Ужас

23. Хики

Хики беше решил, че високият, слаб лейтенант — Ървинг — трябва да умре и точно днес е денят това да се случи.

Дребният помощник-калафатник нямаше нищо против наивното младо конте, но неподходящият момент, в който бе избрал да се появи в трюма месец по-рано, беше подписал смъртната му присъда.

Единственото, което му пречеше да осъществи намеренията си, бяха разписанията на вахтите и работните смени. Досега Хики два пъти се беше падал да носи вахтата, когато Ървинг беше дежурен офицер, но и двата пъти Магнъс Менсън не беше с него на палубата. Хики щеше да планира всичко и да избере подходящия момент, но за изпълнението на плана му беше нужен Магнъс. Не защото Корнилиъс Хики се страхуваше да убие човек; той беше прерязал гърлото на един мъж още преди да достигне възрастта, в която да си плаща сам в бордея. Не, проблемът се криеше просто в начина и метода за извършването на убийството, които изискваха участието на неговия малоумен последовател и сексуален партньор в тази експедиция Магнъс Менсън.

Сега условията бяха идеални. В петъчното утро — макар думата „утро“ да не значеше нищо, когато навън беше тъмно като полунощ — работен отряд от трийсетина души беше излязъл на леда, за да оправи пирамидите с факлите по пътеката между „Ужас“ и „Еребус“. Девет въоръжени с мускети морски пехотинци на теория бяха достатъчни, за да осигурят безопасността на работните групи, но в действителност веригата от работещи мъже се беше разтегнала почти на една миля и под командването на всеки офицер се трудеха само по петима и дори по-малко моряци. На източната половина от тъмната пътека работният процес беше наблюдаван от трима офицери от „Ужас“ — лейтенантите Литъл, Ходжсън и Ървинг — и Хики помогна за сформирането на групите по такъв начин, че двамата с Магнъс да работят върху най-отдалечените пирамиди под надзора на Ървинг.

През по-голямата част от времето морските пехотинци се намираха извън полезрението им, като на теория бяха готови да се притекат на помощ в случай на тревога, но на практика правеха всичко възможно, за да стоят по-близо до топлия огън, който бумтеше в железния мангал, поставен край най-високия торос на по-малко от четвърт миля от кораба. Под надзора на лейтенант Ървинг тази сутрин работеха и Джон Бейтс и Бил Синклер, но тези двамата бяха приятели — а и големи мързеливци — и гледаха да стоят по-далеч от младия офицер, за да могат без особено старание да работят върху съседната ледена пирамида.

Денят, макар и тъмен като нощ, не беше чак толкова студен — може би само около минус четирийсет и пет градуса47 — и почти безветрен. Нямаше нито луна, нито северно сияние, но проблясващите в утринното небе звезди осигуряваха достатъчно светлина, за да може човек, който се е отдалечил от фенерите или факлите, да намери обратния път. И тъй като някъде там, в тъмнината, продължаваше да броди тварта от ледовете, малцина се осмеляваха да се отдалечат на значително разстояние. Но все пак необходимостта да намерят парчета лед с нужните размери за възстановяването на високите пет фута пирамиди принуждаваше хората непрекъснато да излизат извън осветеното от фенерите пространство.

Ървинг наглеждаше работата и върху двете пирамиди, като често се включваше да помага при ремонта. Хики трябваше само да изчака момента, в който Бейтс и Синклер са се скрили сред ледените блокове зад завоя на пътеката, а бдителността на лейтенант Ървинг се е притъпила.

Помощник-калафатникът можеше да използва някое от стотиците най-различни железни или стоманени инструменти от кораба — на всеки съд от Кралски военноморски флот имаше широк набор от смъртоносни оръжия, някои от които бяха доста оригинални, — но той предпочиташе Магнъс просто да зашемети русокосия франт, да го издърпа на двайсетина ярда встрани от пътеката, да му извие врата, а след това — когато лейтенантът окончателно умреше — да му разкъса контешките дрехи, да му натроши ребрата, хубавичко да размаже руменото му лице, да му избие зъбите, да му счупи ръката и двата крака (или единия крак и двете ръце) и да остави трупа проснат върху леда, докато не бъде открит. Хики вече беше избрал мястото за убийството — сред високите глетчерови върхове, където гладкият лед не беше покрит със сняг, върху който Магнъс да остави следи с огромните си обувки. Той предупреди Магнъс да не се цапа с кръвта на лейтенанта, да не оставя никакви следи от присъствието си и най-важното — да не ограбва трупа.

