63. Крозиър

Крозиър се събужда с адско главоболие.

През последните дни почти винаги се събужда сутрин със силно главоболие. Човек би си помислил, че след като гърбът му, гърдите, ръцете и рамене са направени на решето от сачмите и има поне три рани от куршум в тялото си, той би трябвало да чувства при пробуждането си друг вид болка и макар че тя започва да го тормози достатъчно скоро след това, първото нещо, което отбелязва, е ужасният главобол. Той напомня на Крозиър за годините, когато всяка вечер се напиваше с уиски и на следващата сутрин горчиво съжаляваше за това.

Понякога при пробуждането му, както тази сутрин, в пулсиращата му глава звучи ехото на безсмислени срички и поредици от безсмислени думи. Думите съдържат шумови звуци и наподобяват песничките, които си измислят децата, докато играят на прескачане на въже, но през няколкото мъчителни секунди, предшестващи окончателното му събуждане, на Крозиър му се струва, че те като че ли имат някакъв смисъл. През последните дни той непрекъснато чувства ужасна мисловна умора, сякаш е прекарвал нощите си в четене на Омир на старогръцки. Франсис Роудън Мойра Крозиър никога през живота си не се беше опитвал да чете на старогръцки. А и нямаше желание. Винаги беше оставял това на учените или на клетите, обсебени от книгите души като стария стюард Бриджънс, приятеля на Пеглър.

В тази тъмна утрин той е разбуден в снежния им дом от Безмълвната, която с помощта на въжените фигурки, сменящи се една след друга между пръстите й, му казва, че е време отново да се ходи на лов за тюлени. Тя вече е облякла парката си и изчезва в тунела, водещ навън, веднага щом приключва общуването си с него.

Раздразнен от това, че днес няма да има закуска — нито дори късче от студената тюленова лой, останало от снощната вечеря, — Крозиър се облича, нахлузвайки ръкавиците и парката последни, и пропълзява надолу по тунела, водещ към южната, подветрена страна на къщата.

Щом се озовава навън, в тъмното, Крозиър внимателно се изправя на крака — понякога сутрин левият му крак отказва да поеме тежестта на тялото му — и се оглежда. Снежната къща сияе слабо, осветена отвътре от лоения светилник, който оставят да гори дори когато ги няма, за да не се изстудява помещението. Крозиър ясно си спомня продължителното пътуване с шейната, довело ги до това място. Помни как тогава, преди много седмици, седеше на шейната, увит в кожи и безпомощен, и наблюдаваше с нещо като възхищение как Безмълвната прекарва часове в копаенето и изграждането на тази снежна къща.

Оттогава математикът в Крозиър беше прекарал цели часове, докато лежеше под завивките в уютното малко помещение, възхищавайки се на дъговидната извивка на купола и на като че ли без особени усилия постигната точност, с която жената бе изрязала — под звездната светлина — снежните блокове, от които след това беше изградила наклонените навътре стени.

Докато в дългата нощ или тъмния ден съзерцаваше купола изпод купчината кожи, мислейки си: „Безполезен съм като цици на нерез“, през главата му минаваше и мисълта: „Това нещо ще се срути.“ Горните блокове бяха поставени почти водоравно. Последните блокове, които беше изрязала, имаха трапецовидна форма и девойката вкара последния блок в помещението, след което подравни краищата му и го тикна на мястото му отвътре навън. Накрая Безмълвната излезе от помещението, изкатери се на самия връх на изградения от снежни блокове купол, поскача върху него и се плъзна по стените му обратно на земята.

Първоначално Крозиър си помисли, че тя просто се държи като дете, каквото изглеждаше понякога, но после разбра, че девойката просто проверява здравината и стабилността на новия им дом.

