Ужас

49. Крозиър

Когато Крозиър заспеше — дори само за няколко минути — сънищата се завръщаха. Двата скелета в лодката. Непоносимите американски момичета в полутъмната стая, които щракат с пръстите на краката си, имитирайки почукването на призрак по масата. Американският лекар, представящ се за полярен изследовател, дундест мъж, облечен в ескимоска парка, с покрито с тежък грим лице на ярко осветената от газови лампи сцена. После отново двата скелета в лодката. Нощта винаги завършваше със съня, който смущаваше Крозиър най-силно от всички.

Той е малко момче и се намира в огромна католическа катедрала заедно с баба Мойра. Франсис е гол. Баба му го побутва към парапета на олтара, но той се страхува да върви напред. В катедралата е студено; мраморът под босите крака на малкия Франсис е студен; белите дървени пейки са покрити с лед.

Коленичил пред парапета на олтара, младият Франсис Крозиър чувства одобрителния поглед на баба Мойра, която се намира някъде отзад, но е твърде уплашен, за да обърне глава. Нещо идва.

Свещеникът като че ли излиза през някаква врата в мраморния под в другия край на парапета. Мъжът е доста едър — направо огромен — и е облечен в бели дрехи, от които капе вода. Вонящ на кръв, пот и нещо гниещо, той се навежда над малкия Франсис Крозиър.

Франсис затваря очи, както го беше учила баба му, докато беше стоял на колене върху тънкия килим в нейната гостна, и подава език, за да получи Светото причастие. Макар да разбира цялата важност и необходимост на това тайнство, Франсис ужасно много се страхува да лапне нафората. Той знае, че животът му никога няма да е същият, след като приеме католическото причастие. Освен това знае, че ако не го приеме, животът му ще свърши.

Свещеникът пристъпва още по-близо и се навежда над него…

Крозиър се събуди във велбота. Както винаги, когато се събуждаше от кошмарите си, дори да беше задрямал само за няколко минути, сърцето му биеше ускорено, а устата му бе пресъхнала от страх. И трепереше много силно, но по-скоро от студ, отколкото от страх или от спомена за страх.

Ледът се беше разчупил в тази част на протока или залива, където се намираха на 17 и 18 юли и четирите дни след това. Крозиър беше събрал мъжете заедно на големия плаващ леден къс, където се бяха спрели — катерите и пинасите бяха свалени от шейните им, петте лодки бяха натоварени с целия им багаж с изключение на палатките и спалните чували и бяха подготвени за плаване.

Всяка нощ поклащането на големия леден къс и пукането и начупването на леда ги караха да изскачат сънени от палатките, убедени, че морето ще ги погълне като сержант Тоузър и неговите пехотинци. Всяка нощ оглушителният трясък на леда, наподобяващ оръжейни изстрели, постепенно утихваше, бясното клатене на ледения къс постепенно преминаваше в ритмично полюляване и те изпълзяваха обратно в палатките си.

Беше станало по-топло, в някои дни температурата се вдигаше почти до точката на замръзване — тези няколко седмици в края на юли почти сигурно щяха да са единственият намек за лято през тази втора поред мразовита арктическа година — но хората зъзнеха и страдаха повече от всякога. В някои дни дори валеше дъжд. Когато беше твърде студено, за да вали, ледените кристалчета в мъгливия въздух се просмукваха във вълнените им дрехи, тъй като беше твърде топло, за да носят водонепроницаемите зимни облекла над куртките и шинелите си. Потта от тегленето на шейните се просмукваше в мръсното им бельо, ризи и чорапи, и в парцаливите им заледени панталони; въпреки почти изчерпаните им припаси петте останали лодки бяха по-тежки от десетте, които бяха теглили преди, като освен хранещия се, дишащ, но все още намиращ се в коматозно състояние Дейви Лийс с всеки изминал ден им се налагаше да возят все повече и повече тежко болни. Доктор Гудсър докладваше ежедневно на Крозиър за поредните пациенти, чиито крака — винаги подгизнали и с мокри чорапи въпреки резервните ботуши, които капитанът се беше сетил да вземе — са започнали да гният и да почерняват по пръстите и петите. Все повече крака бяха започнали да гангренясват и да се налага ампутация.