Тварта от ледовете убиваше хората по най-различни зверски начини и ако горкият лейтенант Ървинг получеше достатъчно силни телесни наранявания, никой от хората и на двата кораба нямаше да се усъмни в това какво се е случило. Лейтенант Джон Ървинг щеше да се превърне в поредния увит в платно труп, отнесен в Стаята на мъртъвците на „Ужас“.

Магнъс Менсън не беше убиец по рождение — а просто идиот по рождение, — но той вече беше убивал хора по заповед на помощник-калафатника, неговия господар и повелител. Нямаше да му представлява трудност отново да го направи. Корнилиъс Хики се съмняваше, че Магнъс дори ще го попита защо лейтенантът трябва да умре — просто такава беше волята на господаря му, която той трябваше да изпълни. Затова Хики се изненада, когато грамадният мъж го придърпа настрани, докато лейтенант Ървинг се беше отдалечил, и прошепна напрегнато в ухото му:

— Призракът му няма да ме преследва, нали, Корнилиъс?

Хики потупа по гърба огромния си приятел.

— Разбира се, че няма, Магнъс. Нима ще ти кажа да направиш нещо, което да накара някой призрак да те преследва, любими?

— Не, не — избоботи Менсън, тръскайки глава. Рошавите му, непокорни коса и брада като че ли напираха да излязат изпод вълнения шал и уелската перука. Гъстите му вежди се смръщиха. — Но защо призракът му няма да ме преследва, Корнилиъс? След като ще го убия, без да ми е направил нищо?

Хики мислеше напрегнато. Бейтс и Синклер се отдалечаваха към мястото, където работният отряд от „Еребус“ издигаше стена от снежни блокове покрай двайсетярдов участък от пътеката, където винаги духаше вятър. Не един човек беше губил пътя си там заради бялата мъгла и капитаните решиха, че при наличието на снежна стена шансовете на куриерите да открият следващите пирамиди ще нараснат. Ървинг щеше да изпрати Бейтс и Синклер да работят там, а след това щеше да се върне сам при последната пирамида, където работеха Хики и Магнъс.

— Ето защо призракът на лейтенанта няма да те преследва, Магнъс — прошепна той на наведения гигант. — Ти обикновено убиваш човек в изблик на гняв и затова призракът на убития се връща и се опитва да си отмъсти. Той се възмущава от постъпката ти. Но призракът на господин Ървинг ще знае, че ти си постъпил така не от лична омраза, Магнъс. Той няма да има причина да се върне и да ти досажда.

Магнъс кимна, но не изглеждаше особено убеден.

— Освен това — продължи Хики — призракът няма да може да намери проклетия път обратно към кораба, нали? Всички знаят, че когато някой умре тук навън, далеч от кораба, призракът му отива право горе. Той не може да се ориентира сред всичките тези тороси и айсберги. Призраците не са от най-умните, Магнъс. Вярвай на думите ми, любими.

Лицето на грамадния мъж се проясни. Хики забеляза, че Ървинг се завръща по слабо осветената от факлите пътека. Вятърът се засилваше и пламъкът на факлите се разтанцува диво. „Вятърът ни е на помощ — помисли си Хики. — Ако Магнъс или Ървинг вдигнат шум, никой няма да чуе нищо.“

— Корнилиъс — прошепна Магнъс. Той отново изглеждаше разтревожен. — Ако аз умра тук, това означава ли, че моят призрак няма да намери пътя към кораба? Хич не ми се иска да остана тук на студа, далеч от теб.

Помощник-калафатникът потупа гиганта по силния му гръб.

— Ти няма да умреш тук, любими. Давам ти думата си като християнин. Сега млъкни и се приготви. Когато сваля шапката си и се почеша по главата, ти ще сграбчиш Ървинг изотзад и ще го завлечеш на мястото, което ти показах. Не забравяй: няма да оставяш следи след себе си и няма да се цапаш с кръв.

— Няма, Корнилиъс.

— Точно така, любими.

Лейтенантът се приближи в мрака и излезе в слабо осветения от фенера кръг, близо до пирамидата.

— Приключвате ли вече, Хики?

— Да, сър. Само да сложим последните ледени блокове тук и пирамидата е готова, лейтенанте. Здрава като стълб на фенер в Мейфеър.