На следващия ден — пореден ден без слънчева светлина — ескимоската разтопи с помощта на горящия светилник вътрешната повърхност на снежните стени, след което ги остави да замръзнат отново и стените се покриха с тънка, но много твърда ледена кора. После тя размрази тюленовите кожи, които беше използвала първо за палатката, а след това и за шейната, и ги прикрепи към сухожилията, промушени през стените и покрива на снежната къща, оставяйки ги да висят като вътрешна обшивка на няколко инча от вътрешните стени. Крозиър веднага разбра, че кожите ще ги защитят от капките вода, които се образуваха при повишаването на температурата в жилището.

Той беше изумен колко е топло в снежната къща: винаги бе поне с петдесет градуса по-топло, отколкото навън, и често достатъчно топло, за да остават само по късите панталони от еленова кожа, когато не лежаха под кожените завивки. Вдясно от входа, върху един снежен перваз, беше разположена кухнята и сглобената от еленови рога и дърво рамка не само поддържаше многобройните им готварски съдове над захранваните от тюленова мас пламъци, но се използваше и за сушене на дрехи. Веднага щом Крозиър се възстанови достатъчно, за да започне да излиза от снежния дом заедно с Безмълвната, тя му обясни с помощта на езика на жестовете и въжените фигурки, че е задължително всеки път, когато се връщат в снежната къща, да сушат връхните си дрехи.

Освен кухненската платформа вдясно от входа и мястото за сядане вляво от него в дъното на снежния дом имаше широка платформа за спане. Малкото парчета дърво, които Безмълвната носеше със себе си — и които бе използвала първо при палатката, а след това при шейната, — бяха замразени по краищата на платформата, за да попречат на срутването й. След това ескимоската разстла върху издатината последните останки от мъха в торбичката й, вероятно използвайки го като изолационен материал, след което внимателно постла отгоре му различни еленови и мечи кожи. После обясни със знаци на Крозиър, че ще спят с глави към изхода, подлагайки под тях вместо възглавници сгънатите си, вече сухи, дрехи. Всичките си дрехи.

В първите дни и седмици Крозиър отказваше да сваля късите кожени панталони под спалните завивки, макар че Безмълвната дама спеше гола всяка нощ, но скоро установи, че с тях му е твърде горещо, за да се чувства удобно. Все още твърде отслабен от раните си, за да чувства физическо желание към жената, той скоро свикна да се промъква гол между завивките и да облича сухите — вместо да са пропити с пот — панталони и останалите дрехи едва след като се събудеше сутрин.

Всеки път, когато Крозиър се събуждаше нощем гол и затоплен под завивките до Безмълвната, той се опитваше да си спомни всичките месеци на борда на „Ужас“, когато непрекъснато мръзнеше в мокрите си дрехи, а в тъмната жилищна палуба вечно капеше от заледените стени и вонеше на парафин и урина. В холандските палатки беше още по-зле.

Озовал се на леда, той придърпва рунтавата си качулка напред, за да защити лицето си от студа, и се оглежда.

Навън, естествено, е тъмно като в рог. Доста време му отне, за да приеме мисълта, че е бил в безсъзнание — или мъртъв? — цели седмици, след като е бил застрелян, преди за пръв път да се свести и да осъзнае присъствието на Безмълвната, но по време на продължителния им преход с шейната над южния хоризонт се беше появявало само краткотрайно мъжделиво сияние, така че нямаше никакво съмнение, че вече е поне ноември. След преместването в снежния дом Крозиър се опита да брои дните, но заради постоянната тъмнина и странния им режим на сън и бодърстване — понякога му се струваше, че спят по дванайсет и повече часове поред — той нямаше как да знае колко седмици са минали от пристигането им на това място. А и заради снежните бури те често седяха вътре в продължение на няколко дни и нощи поред, хранейки се само със запасите от риба и тюленово месо, които съхраняваха в ледената ниша.

Звездите над главата му — днес небето е много ясно, което означава, че денят е ужасно студен — образуват зимни съзвездия и въздухът е толкова студен, че те потреперват и проблясват точно както през всичките години, в които Крозиър ги беше наблюдавал от палубата на „Ужас“ или от другите кораби, с който беше пътувал в Арктика.

