях, но Ървинг вече беше извадил бутилката си, която държеше близо до тялото си, за да не замръзне водата.

— Киа-на-у-вит — попита изведнъж Инук Тикеркат. Той посочи гърдите си. — Тикеркат. — Отново свали ръкавицата си и показа двата си липсващи пръста.

— Ървинг — каза лейтенантът, потупвайки се отново по гърдите.

— Ее-вунг — повтори ескимосът.

Ървинг се усмихна иззад парчето лой. Той посочи към новия си приятел.

— Инук Тикеркат, ий?

Ескимосът поклати глава.

— Ак-ка. — Мъжът направи широк жест с двете си ръце, посочвайки цялата група ескимоси, включително и себе си. — Инук. — Изрече той твърдо. После вдигна осакатената си ръка и размърда двата си оцелели пръста, като беше скрил палеца. — Тикеркат.

Ървинг си направи извода, че „инук“ не е име на човек, а се отнася за всички десет ескимоси тук и може би е името на племето, или на народа, или на клана. А за „Тикеркат“ предположи, че е не фамилията, а пълното име на събеседника му и вероятно означава „Два пръста“.

— Тикеркат — каза Ървинг, опитвайки се да произнесе думата правилно с пълната си уста. Не обръщаше никакво внимание на факта, че месото и лойта са стари, вмирисани и сурови. Сякаш тялото му се нуждаеше от тази храна повече от всичко на света. — Тикеркат — повтори той още веднъж.

После, докато всички клечаха, режеха с ножовете и дъвчеха, последва всеобщо представяне. Тикеркат започна да съобщава имената и да обяснява с жестове значенията им — ако имаха значение, — а после и останалите мъже се включиха и започнаха сами да жестикулират. Случващото се напомняше весела детска игра.

— Талириктуг — изрече Тикеркат бавно, побутвайки напред съседа си, младеж с огромен гръден кош. Двата пръста стисна другаря си за рамото, възкликна нещо, прозвучало като „а-йе-ай“, а после прегъна ръката си, сякаш сравняваше мускулите си с доста по-развитите бицепси на младежа.

— Талириктуг — повтори Ървинг, чудейки се дали това означава „Големия мускул“ или „Силната ръка“, или нещо подобно.

Следващият мъж, нисък на ръст, се наричаше Туяукаг. Тикеркат дръпна назад качулката на парката му, посочи черните му коси и направи движение с ръка, имитиращо летяща птица.

— Тулукаг — повтори Ървинг и кимна учтиво на мъжа, продължавайки да дъвче. Запита се дали думата не означава „гарван“.

Четвъртият мъж се удари в гърдите.

— Амарук — промърмори той, а после отметна глава назад и нададе вой.

— Амарук — повтори Ървинг и кимна, а после добави: — Вълк.

Петият ловец се казваше Мамарут и разигра неразбираема пантомима, размахвайки ръце и танцувайки. Ървинг повтори името и кимна, но нямаше никаква представа какво може да е значението му.

Шестият ловец, много сериозен на вид млад човек, беше представен от Тикеркат като Итуксук. Този мъж наблюдаваше внимателно Ървинг с дълбоките си черни очи и нито каза нещо, нито направи някакво движение. Ървинг кимна учтиво и продължи да дъвче лойта.

По-възрастният мъж с лентата и кесийката на гърдите беше представен от Тикеркат като Асияюк, но човекът не реагира по никакъв начин, дори не мигна. Той явно нито харесваше трети лейтенант Джон Ървинг, нито му се доверяваше.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Асияюк — рече Ървинг.

— Афаткук — каза Тикеркат тихо, леко кимайки в посока на навъсения по-възрастен мъж с лентата.

„Някакъв вид шаман?“ — зачуди се Ървинг. Лейтенантът реши, че докато враждебността на Асияюк се изразява в безмълвна недоверчивост, няма за какво да се тревожи.

Старецът при шейната беше представен на лейтенанта като Крингмулуарюк. Тикеркат посочи продължаващите да ръмжат кучета, събра ръцете си все едно показва нещо с малки размери и се засмя.

После смеещият се събеседник на Ървинг посочи плахото момче, което изглеждаше десет или единайсетгодишно, потупа се отново по гърдите и каза:

— Ирник. — След което добави: — Кайорангуак.

Ървинг предположи, че „ирник“ може да означава „син“ или „брат“. Навярно все пак първото, помисли си той. Или може пък името на момчето да беше Ирник, а „кайорангуак“ да означава син или брат. Лейтенантът кимна с уважение, както беше направил и при представянето на по-възрастните ловци.

Тикеркат побутна напред старицата. Нейното име, изглежда, беше Науйя и Тикеркат отново направи движението, имитиращо летяща птица. Ървинг повтори името, доколкото може — в него имаше някакъв гърлен звук, който не можеше да възпроизведе, — и кимна почтително. Зачуди се дали науйя не е арктическа чайка или някоя още по-екзотична птица.

Старицата се изкикоти и пъхна в устата си поредния къс лой.