Холандските палатки бяха мокри и никога не изсъхваха. Спалните чували, които мъжете отваряха с трещене късно вечер и в които се свиваха в тъмнината, бяха мокри и замръзнали отвътре и отвън и също никога не изсъхваха. Когато хората се събудеха сутринта след няколкото откраднати минути сън на пресекулки — телата не можеха да се стоплят, колкото и да трепереха, — вътрешните стени на кръглите и пирамидалните палатки бяха покрити с трийсетфунтов скреж, който падаше на парчета или се стичаше на капки по главите, раменете и лицата на мъжете, опитващи се да изпият няколкото глътки от хладкия чай, разнасян всяка сутрин по палатките от капитан Крозиър, господин Девьо и господин Кауч — странно превръщане на командирите в стюарди, започнато по инициатива на Крозиър през първата им седмица на леда, което хората вече приемаха за даденост.

Господин Уол, готвачът на „Еребус“, беше болен от нещо като туберкулоза и през повечето време лежеше свит на дъното на единия катер, но господин Дигъл си оставаше все същия енергичен, циничен, експедитивен, крещящ с цяло гърло и някак си вдъхващ увереност човек, какъвто беше през всичките три години на поста си край фрейзъровата печка на борда на „Ужас“. Сега, когато запасите от етер бяха изчерпани и спиртниците и тежките печки с въглища от велботите бяха изоставени, работата на господин Дигъл беше два пъти на ден да дели на порции нищожните останки от осоленото свинско и другите продукти, винаги под строгото наблюдение на господин Озмър и още някой офицер. Ала господин Дигъл, който никога не губеше оптимизма си, беше измайсторил готварски казан и примитивна печка, която смяташе да разпали с тюленова лой веднага щом застреляха още тюлени.

Крозиър изпращаше всеки ден ловни отряди в търсене на тюлени за господин Дигъл, но те се срещаха изключително рядко и винаги успяваха да се плъзнат във водата през малките си дупки, преди ловците да успеят да ги застрелят. Няколко пъти, по думите на мъжете от ловните отряди, хитрите пръстенчати тюлени бяха улучвани от сачми или дори от мускетни или пушечни куршуми, но бяха успели преди смъртта си да се плъзнат обратно в черната вода и да отплават надалеч, оставяйки само кървави следи върху леда. Понякога ловците коленичеха и облизваха кръвта.

Крозиър беше прекарал много лета в арктическите морета и знаеше, че в средата на юли водата и плаващите ледени късове би трябвало да гъмжат от живот: огромни моржове, които се припичат на слънцето върху ледените късове и шумно пляскат във водата, издавайки лаещи звуци, наподобяващи оригване; многобройни тюлени, които скачат във водата и изскачат от нея като играещи си деца, и комично се пързалят по корем върху леда; китове, които изстрелват фонтанчета вода, превъртат се във водата и се гмурват в нея, разпръсвайки около себе си мирис на риба; женски бели мечки, които плуват в черните води със своите непохватни мечета, дебнат тюлените върху ледените блокове, с резки движения отръскват водата от странната си козина, когато се издърпат от морето върху някой леден блок, и избягват по-големите и по-опасни мъжки, които биха изяли и самката, и мечето, ако стомасите им са празни; и накрая морските птици, които летят отгоре в такова изобилие, че почти затъмняват синьото арктическо лятно небе — птици по бреговете, птици по плаващите ледени блокове или седящи по неравните върхове на глетчерите като ноти в партитура, докато безброй други чайки, гларуси и исландски соколи кръжат ниско над водата.

Това лято за втора поредна година на леда не се виждаха никакви живи същества — само изтощените и слабеещи хора на Крозиър, задъхващи се в своите впрягове, и техният неуморен преследвач, мяркащ се за кратко в далечината, винаги извън обхвата на оръжията им. На няколко пъти вечер хората чуваха лая на арктически лисици и често откриваха изящните им следи в снега, но нито една от животинките не попадна пред очите на ловците. Когато мъжете виждаха или чуваха китове, те винаги се оказваха твърде далеч, зад много ледени блокове и канали, за да бъдат достигнати дори с отчаяно, безразсъдно тичане — мъжете прескачаха с риск за живота си от един клатещ се леден къс на друг, докато морските бозайници небрежно изскачаха от водата, после се гмурваха и отново изчезваха.