Разликата е само в това, че сега не чувства студ и не знае местоположението си.

Крозиър върви по следите на Безмълвната покрай снежния дом, към покрития с лед бряг и замръзналото море. Всъщност следите не са му необходими, защото знае, че заснеженият бряг се намира на около стотина ярда на север от снежната къща и че Безмълвната винаги излиза на леда, когато отива на лов за тюлени.

Но въпреки че се ориентира в основните посоки, той не е в състояние да определи местоположението си.

Замръзналите протоци винаги се намираха на юг от лагера „Спасение“ и останалите лагери покрай южното крайбрежие на остров Крал Уилям. Възможно е той и Безмълвната да се намират на полуостров Аделаида, разположен отвъд протока южно от остров Крал Уилям, но някъде на източното или североизточното му крайбрежие, което не е нанесено на картите и където не е стъпвал кракът на бял човек.

Крозиър не помни как Безмълвната го е пренесла до палатката след нападението на Хики — или колко пъти е местила палатката, преди той да се завърне на този свят — и има само някаква смътна представа колко време е продължило пътуването им с шейната с плъзгачи от риба, преди ескимоската да построи снежната къща.

Може да се намират навсякъде.

Не е задължително да са на остров Крал Уилям, дори и да са се движели на север; може да са на някой от островите в протока Джеймс Рос някъде на североизток от остров Крал Уилям или на някой неотбелязан на картата остров край източното или западното крайбрежие на Бутия. През лунните нощи Крозиър може да види от брега хълмистата вътрешност — не планини, а хълмове, по-високи от всички, които е виждал на остров Крал Уилям, — а лагерът им е защитен от вятъра по-добре от всяко място, което бяха намирали той и хората му, включително лагера „Ужас“.

Крачейки по скърцащия сняг и хрущящия крайбрежен чакъл към морския лед, Крозиър си мисли за стотиците пъти през последните няколко седмици, когато се е опитвал да обясни на Безмълвната, че е нужно да си отиде, да намери хората си, да се върне при тях.

Тя винаги го беше гледала безизразно.

Той постепенно започна да вярва, че ескимоската го разбира — ако не думите, произнесени на английски, то чувствата, скрити зад тях, — но никога не отговаря нито с изражението на лицето си, нито с езика на въжените фигурки.

Способността й да разбира всичко — и развиващата се в него самия способност да улавя сложните мисли, скрити зад танцуващото между пръстите й въженце — граничи със свръхестественото, мисли си Крозиър. Понякога той чувства такава близост със странната малка туземка, че будейки се през нощта, той не разбира веднага кое тяло е неговото и кое нейното. Понякога на леда я чува как му вика от тъмнината, молейки го да отиде бързо при нея или да й донесе харпун, въже или някакво сечиво… макар че тя няма език и нито веднъж не е издала звук в негово присъствие. Безмълвната разбира много неща и понякога на Крозиър му се струва, че точно нейните сънища сънува всяка нощ и се чуди дали тя също вижда неговия кошмар за свещеника в бели одеяния, който се навежда над него, докато той очаква причастието.

Но тя няма да го отведе при хората му.

Три пъти Крозиър се опита да си тръгне сам, изпълзявайки тихо от снежната къща, докато тя спи или се преструва, че спи, носейки със себе си само торбичка с тюленова лой, с която да се поддържа, и нож, с който да се защитава. И трите пъти се изгуби — два пъти във вътрешността на сушата, където се намират, и веднъж далеч на морския лед. И трите пъти Крозиър вървеше, докато му стигаха силите — може би дни наред, — а после падаше, готов да приеме смъртта като справедливо наказание за това, че е изоставил хората си да умрат.