Тикеркат прегърна през рамо девойката — тя всъщност беше още момиче — и каза:

— Кауманик. — После ловецът се усмихна широко и добави: — Амуук.

Усмихвайки се, момичето се опита да се измъкне от прегръдката му, и всички мъже освен предполагаемия шаман се разкикотиха гръмко.

— Амуук? — попита Ървинг и смехът стана още по-силен. Тулукаг и Амарук така прихнаха, че лойта им потече от устата.

— Кауманик… амуук! — повтори Тикеркат и направи универсален жест, сграбчвайки с разперените пръсти на ръцете си двете си гърди. Но за да се увери, че събеседникът му го е разбрал правилно, ловецът хвана дърпащата се жена — явно негова съпруга — и бързо вдигна нагоре късата й, тъмна парка.

Оказа се, че под парката девойката е гола, и гърдите й са много големи… наистина огромни за толкова младо момиче.

Джон Ървинг почувства как цялото му лице пламва. Той сведе поглед към парчето лой, което продължаваше да дъвче. В този момент би заложил петдесет паунда за това, че „амуук“ означава на ескимоски „Големите цици“.

Мъжете около него виеха от смях. Кимик — вълкоподобните кучета, впрегнати в дървената каматик — започнаха да вият и да се дърпат в хамута. Старецът до шейната, Крингмулуарюк, така се засмя, че падна в снега.

Изведнъж Амарук — Вълка? — който си играеше с далекогледа, посочи каменистия хълм, от който Ървинг се беше спуснал в долината, и изрече рязко:

— Такува-а… кабяуна кукйютина!

Всички ескимоси незабавно млъкнаха.

Вълкоподобните кучета се разлаяха яростно.

Ървинг се изправи и прикри очите си с длан от слънцето. Не искаше да моли да му върнат далекогледа. Зърна бързото движение на човек с шинел на върха на хълма.

„Чудесно!“ — помисли си лейтенантът. През цялото време, докато пируваха с лойта и се запознаваха, той се чудеше как да накара Тикеркат и останалите да дойдат заедно с него до лагера „Ужас“. Боеше се, че няма да успее да обясни достатъчно добре с езика на жестовете на ескимоските мъже и двете жени защо трябва да направят с шейната и кучетата си тричасов поход до крайбрежието, така че беше решил да намери начин да убеди поне Тикеркат да дойде с него.

Разбира се, лейтенантът не можеше да допусне ескимосите просто да се върнат там, откъдето са дошли. Капитан Крозиър щеше да пристигне в лагера на следващия ден, а Ървинг знаеше от няколко разговора с капитана, че този уморен и отчаян човек разчита именно на контакт с местните жители. „Северните племена, които Рос нарича северни планинци, рядко са войнствени — беше казал една нощ Крозиър на третия си лейтенант. — Ако се натъкнем на тяхно селище по пътя ни на юг, те могат да ни снабдят с достатъчно провизии, за да ни стигнат за времето докато достигнем по реката до Голямото робско езеро. Или поне могат да ни научат как да оцеляваме далеч от сушата.“

А сега Томас Фар и останалите бяха дошли да го търсят в тази долина, следвайки дирите му в снега. Човекът, мярнал се на върха на хълма, се беше спуснал от обратната му страна — може би изплашен при вида на десетимата непознати в долината или притесняващ се да не би той да изплаши тях с появата си? — но Ървинг бе успял да види развяващия се от вятъра шинел на човека, както и уелската перука и шала му и знаеше, че един от проблемите му е разрешен.

Ако не успееше да уговори Тикеркат и останалите да дойдат с него — а убеждаването на възрастния шаман Асияюк можеше да се окаже проблем, — той можеше да остане с още няколко души от отряда си при ескимосите тук, в долината, и да ги убеди да не си тръгват — чрез разговори и други подаръци, каквито несъмнено щяха да се намерят в раниците на другарите му — докато най-бързият моряк се върне до брега, за да доведе капитан Фицджеймс и още хора на това място.

„Не мога да им позволя да си тръгнат. Тези ескимоси може да решат всичките ни проблеми. Те може да са нашето спасение.“

Сърцето на Ървинг биеше бясно.

— Всичко е наред — каза той на Тикеркат и останалите с най-спокойния и уверен тон, на който беше способен. — Това са просто мои приятели. Добри хора. Няма да ви навредят. Имаме само една винтовка със себе си и ще я оставим там. Всичко е наред. Просто мои приятели, с които ще ви е приятно да се запознаете.

Ървинг знаеше, че ескимосите не разбират нито дума, но продължаваше да говори със същия успокоителен тон, с който в семейните си конюшни в Бристол би се опитал да усмири уплашен жребец.

Няколко от ловците вдигнаха от снега своите копия и харпуни, но Амарук, Тулугак, Талириктуг, Итуксук, момчето Кайорангуак, старецът Крингмулуарюк и даже навъсеният шаман Асияюк гледаха въпросително Тикеркат. Двете жени престанаха да дъвчат и тихо отстъпиха зад мъжете.