Крозиър не беше сигурен дали биха успели да убият кит с малкото слаби оръжия, които им бяха останали, но предполагаше, че ще могат — няколко пушечни куршума в мозъка би трябвало да убият всяко същество с изключение на звяра, който ги следваше по петите (и който моряците отдавна не смятаха за звяр, а за безмилостния Бог от капитанската „Книга на Левиатан“), — и ако някак намерят сили да извлекат кита върху леда и да разтопят мазнината му, тя би им стигнала за много седмици и месеци работа на печката на господин Дигъл, а те биха яли лой и прясно месо до пръсване.

Най-силно от всичко Крозиър искаше да убие самото създание. За разлика от хората си той вярваше, че е смъртно — просто едно животно, нищо повече. Може би по-умно дори от страховито интелигентната бяла мечка, но все пак животно.

Крозиър знаеше, че ако успееше да убие съществото, самият факт, че е мъртво — радостта от отмъщението за толкова много убити, независимо от това, че останалите участници в експедицията така или иначе щяха да умрат от глад и скорбут, — щеше временно да повдигне духа на оцелелите повече, отколкото ако намереха двайсет галона ром.

Звярът не ги беше безпокоил — нито беше убил някой от тях, — откакто лейтенант Литъл и хората му бяха загинали в езерото сред ледовете. Всеки отряд, изпращан от капитана на лов, получаваше заповед веднага да се връща, ако открие следите на тварта в снега; Крозиър възнамеряваше да вземе всеки мъж, който можеше да върви, и всяко оръжие, което можеше да стреля, за да проследи звяра. Ако се наложеше, той щеше да накара хората си да удрят тигани и тенджери и да крещят с всички сили, за да изкарат съществото на открито, точно както индийските викачи изкарват тигъра, криещ се във високите треви.

Ала Крозиър разбираше, че ползата от това няма да е по-голяма от засадата на покойния сър Джон. За да накарат съществото да се приближи повече до тях, те имаха нужда от примамка. Крозиър не се и съмняваше, че то продължава да върви след тях, да се приближава през тъмните часове на денонощието, да се крие някъде, вероятно под леда, през деня и щеше да се приближи дори повече, ако успееха да го подмамят някак си. Но те нямаха прясно месо, а дори и да имаха даже само един фунт, мъжете щяха да го изядат, а не да го използват за примамка на звяра.

И все пак, мислеше си Крозиър, припомняйки си невероятно огромните размери и маса на чудовищното създание от ледовете — повече от един тон месо и мускули, може би дори няколко тона, тъй като по-големите мъжки екземпляри на белите мечки тежаха до хиляда и петстотин фунта, а в сравнение със съществото неговите мечешки братовчеди изглеждаха като ловни кучета, застанали до едър мъж, — ако успееха да убият убиеца си, хората щяха да се хранят до насита седмици наред. И Крозиър знаеше, че дори да ядат месото сурово, както ядяха осоленото свинско по време на поход, те щяха да са изпълнени с удоволствието от отмъщението, макар и поднесено студено.

Ако това можеше да им помогне, Франсис Крозиър бе готов самият той да остане на леда като примамка. Ако това можеше да им помогне. Ако то можеше да ги спаси и да нахрани дори част от хората му, Крозиър щеше да се предложи на звяра и да се надява, че хората му, които се бяха представили като ужасни стрелци още преди последните морски пехотинци от „Ужас“ да загинат в ледената вода, ще успеят да прострелят чудовището достатъчно пъти, така че дори и да няма отделни смъртоносни рани, то да умре от загубата на кръв, независимо дали примамката оцелее или не.

При мисълта за морските пехотинци той неволно си спомни за тялото на редник Хенри Уилкс, положено в една от изоставените лодки седмица по-рано. Никой не дойде да оплаче непогребания Уилкс с изключение на Крозиър, Девьо и неколцина от най-близките приятели на пехотинеца, които преди зазоряване казаха няколко думи над трупа му.

„Трябваше да използваме тялото на Уилкс като примамка“ — помисли си Крозиър, докато лежеше на дъното на полюляващия се велбот, заобиколен от купчините спящи мъже.