Всеки път Безмълвната го намираше. Всеки пък го увиваше в мечешка кожа, затрупваше го със завивки и мълчаливо го изтегляше през многото студени мили до снежната къща, където стопляше замръзналите му ръце и крака на голия си корем под кожените покривала, без да го гледа как плаче.

Сега той я открива на няколкостотин ярда от брега, наведена над една тюленова дупка за дишане в леда.

Колкото и да се опитва — а той наистина се старае — Крозиър нито веднъж не е успявал да открие нито една от проклетите дупки за дишане. Той се съмнява, че ще ги открие и на дневна светлина, а какво остава под светлината на луната и звездите или в пълния мрак, както го прави Безмълвната. Смрадливите тюлени са толкова умни и хитри, че не трябва да се чуди защо той и хората му успяха да убият само няколко през всичките месеци, прекарани на леда, като никой от тях не беше убит през дупката за дишане.

С помощта на говорещата си връвчица Безмълвната беше обяснила на Крозиър, че тюленът може да задържа дъха си под водата само за седем или осем минути — може би най-много до петнайсет. (Безмълвната беше обяснила тези периоди от време с ударите на сърцето, но Крозиър предполагаше, че е успял да си ги преведе правилно.) Очевидно, ако беше разбрал правилно връвчиците на Безмълвната, всеки тюлен си има своя територия, също като кучето, вълка или бялата мечка. Дори през зимата тюленът трябва да защитава границите на територията си и за да си осигури достатъчно запаси от въздух във владенията си под ледовете, той намира най-тънкия лед и издълбава в него конусовидна дупка, достатъчно широка в долната си част, за да може в нея да се събере цялото му тяло, но с възможно най-тесния отвор на повърхността на леда, през който да може да диша. Безмълвната показа на Крозиър острите нокти на плавника на един мъртъв тюлен и за по-голяма нагледност дори ги заби в леда, за да му покаже как действат.

Крозиър вярва на Безмълвната, когато тя с помощта на връвчиците му обяснява, че на територията на един тюлен се намират дузина подобни конусовидни дупки, но проклет да е, ако успее да намери и една от тях. Конусите, които ескимоската му показва ясно със своите връвчици и които тя открива с такава лекота в полето от ледени блокове, са практически невидими сред върховете на глетчерите, торосите, малките айсберги и дълбоките пукнатини. Той сигурно се е спъвал в стотици от тези проклети дупки и винаги ги е приемал като обикновена неравност в леда.

Сега Безмълвната е клекнала край една от тях. Когато Крозиър се озовава на десетина ярда от нея, тя му махва с ръка да пази тишина.

От това, което му разказва чрез картинките, оформяни от нишките между пръстите й, той научава, че тюленът е едно от най-предпазливите и страхливи живи същества, затова тишината и предпазливостта са от изключително значение за улавянето му. И тук Безмълвната дама оправдава името си.

На известно разстояние от дупката — как все пак успява да ги открие? — Безмълвната поставя върху леда малки правоъгълни парчета еленова кожа, които после вдига и премества напред след всяка крачка, като стъпва внимателно с дебелите си кожени ботуши върху тях и се старае снегът да не издаде и най-слабо хрущене под краката й.

Щом се озовава в мрака до дупката, тя бавно забожда няколко заострени еленови рога в снега и окачва върху тях ножа си, харпуна, въженца и други ловни принадлежности, за да може после да вземе всеки необходим предмет, без да вдига шум.

Преди да излезе от снежната къща, Крозиър беше овързал ръкавите и панталоните си с ремъци от сухожилия, както го беше научила Безмълвната, за да не шумолят дрехите му. Но той знае, че ако в този момент се приближи до дупката, произведеният от тромавото му тяло на бял човек шум ще се стори на скрития отдолу тюлен като срутването на кула от тенекиени консерви — ако изобщо отдолу има скрит тюлен, — затова той напряга зрението си, взира се в леда под краката си, намира квадратното парче еленова кожа с размери два на два фута, което Безмълвната винаги оставя зад себе си, и бавно, внимателно се отпуска на колене върху него.

