Ужас

20. Бланки

Половин час след като капитанът и останалите, които се бяха върнали от богослужението на „Еребус“, се спуснаха на жилищната палуба, Том Бланки вече не виждаше нито фенерите на вахтените, нито гротмачтата заради снежните вихри. Ледвият лоцман беше доволен, че бурята се беше разразила точно сега; ако бе започнала час по-рано, завръщането на групата им от „Еребус“ щеше да се превърне в ужасен кошмар.

В тази мрачна вечер вахтени на левия борд под командването на господин Бланки бяха трийсет и пет годишният Александър Бери — Бланки знаеше, че той не е от особено интелигентните, но на него можеше да се разчита и освен това се оправяше добре с такелажа, — както и Джон Ханфорд и Дейвид Лийс. Последният, Лийс, който в момента дежуреше на носа, беше навършил четирийсет в края на ноември и хората му бяха организирали нещо като парти на жилищната палуба. Но Лийс не беше същият човек, който преди две години и половина се беше записал за участие в експедицията на Изследователската служба. В началото на ноември, само няколко дни преди морският пехотинец редник Хедър да се лиши от половината си мозък, докато дежуреше на десния борд, а младият Бил Стронг и Том Евънс бяха изчезнали, Дейви Лийс просто легна в хамака си и спря да говори. В продължение на три седмици Лийс просто лежеше там — с отворени очи, вперени в нищото, но не реагираше на гласове, светлина, викове, разтърсване или щипане. Повечето време той прекара в лазарета, лежейки до клетия редник Хедър, който все пак някак си успяваше да диша, макар че в черепа му имаше дупка и част от мозъка му липсваше. Докато Хедър хриптеше и се задъхваше, Дейви продължаваше да лежи мълчаливо, вперил немигащите си очи в тавана, сякаш вече беше мъртъв.

След това пристъпът отмина, също толкова неочаквано, както се беше появил, и Дейви отново стана същият като преди. Или почти същият. Апетитът му се върна — за времето, което беше прекарал извън тялото си, той беше изгубил двайсет фунта, — но някогашното чувство за хумор на Дейви Лийс беше изчезнало, заедно с непринудената му момчешка усмивка и готовността му да се включва в разговорите на бака по време на неделната почивка или обяд. Освен това, когато се събуди от вцепенението си, косата му, която имаше наситен червеникавокафяв цвят в първата седмица на ноември, беше напълно побеляла. Някои от хората казваха, че Безмълвната дама му е направила някакво заклинание.

Томас Бланки, ледови лоцман повече от трийсет години, не вярваше в заклинания. Срамуваше се от мъжете, които носеха ноктите, лапите, зъбите и опашките на белите мечки като някакви амулети против магия. Той знаеше, че някои от по-необразованите мъже, събрани около помощник-калафатника Корнилиъс Хики, когото Бланки нито харесваше, нито уважаваше, разпространяваха слуха, че тварта от ледовете е някакъв демон или дявол, и някои от тях бяха започнали да правят жертвоприношения на чудовището, оставяйки даровете си пред склада за въжета в трюма, където всички знаеха, че се крие Безмълвната дама, очевидно ескимоска вещица. Хики и неговият грамаден приятел идиот, Магнъс Менсън, като че ли бяха върховните жреци на този култ — по-точно Хики беше жрецът, а Менсън неговият помощник, изпълняващ всичките му заповеди — и очевидно бяха единствените, които имаха правото да носят разнообразните дарения долу в трюма. Наскоро Бланки беше слязъл долу, в адската тъмнина, воня и студ, и се беше изпълнил с отвращение при вида на малките калаени съдове с храна, изгорели свещи и мънички порции ром.

Томас Бланки не беше естественик, но почти целия си живот беше прекарал в Арктика, служейки като моряк или ледови лоцман при американските китоловци, когато кралският флот нямаше нужда от него, и познаваше полярните области по-добре от всеки друг участник в експедицията. Макар този район да му беше непознат — доколкото му беше известно, досега никой кораб не беше стигал толкова на юг от протока Ланкастър и толкова близо до Земята на крал Уилям, нито беше плавал толкова на запад от полуостров Бутия, — ужасните климатични условия на Арктика му бяха познати толкова добре, колкото и лятото в Кент, където се беше родил.

Всъщност дори по-добре, осъзна Бланки. Почти двайсет години той не беше виждал лятото в Кент.

Снежната вихрушка, която бушуваше тази вечер, му беше позната, както и твърдата повърхност на леда, върховете на глетчерите и грохотът на торосите, които изтласкваха горкия „Ужас“ все по-високо върху платформа от лед, докато изцеждаха капка по капка живота му. Колегата на Бланки от „Еребус“, Джеймс Рийд, когото Бланки дълбоко уважаваше, му беше съобщил днес, след странното неделно богослужение, че старият флагман няма да издържи още дълго. Освен че дневният му разход на въглища беше съкратен още повече, отколкото на отслабващия „Ужас“, ледът беше сграбчил кораба на сър Джон в много по-здрава прегръдка още преди година, когато бяха заседнали в сегашното си положение.