След това осъзна — и не за пръв път — че те разполагат с по-прясна примамка. Цели осем месеца Дейвид Лийс представляваше просто излишен товар, още от онази нощ през декември предишната година, когато тварта се беше впуснала да преследва ледовия лоцман Бланки по леда. От същата онази нощ Лийс непрекъснато се взираше в нищото със стъклен поглед — нереагиращ, безполезен и вече четири месеца теглен в лодката като сто и трийсет фунта мръсно пране, — но въпреки това успяваше всяка вечер да изсърба бульона от осолено свинско и порцията си ром, а всяка сутрин да преглътне лъжичката чай със захар.

За чест на хората никой от тях — дори интригантстващите Хики и Ейлмър — не предложи да изоставят Лийс или когото и да било от останалите болни, неспособни да ходят. Но сигурно през главите на всички беше минавала една и съща мисъл…

Да ги изядем.

Да изядем първо Лийс, а после и останалите, когато умрат.

Франсис Крозиър беше толкова гладен, че можеше да си представи как яде човешка плът. Не би могъл да убие човек, за да го изяде — все още не, — но след като така или иначе е мъртъв, защо да изоставят толкова много месо да гние под арктическото лятно слънце? Или още по-лошо — да бъде изядено от тварта, която ги преследваше?

Като млад лейтенант на двайсет и няколко години Крозиър беше научил — което се случваше на всички моряци рано или късно, обикновено още докато са юнги — истинската история на капитан Полърд, командир на американския бриг „Есекс“ през 1820 година.

„Есекс“ получил пробойна и потънал, както по-късно бяха докладвали малцината оцелели, след нападение на кашалот. Това се случило в една от най-пустите части на Тихия океан и всичките двайсет членове на екипажа през това време били на лов за китове с лодките си, и при връщането си забелязали бързо потъващия кораб. Оцелелите успели да вземат няколко инструмента, няколко навигационни прибора и един пистолет и отплавали с трите си велбота. Единствените им провизии били две живи костенурки, заловени на Галапагоските острови, две каци със сухари и шест бъчонки с прясна вода.

Насочили се към Южна Америка.

Първо, разбира се, убили и изяли големите костенурки, като изпили и кръвта им, след като месото свършило. След това успели да уловят няколко злочести летящи риби, които случайно скочили в лодката; и въпреки че успели да сготвят месото на костенурките, рибите изяли сурови. Сред това се гмуркали в морето, изстъргвали ракообразните от корпусите на лодките и се хранели с тях.

Като по чудо лодките се натъкнали на остров Хендерсън — едно от малките островчета сред безкрайния син простор на Тихия океан. Четири дни двайсетимата мъже ловили крабове и преследвали чайките и яйцата им. Но капитан Полърд разбирал, че на острова няма достатъчно крабове, чайки или яйца, за да могат двайсетте моряци да се изхранват повече от няколко седмици, затова седемнайсет от тях гласували да продължат плаването. На 27 декември 1820 година те се качили в лодките и помахали за сбогом на тримата си другари, които останали на острова.

На 28 януари буря разделила лодките и велботът на капитан Полърд заплавал на изток, самотен под безкрайното небе. Дневният порцион на петимата мъже се състоял от унция и половина сухар за човек на ден. По далеч неслучайно съвпадение Крозиър беше обсъждал тайно с доктор Гудсър и първи помощник Девьо да бъде въведен точно такъв порцион, когато запасите им от осолено свинско привършат след няколко дни.

С късче сухар и няколко глътки прясна вода на ден хората на Полърд — неговият племенник Оуен Кофин, освободеният от робство чернокож на име Барзилай Рей и двама моряци — успели да останат живи в продължение на девет седмици.

Те все още се намирали на повече от хиляда и шестстотин мили от сушата, когато били доядени последните сухари и била допита последната вода. Крозиър беше изчислил, че дори сухарите да стигнат за още един месец на хората от неговата собствена експедиция и те да успеят да стигнат до устието на реката на Бак, до най-близкото селище щяха да им остават още осемстотин мили.

На борда на велбота на Полърд нямало мъртъвци, затова те теглили жребий. Младият му племенник Оуен Кофин изтеглил късата сламка. След това отново теглили жребий кой да свърши работата. Късата сламка се паднала на Чарлс Рамсдел.