Крозиър знае, че преди пристигането му, след като Безмълвната вече е намерила дупката, тя внимателно и бавно е разчистила снега над нея с ножа си и е разширила отвора с костения накрайник, прикрепен върху задната част на харпуна й. След това е огледала дупката, за да се убеди, че тя се намира точно над дълбокия отвесен тунел в леда — той вече знае, че в противен случай шансовете за точен удар с харпуна не са особено големи, — след което отново е натрупала върху нея малка снежна купчинка. Безмълвната е опънала малко парче кожа над дупката, за да не се запуши от навявания сняг. След това е взела една тънка костица, която е привързана с дълга, усукана от черва връв към друга костица, и я е спуснала дълбоко под леда, като е закрепила другия край на сигналното устройство върху еленовите рога.

Сега тя чака. Крозиър я наблюдава.

Минават часове.

Вятърът се усилва. Облаците започват да закриват звездите, откъм брега започна да навява сняг. Безмълвната стои, приведена над дупката за дишане; парката и качулката й постепенно се покриват със слой сняг, харпунът с костения накрайник е стиснат здраво в дясната й ръка, а задната му част е опряна между разклоненията на забитите в снега еленови рога.

Крозиър я беше виждал да лови тюлени и по други начини. При единия от тях тя изкопаваше две дупки в леда — с помощта на Крозиър, въоръжен с единия от двата харпуна — и буквално примамваше тюлена към себе си. Тя го беше научила, че макар животното да е живото превъплъщения на предпазливостта в животинското царство, неговата ахилесова пета е любопитството му. Крозиър поставяше края на своя снабден със специално приспособление харпун в дупката, край която седеше Безмълвната, и внимателно започваше да го движи нагоре-надолу, карайки закрепените върху харпуна малки костици, с втъкнати в тях разцепени пера, да вибрират. Накрая тюленът, разяждан от любопитство, изскачаше навън, за да огледа източника на странните звуци.

При другия начин, на лунна светлина, Безмълвната пълзеше по корем върху леда, преструвайки се на тюлен, и движеше ръцете си като перки. Крозиър дори не забелязваше подаващата се през отвора глава на тюлена, докато момичето не направеше внезапно, невероятно бързо движение с ръката си, след която придърпваше към себе си харпуна, привързан с дълго въже към китката на ръката й. В повечето случай на другия му край имаше мъртъв тюлен.

Но сега, в този тъмен ден или нощ, те могат да се надявам само на дупката за дишане и Крозиър вече няколко часа стои на колене върху своята кожена постелка, наблюдавайки Безмълвната, която се е навела над почти невидимия конус. Приблизително на всеки половин час тя бавно протяга ръка назад към еленовите рога, взима някакво странно малко сечиво — извито парче дърво с дължина около десет инча, върху което са прикрепени три птичи нокътя — и стърже с него по леда до отвора толкова тихо, че той не може да чуе нищо от разстояние десет фута. Но тюленът сигурно го чува достатъчно ясно. Дори ако животното се намира под някоя друга дупка за дишане, може би на стотици ярдове оттук, в края на краищата гибелното му любопитство ще надделее.

От друга страна, Крозиър няма представа как Безмълвната ще забележи тюлена в тъмнината, за да го прониже с харпуна. При дневната светлина пред лятото, късната пролет или ранната есен сянката му може би се забелязва под леда, носът му сигурно се вижда под малкия отвор на дупката за дишане… но под светлината на звездите? В момента, когато сигналното й устройство започне да вибрира, тюленът може да се обърне и да се гмурне обратно. Дали не го надушва, когато се издигне? Или го усеща по някакъв друг начин?

Крозиър доста е поизмръзнал — вече по-скоро лежи на еленовата си постелка, вместо да седи изправен — и дреме, когато малкото сигнално устройство започва да вибрира.