Рийд му беше съобщил шепнешком, че тъй като кърмата на „Еребус“ е потънала по-дълбоко в леда — за разлика от „Ужас“, който бе наклонен с носа напред, — постоянният натиск на леда върху флагмана на сър Джон е доста по-силен и нараства значително по-бързо, изтласквайки скърцащия и стенещ кораб все по-нависоко над повърхността на замръзналото море. Рулят вече бил разцепен, а килът бил повреден до такава степен, че можел да бъде ремонтиран само на сух док. Кърмовата обшивка била изкъртена — в кърмовия отсек на трюма, където температурата била паднала с десет градуса, вече имало три фута замръзнала вода и само торбите с пясък и шлюзовете успявали да попречат на кишата да залее котелното, — а дебелите дъбови греди, прослужили не едно десетилетие във военно и в мирно време, се били нацепили. Още по-лошо било, че паяжината от железни обкови, монтирана през 1845 година, за да направи „Еребус“ по-устойчив на леда, сега непрекъснато стенела под ужасния натиск. От време на време местата, където се съединяват по-малките подпори, поддавали под ужасното налягане със звука на оръдеен изстрел. Твърде често това се случвало през нощта и мъжете скачали в хамаците си, установявали откъде идва експлозията и с тихи проклятия отново си лягали да спят. Капитан Фицджеймс слизал долу с някои от офицерите си, за да проведе обичайното разследване. По-дебелите скоби щели да издържат, беше казал Рийд, но щели да разкъсат деформираната дъбова и желязна обшивка на кораба. Когато това се случело, корабът щял да потъне въпреки леда.

Ледовият лоцман на „Еребус“ бе казал още, че корабният дърводелец Джон Уийкс прекарвал всеки ден и почти половината от повечето нощи в трюма и третата палуба, които укрепвал заедно с група от поне десет души, използвайки всяка по-яка дъска, която може да намери на кораба — както и доста други, тихомълком отнесени от запасите на „Ужас“, — но вътрешната дървена конструкция в най-добрия случай била само временно решение. Ако „Еребус“ не успеел да се измъкне от ледения плен до април или май, беше цитирал Рийд думите на Уийкс, корабът щял да се строши като яйце.

Томас Бланки познаваше леда. В началото на лятото на 1846 година, докато водеше сър Джон и своя капитан на юг по дългия канал и новооткрития пролив на юг от протока Бароу — в корабните дневници новият пролив остана без име, но някои вече го наричаха „протока Франклин“, сякаш ако дадат име на канала, който беше хванал в капана си мъртвия стар глупак, призракът му ще се примири по-лесно с факта, че е бил отвлечен от чудовище, — Бланки непрекъснато се намираше на своя пост на върха на гротмачтата, откъдето крещеше указания на кормчията, докато „Ужас“ и „Еребус“ предпазливо преодоляваха двеста и петдесетте, че и повече мили сред движещи се ледени полета, по стесняващи се канали и задънени протоци.

Томас Бланки беше добър в работата си. Той знаеше, че е един от най-добрите ледови лоцмани и кормчии в света. От опасния си пост на върха на гротмачтата — тези стари бомбардировачи нямаха на наблюдателния си пост площадка с парапет, каквито се намираха дори на най-обикновените китоловни кораби — Бланки можеше да види разликата между дрейфуващ лед и натрошен лед от разстояние осем мили. Нощем, докато спеше в калинката си, той веднага разбираше кога корабът излиза от гъргорещия преход през ледената каша и навлиза в стържещата ледена кора. От пръв поглед можеше да каже кои айсберги представляват заплаха за кораба и кои могат да бъдат блъснати фронтално. Неговите вече немлади очи успяваха да различат очертанията на синьо-белите малки айсберги в синьо-бялата вода, проблясваща ослепително под слънчевите лъчи, и дори можеше да каже кои от тях само ще се отъркат в корпуса, докато преминават наблизо, и кои — като истинските айсберги — ще представляват заплаха за кораба.

Така че Бланки се гордееше с работата, която двамата с Рийд бяха свършили, превеждайки корабите през двеста и петдесетте мили на юг и после на запад от мястото на първото им презимуване край островите Бичи и Девън. Но същевременно Томас Бланки се проклинаше за това, че се е проявил като глупак и злодей, като е помогнал за прекарването на двата кораба с техните сто двайсет и шест души екипаж през двеста и петдесетте мили на юг и после на запад от мястото им за презимуване край Бичи и Девън.

След остров Девън корабите можеха да се върнат през протока Ланкастър и да се спуснат надолу по Бафиново море, даже и ако им се наложеше да изчакат две или дори три студени лета, за да се измъкнат от ледения плен. Малкият залив на остров Бичи щеше да защити съдовете от тормоза, който преживяваха сега в заледеното открито море. Рано или късно ледовете в протока Ланкастър щяха да отстъпят. Томас Бланки познаваше онзи лед. Той се държеше по типичния за арктическите ледове начин — беше коварен, смъртоносен, готов да те унищожи при първото погрешно решение или при най-малкото колебание, но предсказуем.