Тикеркат погледна към Ървинг. Очите на ескимоса внезапно потъмняха и започнаха да изглеждат много чужди на младия лейтенант. Изглежда, мъжът очакваше някакво обяснение.

— Кат-сийт? — попита той тихо.

Ървинг протегна напред разтворените си длани в успокоителен жест и се усмихна възможно най-непринудено.

— Просто приятели — каза той, също тихо. — Няколко приятели.

Лейтенантът хвърли поглед към билото на хълма. Там все още не се появяваше никой на фона на синьото небе. Ървинг се уплаши, че човекът, дошъл за него, може да се уплаши от струпването на хора в долината и да си тръгне. Не беше сигурен колко време може да чака тук… колко време ще може да задържи Тикеркат и хората му на това място, преди те да побегнат.

Въздъхна дълбоко и осъзна, че трябва да настигне човека, да го успокои, да му обясни ситуацията и да го изпрати да доведе Фар и останалите възможно най-бързо. Не можеше да чака повече.

— Моля ви, стойте тук — каза Ървинг. Той остави кожената си раница на снега до Тикеркат в опит да му покаже, че ще се върне скоро. — Моля ви, почакайте тук. Ей сега се връщам. Даже няма да се скрия от погледа ви. Моля ви, останете.

Той осъзна, че прави с ръцете си такива жестове, сякаш ги умолява да седнат — сигурно по същия начин би увещавал едно куче.

Тикеркат не седна и не отговори, но продължаваше да стои неподвижно на мястото си, докато Ървинг бавно отстъпваше назад.

— Ей сега се връщам! — извика лейтенантът. Той се обърна и побягна по ледения сипей, а после — нагоре по склона, към билото на хълма.

Задъхан от усилието, на върха той се обърна назад и погледна надолу.

Десетте фигури, лаещите кучета и шейната си стояха по местата.

Ървинг им помаха с ръка, показа им с жестове, че скоро ще се върне, и започна бързо да се спуска от другата страна на хълма, готов да закрещи сред отдалечаващия се моряк.

На двайсет фута по-надолу по северозападния склон на хълма Ървинг видя нещо, което го накара да се закове на място.

Едно дребно човече, напълно голо, ако не се броят ботушите му, танцуваше около голям камък с купчина дрехи върху него.

„Леприкон“ — помисли си Ървинг, спомняйки си разказите на капитан Крозиър. Гледката му се струваше абсолютно безумна. Явно днес беше ден за странни видения.

Той се приближи и видя, че танцуващият около камъка не е леприкон, а помощник-калафатникът. Мъжът припяваше някаква моряшка песничка, докато танцуваше и правеше пируети. Ървинг не можеше да не забележи мръснобялата бледност на настръхналата кожа на дребния мъж, стърчащите му ребра, факта, че е обрязан, и колко нелепо изглеждат белите бузи на задника му по време на пируетите му.

Лейтенантът се приближи, клатейки невярващо глава. Не беше в настроение да се смее, но все още беше обхванат от радостна възбуда заради намирането на Тикеркат и останалите. Попита:

— Господи Хики, какво, по дяволите, си мислите, че правите?

Помощник-калафатникът престана с пируетите си. Той вдигна мършавия си пръст към устните си, сякаш правейки знак на лейтенанта да замълчи. После се обърна и показа на Ървинг задника си, докато се навеждаше над купчината дрехи върху камъка.

„Той е полудял — помисли си лейтенантът. — Не мога да допусна Тикеркат и останалите да го видят в такова състояние.“ Зачуди се дали да не накара дребния мъж да се освести с няколко шамара и все пак да го използва като куриер, който да доведе бързо тук Фар и останалите. Ървинг беше взел със себе си няколко листа хартия и парче графит, с които би могъл да напише бележка, но те бяха останали в раницата му в долината.

— Вижте какво, господин Хики… — започна той строго.

Помощник-калафатникът се завъртя толкова рязко с протегната напред ръка, че в първия момент Ървинг реши, че той продължава безумния си танц.

Но протегната ръка на Хики имаше остър нож.

Внезапно Ървинг почувства остра болка в гърлото си. Той се опита да заговори отново, но установи, че не е в състояние да го направи. Вдигна двете си ръце към гърлото си и погледна надолу.

През дланите му преливаше кръв, която се стичаше върху гърдите му и капеше върху ботушите му.

Хики отново замахна и описа широка дъга с ножа.

Този удар разсече трахеята на Ървинг. Той падна на колене и вдигна дясната си ръка, сочейки към Хики; полезрението му изведнъж се стесни, сякаш гледаше в тъмен тунел. Джон Ървинг беше толкова изненадан, че дори не изпита гняв.

Голият Хики пристъпи напред приклекнал — с острите си колене и тънките си крайници и сухожилия сега приличаше на някакво бледо, мършаво джудже. Но Ървинг падна на една страна върху студения камък, избълва през устата си невъобразимо количество кръв и умря още преди Корнилиъс Хики да разкъса дрехите му и да започне да вършее с ножа.