Той се пробужда в мига, когато тя с мълниеносно движение вдига харпуна си и го забива право в дупката, още преди да е успял да се разсъни окончателно. След това Безмълвната се обляга назад, дърпайки с всички сили дебелото въже, което е изчезнало под леда.

Крозиър се изправя с усилие — левият му крак ужасно го боли и се подгъва под тежестта на тялото му — и докуцуква до нея с цялата бързина, на която е способен. Той знае, че сега е настъпил един от най-сложните моменти в лова на тюлени — изваждането на животното на леда, преди да успее, гърчейки се яростно, да се откъсне от назъбения костен накрайник на харпуна, ако просто е ранено, или да се заклещи под леда, ако е мъртво. Бързината е от изключително значение, както винаги казваха във флота.

С обединени усилия те измъкват тежкото животно пред отвора. Безмълвната издърпва въжето с изненадващо силната си ръка, а със стиснатия в другата ръка нож разширява дупката.

Тюленът е мъртъв, но е по-хлъзгав от всичко, което Крозиър е срещал през живота си. Той подпъхва ръката си под единия плавник, като внимава за острите нокти, и дръпва, за да извади мъртвото животно на леда. През цялото време той пъшка, ругае и се смее — освободен от необходимостта да пази тишина, — а Безмълвната, разбира се, мълчи, ако не се смята тихото свистене на дишането й.

Когато тюленът е издърпан благополучно на леда, Крозиър отстъпва назад, знаейки какво следва.

Тюленът, едва забележим под слабата светлина, която прониква през ниските, скупчени облаци, лежи на леда, вперил в нищото неподвижния, сякаш осъдителен поглед на черните си очи, и едва забележима тънка черна струйка кръв се стича от отворената му уста върху синкавобелия сняг.

Леко задъхана, Безмълвната се отпуска на колене върху леда, след това застава на четири крака и ляга по корем с лице към муцуната на мъртвия тюлен.

Крозиър мълчаливо отстъпва крачка назад. Странно, но в този момент той се чувства почти по същия начин, както като момче в църквата на баба Мойра.

Безмълвната изважда изпод парката си мъничка манерка, издялана от кост, и напълва устата си с вода от нея. Тя е държала манерката до голите си гърди под парката, за да не замръзне водата.

Навеждайки се напред, ескимоската притиска устни към устните на тюлена в странно подобие на целувка и дори отваря уста по начина, по който Крозиър бе виждал да правят проститутките на поне четири континента.

„Само дето тя няма език“ — напомня си той.

Безмълвната излива течността от устата си в устата на тюлена.

Крозиър знае, че ако смъртната душа на тюлена, която още не е напуснала тялото му, хареса изкусно изработения харпун и назъбения накрайник, който го е убил, и е останала доволна от търпението и ловните способности на Безмълвната, а най-вече ако е харесала водата от устата й, тя ще разкаже на останалите души на тюлени, че трябва да посетят този ловец, за да се напият с прясна, чиста вода.

Крозиър няма представа откъде знае това — Безмълвната никога не му го беше обяснявала с помощна на въженцето или на езика на жестовете, — но знае, че е истина. Сякаш познанието прониква в него чрез главоболието, което го мъчи сутрин.

Ритуалът е завършен. Безмълвната се изправя на крака, отупва снега от панталоните и парката си, събира скъпоценните си инструменти и харпуна и двамата повличат тюлена през двестате ярда до снежния дом.

* * *

Ядат през цялата вечер. На Крозиър му се струва, че никога няма да се насити на месото и лойта. В края на вечерта и двамата са омазани до ушите и той посочва лицето си, посочва също така мазното лице на Безмълвната и избухва в смях.

Безмълвната никога не се смее, разбира се, но на Крозиър му се струва, че по лицето й преминава лека сянка на усмивка, преди да изпълзи през изхода и да се върне — гола, само по късите си еленови панталони — с шепи, пълни с пресен сняг, за да си измият лицата, преди да ги забършат с мека еленова кожа.