Но този лед — мислеше си Бланки, докато обикаляше по тъмната кърма, потропвайки с крака, за да им попречи да замръзнат, и виждайки светлината на фенерите край десния борд, където Бери и Хандфорд крачеха, стиснали своите пушки, — този лед не приличаше на нищо, с което се беше сблъсквал.

Петнайсет месеца по-рано, точно преди корабите да заседнат в леда, двамата с Рийд бяха предупредили сър Джон и двамата капитани. „Всичко на една карта“, ги беше посъветвал Бланки в онзи не чак толкова далечен септември, съгласявайки се с капитан Крозиър, че трябва да се обърнат и да бягат колкото се може по-бързо, докато все още ги има най-тесните канали, по които може да се стигне до откритите води край полуостров Бутия. Там, близо до познатите брегове — поне източният бряг беше познат на ветераните от Изследователската служба и от китоловните кораби като Бланки, — водата сигурно нямаше да замръзне поне още една седмица, дори две през онзи септември, когато бяха изпуснали възможността да се спасят. Дори да не успееха да продължат на пара на север покрай брега заради плаващата ледена маса и стария паков лед, — Рийд го наричаше мъртъв паков лед — те щяха да бъдат в много по-голяма безопасност под прикритието на сушата, която, както вече знаеха след предприетата миналото лято експедиция на покойния лейтенант Гор, беше откритата от Джеймс Рос Земя на крал Уилям. Тази голяма суша, колкото и равна, покрита с лед, брулена от ветрове и обсипвана с мълнии да беше, щеше да предостави убежище за корабите от изпратения от дявола постоянен северозападен арктически вятър, от виелиците и от безкрайния настъпващ морски лед.

Бланки никога по-рано не беше виждал подобен лед. Едно от малкото преимущества на паковия лед — дори ако корабът ви е замръзнал в него като куршум от мускет, изстрелян в айсберг — е, че паковият лед дрейфува. Корабите, макар и да изглеждат неподвижни, всъщност се движат. Когато през 1936 година Бланки беше ледови лоцман на американския китоловен кораб „Плърибъс“, зимата се беше развихрила на двайсет и седми август, изненадвайки всички, включително опитния едноок американски капитан, и ги беше замразила в Бафиново море, на стотици мили северно от залива Диско.

Последвалото арктическо лято беше ужасно — почти толкова студено, колкото и лятото през 1847 г., когато ледът така и не се разтопи, въздухът не се затопли и не се завърнаха нито птиците, нито други диви животни — но китоловният кораб „Плърибъс“ се намираше в по-предвидим паков лед и беше отнесен на повече от седемстотин мили на юг, докато накрая на следващото лято достигна края на леденото поле и успя да доплава на юг през покритите с ледена каша морета, тесните канали и онова, което руснаците наричат полиня — процепи в леда, отварящи се пред очите ви. Накрая американският китоловен кораб успя да стигне открити води, откъдето се придвижи на югоизток до едно гренландско пристанище за ремонт.

Но Бланки знаеше, че тук не може да разчита на това. Не и в този наистина забравен от Бога бял ад. Този паков лед, както го беше описал на капитаните преди година и три месеца, приличаше повече на безкраен глетчер, изтикван надолу откъм Северния полюс. И тъй като на юг от тях се намираше почти неизследваната част на арктическа Канада, на югозапад беше Земята на крал Уилям, а полуостров Бутия се намираше, недосегаем, далеч на изток-североизток, тук всъщност не се наблюдаваше същинско дрейфуване на леда — за което непрекъснато свидетелстваха показанията на слънчевите и звездните секстанти на Крозиър, Фицджеймс, Рийд и Бланки, — а само някакво жалко въртене в кръг с диаметър от петнайсет мили. Сякаш бяха мухи, приковани към някой от онези музикални метални дискове, които никой в каюткомпанията вече не използваше. Извършваха безкрайно кръгово движение и отново и отново се връщаха в изходната точка.

И този паков лед приличаше повече на крайбрежния лед, с който се беше сблъсквал Бланки, само че тук, в морето, ледът около корабите беше с дебелина двайсет-двайсет и пет фута вместо обичайната дебелина от три фута на крайбрежния лед. Беше толкова дебел, че капитаните не смогваха да поддържат отворени противопожарните дупки, които всички заседнали в ледовете кораби държаха отворени през цялата зима.

Този лед дори не им позволяваше да погребат мъртъвците си.

Томас Бланки се зачуди дали не е бил оръдие на злото — или може би просто на глупостта, — когато беше използвал целия си трийсетгодишен опит на ледови лоцман, за да прекара сто двайсет и шестимата души през невъзможните двеста и петдесет мили в леда до това място, където им оставаше само да умрат.

Внезапно се разнесе вик. След това изстрел от пушка. Последван от нов вик.