Ървинг кимна. Изглежда, не се чувстваше комфортно в компанията на двамата моряци, макар че Хики говореше с най-любезния си и сладък тон. „Добре, майната ти — помисли си помощник-калафатникът, продължавайки да се усмихва с широката си, беззъба усмивка. — Скоро няма да можеш да се разхождаш наперено наоколо, русокосо, розовобузесто копеле такова. Още пет минути и ще се превърнеш в поредното парче замръзнало месо в трюма, момченце. Лоша работа, че плъховете са толкова гладни напоследък и са готови да изядат дори един шибан лейтенант, но нищо не мога да направя по въпроса.“

— Много добре — каза Ървинг. — Когато двамата с Менсън приключите, моля да се присъедините към господин Синклер и господин Бейтс, които работят върху строителството на стената. А аз ще се върна малко назад и ще доведа капрал Хеджес с мускета му.

— Да, сър — каза Хики. Той улови погледа на Менсън. Трябваше да спрат Ървинг, преди да тръгне обратно към кораба по слабо осветената от фенерите и факлите пътека. Въобще не им трябваше Хеджес или някой друг морски пехотинец тук.

Ървинг тръгна на изток, но се спря на самата граница на осветеното от фенерите пространство, като явно чакаше Хики да постави последните две ледени парчета върху самия връх на възстановената пирамида. Навеждайки се за предпоследния леден блок, помощник-калафатникът кимна на Магнъс. Партньорът му зае позиция зад гърба на лейтенанта.

Внезапно в тъмнината на запад се разнесоха викове. Някакъв мъж изкрещя. Още гласове се присъединиха към врявата.

Огромните ръце на Магнъс се протягаха към врата на лейтенанта — едрият мъж беше свалил горните си ръкавици, за да го стисне по-здраво, и долните му ръкавици се чернееха смътно точно зад бледото лице на Ървинг под слабата светлина на фенера.

Дочуха се нови викове. После изстрел от мускет.

— Магнъс, не! — извика Корнилиъс Хики. Партньорът му се канеше да строши врата на Ървинг въпреки врявата.

Менсън отстъпи назад в тъмнината. Ървинг, който беше направил три крачки напред към виковете, се обърна с объркано изражение на лицето. Трима мъже тичаха по ледената пътека в посока от „Ужас“. Единият от тях беше Хеджес. Дундестият пехотинец беше стиснал мускета пред огромния си корем и пъхтеше.

— След мен! — извика Ървинг и пръв се затича на запад, откъдето се разнасяха виковете.

Лейтенантът нямаше оръжие, но стискаше здраво фенера. Шестимата мъже тичаха по леденото море, отдалечавайки се от върховете на глетчери в посока към откритото, осветено от звездите пространство, където сновяха неколцина мъже. Хики видя познатите уелски перуки на Синклер и Бейтс, а в един от тримата мъже от „Еребус“, които се намираха там, разпозна Франсис Дън, помощник-калафатника на другия кораб. Стрелялият мускет принадлежеше на Бил Пилкингтън, който беше седял в засада предишния юни, когато загина сър Джон, и беше ранен в рамото от един от морските пехотинци по време на възникналата суматоха. Пилкингтън вече беше презаредил мускета си и се целеше в тъмнината зад съборената част от снежната стена.

— Какво се случи? — попита рязко Ървинг, обръщайки се към всички.

Отговори му Бейтс. Той, Синклер и Дън заедно с Ейбрахам Сийли и Джоузефъс Грейтър от „Еребус“ работели по стената под командването на първия помощник-капитан на „Еребус“ Робърт Орми Сарджънт, когато внезапно един от по-големите ледени блокове, лежащи точно на границата на светлината от фенера и факлите, сякаш оживял.

— Той хвана господин Сарджънт за главата и го издигна на десет фута във въздуха — каза Бейтс с разтреперан глас.

— Това си е чистата истина — потвърди помощник-калафатникът Франсис Дън. — Миг по-рано той стоеше спокойно сред нас, а в следващата секунда излетя във въздуха и можехме да видим само подметките на ботушите му. И онзи ужасен звук… хрущенето на кости… — Гласът на Дън секна и той продължи да диша тежко, докато пребледнялото му лице почти се изгуби в облака от ледени кристалчета.

— Приближавах се към факлите, когато видях как господин Сарджънт просто… изчезна — каза редник Пилкингтън, отпускайки мускета, който стискаше с треперещите си ръце. — Успях да стрелям, когато грамадното същество пое обратно към върховете на глетчерите. Струва ми се, че го улучих.

— Със същия успех си можел да улучиш и Робърт Сарджънт — каза Корнилиъс Хики. — Може да е бил още жив, когато си стрелял.

Пилкингтън погледна помощник-калафатника на „Ужас“ с неприкрита омраза.

— Господин Сарджънт не беше жив — каза Дън, който дори не забеляза злобните погледи, разменени между морския пехотинец и Хики. — Той изкрещя веднъж, а тварта му строши черепа със зъби като орех. Аз го видях. Чух го.