Те пият ледена вода, затоплят и ядат още тюленово месо, пият отново, излизат навън, за да се облекчат на различни места, окачват мокрите си дрехи на сушилната рамка над ниския огън, отново измиват ръцете и лицата си, почистват си зъбите с пръсти и тънки ципи и пропълзяват голи под кожените завивки.

* * *

Крозиър тъкмо е задрямал, когато се събужда от докосването на малката й ръка върху бедрото и слабините му.

Той веднага реагира, втвърден и щръкнал. Не е забравил предишната си физическа болка и скрупули по отношение на връзката си с ескимоското момиче: тези подробности просто излитат от ума му, когато малките й, но чевръсти пръсти обхващат пениса му.

И двамата дишат тежко. Тя прехвърля крака си през бедрото му и бавно се потърква в него. Той обхваща с шепите си гърдите й — толкова топли, — после плъзга ръката си към закръгленото й задниче, за да я подхване и да я притисне по-силно към крака си. Членът му е абсурдно твърд и пулсиращ, при всяко докосване до топлата й кожа набъбналата главичка вибрира като малкото сигнално устройство за лов на тюлени. Тялото й като любопитен тюлен се издига стремително към повърхността на усещанията въпреки мъдрите си инстинкти.

Безмълвната отхвърля настрани завивката и го възсяда със същата светкавична бързина, с която беше метнала харпуна срещу тюлена, обхваща с ръка члена му, насочва го и го вкарва в себе си.

— О, Боже… — ахва той, когато двамата се сливат в едно цяло.

Той чувства съпротивлението срещу напрегнатия му пенис, усеща как то се подчинява на движенията им и разбира — дълбоко разтърсен, — че люби девственица. Или по-скоро тя го люби. — О, Боже — успява да каже той, преди да започнат да се движат по-бързо.

Той притегля Безмълвната към себе си и се опитва да я целуне, но тя извръща лице и притиска буза към неговата, а след това към шията му. Крозиър е забравил, че ескимоските жени не знаят да се целуват… първото нещо, което всеки английски полярен пътешественик научава от ветераните.

Но това няма значение.

След минута или още по-малко той изригва в нея. Сякаш е минала цяла вечност.

Известно време Безмълвната лежи неподвижно върху него, притискайки малките си потни гърди към неговата също толкова мокра гръд. Крозиър чувства бързите удари на сърцето й и знае, че тя също го усеща.

Когато възвръща способността си да мисли, той се чуди дали има кръв. Не му се иска да изцапат красивите бели спални завивки.

Но Безмълвната отново раздвижва таза си. Сега тя седи изправена върху него, вперила черните си очи в неговите. Тъмните зърна на гърдите й приличат на втори чифт очи, които го наблюдават внимателно. Той все още е твърд вътре в нея и бавните й движения — това никога не се беше случвало с Франсис Крозиър при общуването му с пристанищните проститутки в Англия, Австралия, Нова Зеландия, Южна Америка и където и да е другаде — го съживяват отново, втвърдяват го още повече и той също раздвижва бедрата си.

Тя отмята глава назад и опира силната си ръка в гърдите му.

Така те правят любов часове наред. Тя напуска само веднъж спалната платформа, за да донесе вода да се напият — разтопен сняг в малка голднърова консервена кутия, която бяха оставили да виси над огъня, — а след това спокойно измива малките кървави петна от бедрата си.

После ляга по гръб, разтваря крака и го придърпва към себе си, обхващайки здраво рамото му.

Тъй като няма изгрев, Крозиър така и няма да разбере дали са се любили през цялата дълга арктическа нощ — а може би много дни и нощи безспир (поне така му се струва, преди да заспят) — но накрая те все пак се унасят в сън. Влагата от потта и дишането им капе от откритите части на ледените стени и в техния дом е толкова топло, че в първия половин час след като потъват в сън, те спят отвити.

Загрузка...