С треперещ глас Кофин се сбогувал с другарите си (Крозиър винаги си спомняше студения ужас, който беше стегнал скротума му първия път, когато чу тази част от историята от един по-възрастен мъж, с когото носеше вахтата високо на бизанмачтата на един военен кораб далеч от бреговете на Аржентина; морякът беше уплашил лейтенант Крозиър, като произнесе прощалните слова с треперещ момчешки глас), след което младежът положил глава на планшира и затворил очи.

Капитан Полърд, както сам разказал впоследствие, дал на Рамсдел своя пистолет и се обърнал настрани.

Рамсдел застрелял момчето в тила.

Останалите четирима, включително капитан Полърд, чичо на момчето, първо изпили кръвта му, докато била още топла. За разлика от водата на безкрайния океан наоколо кръвта, макар и солена, ставала за пиене.

След това изрязали месото на момчето от костите и го изяли сурово.

После строшили костите на Оуен Кофин и изсмукали костния мозък до капка.

Трупът на юнгата ги поддържал тринайсет дни и точно когато отново се канели да теглят жребий, чернокожият моряк Барзилай Рей умрял от жажда и изтощение. И отново източването на кръвта, изпиването й, нарязването на месото, счупването на костите и изсмукването на костния мозък успели да ги поддържат живи, докато на 23 февруари 1821 година не били спасени от китоловния кораб „Дофин“.

Франсис Крозиър никога не се беше срещал с капитан Полърд, но следеше кариерата му. Злочестият американец беше запазил чина си и беше излязъл отново в морето — и отново беше претърпял корабокрушение. След като беше спасен за втори път, повече никога не му повериха командването на кораб. Според последното, което беше чул Крозиър само няколко месеца преди отплаването на експедицията на сър Джон, капитан Полърд живеел в Нантъкет и работел като градски пазач, а всички местни жители и китоловци странели от него. Говореше се, че Полърд се състарил преждевременно, разговарял на висок глас със себе си и с отдавна мъртвия си племенник и криел сухари и осолено свинско в покривните греди на дома си.

Крозиър знаеше, че след няколко седмици или дори няколко дни хората му също трябва да вземат решение дали да изядат мъртъвците си.

Те се намираха твърде близо до стадия, в който щяха да останат твърде малко и твърде слаби, за да теглят лодките, но четиридневната почивка на леда от 18 до 22 юли изобщо не възстанови силите им. Крозиър, Девьо и Кауч — младият лейтенант Ходжсън, макар и втори по старшинство, в последно време не получаваше никаква власт от капитана — всяка сутрин вдигаха мъжете и ги изпращаха на лов, караха ги да поправят плъзгачите на шейните или да ремонтират лодките само и само да правят нещо, а не да лежат по цял ден в замръзналите си спални чували в мокрите палатки, но всъщност единственото, което им оставаше, беше да седят дни наред на слепените помежду си плаващи ледени късове, тъй като многобройните мънички водни канали, пукнатини, малки локви и участъци от тънък, кишав лед не им позволяваха да се придвижат нито на юг, нито на изток или север.

Крозиър отказваше да се връщат на запад и северозапад.

Ала ледените късове не се носеха в нужната посока — на югоизток, към устието на река Грейт Фиш. Те просто се въртяха на мястото си, също като паковия лед, който две дълги зими държа в плен „Еребус“ и „Ужас“.

Най-накрая в събота, 22 юли, в следобедните часове на деня, техният леден къс започна да се покрива с пукнатини и Крозиър нареди всички да се качват в лодките. И ето че вече шести ден те плаваха, свързани помежду си с въжета, по езерца и канали, твърде малки или твърде къси, за да могат да използват гребла или платна. На Крозиър му беше останал един секстант (той беше изоставил на леда по-тежкия теодолит) и докато останалите спяха, той записваше показанията, които успееше да вземе при редките разкъсвания на облачната пелена. По неговите сметки се намираха някъде на осемдесет и пет мили северозападно от устието на река Грейт Фиш.

Крозиър, който вече всеки ден очакваше да види отпред тесния провлак — предполагаемия полуостров, свързващ Земята на Крал Уилям с вече нанесения на картата полуостров Аделаида, — се събуди в лодката на разсъмване в сряда, 26 юли, и забеляза, че въздухът е станал по-студен, небето е синьо и безоблачно, а на петнайсетина мили на север и на юг се вижда земя.