Дотичаха и останалите, включително капитан Крозиър и капитан Фицджеймс, който изглеждаше блед и безплътен дори под многобройните пластове дрехи и шинела си. Дън, Бейтс и останалите се впуснаха да обясняват отново какво са видели.

Капрал Хеджес и други двама морски пехотинци, които бяха дотичали в суматохата, се върнаха от мрака и казаха, че не са видели и следа от господин Сарджънт, а само парчета разкъсано облекло и плътна кървава следа, водеща към ледения лабиринт в посока на най-големия айсберг.

— То иска да го последваме — избоботи Бейтс. — Ще ни чака там.

Крозиър изкриви лице в смесица от безумна усмивка и озъбване.

— Тогава няма да го разочароваме — каза той. — Не виждам защо да не подновим лова на гнусната твар още сега. Хората са излезли на леда, светлината е достатъчна, а морските пехотинци могат да донесат мускети и пушки за всички. И следата е прясна.

— Твърде прясна — промърмори капрал Хеджес.

Крозиър излая заповедите си. Няколко мъже се върнаха на корабите, за да донесат оръжия. Останалите се разделиха в ловни отряди под командата на морските пехотинци, които вече бяха въоръжени. От работните площадки донесоха факли и фенери, които разпределиха между отрядите. Крозиър изпрати хора да доведат лекарите Стенли и Макдоналд, в случай че Робърт Орми Сарджънт е още жив или ако пострада някой друг.

След като получи мускета си, Хики веднага се замисли дали „случайно“ да не застреля лейтенант Ървинг в тъмното, но очевидно младият офицер вече се пазеше от Менсън и от помощник-калафатника. Хики забеляза как младото конте хвърли няколко разтревожени погледа към Магнъс, преди Крозиър да ги зачисли в различни отряди, и разбра, че Ървинг или е успял да зърне за миг зад гърба си Магнъс с вдигнатите му ръце, преди да се разнесат първите викове и изстрели, или просто е почувствал нещо нередно, което означаваше, че вече ще е доста по-трудно да го хванат неподготвен.

Но въпреки това щяха да успеят. Хики се боеше, че възникналите подозрения ще накарат Джон Ървинг да докладва на капитана за онова, което беше видял в трюма, а помощник-калафатникът не можеше да допусне това. Той се страхуваше не толкова от наказанието за содомия — сега моряците рядко ги бесеха или ги подлагаха на бичуване из всички кораби от флота, — колкото от позора. Помощник-калафатникът Корнилиъс Хики не беше някакъв си там жалък дупелюбец.

Той щеше да изчака, докато Ървинг отново свали гарда си и тогава щеше сам да свърши работата, ако се наложеше. Дори ако корабните лекари установят, че е бил убит, това нямаше да има значение. И бездруго нещата бяха стигнали до крайност при тази експедиция. Ървинг щеше да се превърне просто в поредния труп, за който щяха да се погрижат, след като ледовете започнат да се топят.

В края на краищата трупът на господин Сарджънт така и не беше открит — следата от кръв и разкъсани дрехи изчезна на половината път до високия айсберг, — но никой друг не изчезна. На няколко души им измръзнаха пръстите на краката и всички трепереха и се бяха вцепенили повече или по-малко, когато най-после ловът беше отменен цял час след обичайното време за вечеря. В този ден Хики повече не видя лейтенант Ървинг.

Но докато се връщаха изморени обратно на „Ужас“, точно Магнъс Менсън успя го изненада. Вятърът започваше да ги блъска в гърбовете и морските пехотинци вървяха прегърбени до тях, стиснали пушките и мускетите в готовност.

Хики осъзна, че грамадният идиот, който вървеше до него, плаче. Сълзите веднага замръзваха по обраслите с брада бузи на Магнъс.

— Какво има, човече? — попита настоятелно Хики.

— Просто ми е тъжно, Корнилиъс.

— За кое ти е тъжно?

— За горкия господин Сарджънт.

Хики стрелна с поглед партньора си.

— Не знаех, че изпитваш такива нежни чувства към проклетите офицери, Магнъс.

— Не изпитвам, Корнилиъс. Хич не ми пука, дори всичките да умрат и да попаднат в ада. Но господин Сарджънт умря тук, на леда.

— И какво от това?

— Призракът му няма да намери пътя обратно към кораба. А след като търсенето свърши, капитан Крозиър каза, че тази вечер всички ще получим допълнителна глътка ром. Просто ми е тъжно, че призракът му няма да е с нас. Господин Сарджънт много обичаше ром, Корнилиъс.