По-късно, след като събра петте лодки заедно, Крозиър застана на носа на велбота си и извика:

— Хора, Земята на Крал Уилям е остров Крал Уилям. Сега вече съм сигурен, че напред, на изток и на юг до реката на Бак, се простира море, но съм готов да заложа последния си грош, че няма суша, свързваща носа, който виждате далече на югозапад, с носа, който виждате далеч на североизток. Намираме се в проток. И тъй като по всяка вероятност се намираме на север от полуостров Аделаида, ние изпълнихме целта на експедицията на сър Джон Франклин. Това е Северозападният проход. Ей Богу, вие успяхте!

Разнесоха се слаби радостни възгласи, последвани от кашлица.

Ако ледените късове и лодките се носеха на юг, на тежкото плаване и теглене на шейни щеше да му се вижда краят. Но каналите и районите без лед, през които плаваха, продължаваха да се отварят само на север.

Животът в лодките беше също толкова непоносим, колкото и в палатките на плаващите ледени късове. Хората бяха наблъскани в тясното пространство. Въпреки наредените напречно дъски, които осигуряваха второ ниво за спане на велботите и катерите с надстроени от господин Хъни бордове — разглобените шейни също служеха като един вид Т-образна палуба в средната част на претъпканите катери и пинаса, — облечените във влажни вълнени дрехи мъже денем и нощем се притискаха един към друг. Налагаше им се да клечат над планшира, за да се облекчават — необходимостта от което ставаше все по-рядка дори за сериозно болните от скорбут, тъй като запасите от храна и вода намаляваха, — но докато всички мъже бяха изгубили и последните остатъци от благоприличие, често неочаквани вълни обливаха голите им задници и свалените панталони, което водеше до ругатни, циреи и дълги нощи, прекарани в треперене.

Сутринта в петък, 28 юли 1848 година, наблюдателят на велбота на Крозиър — най-дребният мъж от всяка лодка беше изпращан на късата мачта с малък далекоглед — забеляза лабиринт от канали между ледовете, който водеше право до земята на северозапад, на около три мили от тях.

Дееспособните мъже в петте лодки гребаха — и при нужда, когато каналите се стесняваха, се оттласкваха с веслата от леда, а най-здравите мъже на носа разчупваха леда с кирки — в продължение на осемнайсет часа.

Слязоха на каменист бряг малко след единайсет часа през нощта, в тъмнина, разсейвана рядко от проблясъците лунна светлина при разкъсването на облачната пелена, която отново беше покрила небето.

Мъжете бяха твърде изтощени, за да разтоварват шейните, и оставиха на тях катерите и пинасите. Бяха твърде изморени, за да разопаковат мокрите си холандски палатки и спалните чували.

Те се строполиха върху камъните на мястото, докъдето бяха довлекли тежките лодки по крайбрежния лед и чакълестия бряг, който високият прилив беше направил твърде хлъзгав. Спяха на групички, греейки се единствено от слабата телесна топлина на другарите си.

Крозиър дори не постави часовой. Ако тварта искаше да ги нападне тази вечер, нека заповяда. Но преди да заспи, той прекара един час в опити да снеме точни показания от секстанта и да определи местоположението по навигационните таблици и карти, които все още носеше със себе си.

Доколкото успя да изчисли, те бяха прекарали на леда двайсет и пет дни и бяха изминали пеша, в дрейфуване и гребане общо четирийсет и шест мили на изток-североизток. Отново се намираха на Земята на Крал Уилям някъде на север от полуостров Аделаида и още по-далеч от устието на реката на Бак, отколкото допреди два дни — на около трийсет и пет мили северозападно от тесния залив от другата страна на безименния проток, който просто не можеха да пресекат. Дори ако успееха да го направят, пак щяха да се намират на повече от шейсет мили от устието на реката и на общо деветстотин мили от Голямото робско езеро и от спасението.

Крозиър внимателно прибра секстанта в дървената му кутия, която сложи в непромокаема мушамена торба.

Намери едно влажно одеяло във велбота и го хвърли на камъните до Девьо и още трима спящи мъже. Заспа за броени секунди.

Сънува как баба Мойра го побутва към парапета на олтара и чакащия го свещеник с мокрите одежди.

В съня си, докато мъжете похъркваха под лунната светлина на неизвестния бряг, Крозиър затвори очи и подаде език, за да приеме тялото Христово.