Ужас

34. Крозиър

Крозиър, който теглеше шейната към арктическия залез, знаеше графика на мъчителния поход. През първия ден трябваше да изминат по леда осем мили до морски лагер „Едно“. Девет мили през втория ден и, ако всичко мине добре, да се доберат до морски лагер „Две“ към полунощ. В третия и последен ден на похода трябваше да изминат още осем мили, включително и най-трудния участък от пътя — там шейните трябваше да бъдат изтегляни през бариерата, където се срещат паковият и крайбрежният лед. И зад нея се намираше несигурното убежище, което им предлагаше лагерът „Ужас“.

Екипажите на двата кораба щяха да се съберат заедно за пръв път. Ако отрядът на Крозиър оцелееше през прехода по ледовете — и успяваше да се държи пред чудовището, което ги следваше по леда, — всичките сто и пет човека щяха да са заедно на бруления от ветровете северозападен бряг на острова.

По време на първите походи с шейни до Земята на Крал Уилям през март, повечето от които се провеждаха в пълен мрак, скоростта на придвижване беше толкова малка, че често първата нощ хората се спираха да лагеруват на леда все още в зрителното поле на кораба. Веднъж по време на буря, при силен насрещен вятър от югоизток, лейтенант Левеконт беше преодолял по-малко от миля за дванайсет часа непрекъснати усилия.

Но при слънчевата светлина, по отъпканата от шейните пътека и през проходите, проправени през торосите, беше много по-лесно.

Крозиър не искаше да се установяват на Земята на Крал Уилям. Посещенията му на Виктъри Пойнт въпреки огромните камари от провизии и оборудване и разчистените площадки за палатките не успяха да го убедят, че хората ще успеят да оцелеят дълго време там. Вятърът, който духаше почти винаги от северозапад, беше смъртоносен през зимата, жесток през пролетта и кратката есен и опасен през лятото. Гръмотевичните бури, които бе преживял покойният лейтенант Гор по време на първото си посещение на острова през лятото на 1847 година, се бяха повтаряли отново и отново през лятото и ранната есен. Едно от първите неща, които Крозиър бе наредил да се откарат на сушата предишното лято, бяха резервните гръмоотводи и месинговите корнизи от каютата на сър Джон, за да се подсигурят по-добре.

До самия край на март, когато се разруши „Еребус“, Крозиър се надяваше, че ще успеят да се придвижат към източното крайбрежие на полуостров Бутия, където имаше вероятност да намерят складовете на Фюри Бийч и може би да зърнат китоловни кораби, идващи откъм Бафиново море. Също като стария Джон Рос, те можеха да се отправят пеша или с лодки на север, покрай източното крайбрежие на Бутия до остров Съмърсет или дори до остров Девън, ако се наложеше. Рано или късно щяха да забележат някакъв кораб в протока Ланкастър.

Освен това в тази посока имаше ескимоски селища. Крозиър беше сигурен в това — той ги беше видял по време на първото си арктическо пътешествие с Уилям Едуард Пари през 1819 година, когато бе двайсет и една годишен. Той се беше върнал отново в района с Пари две години по-късно, в опит да открият прохода, и след още две години, за да продължат търсенето на Северозападния морски път — търсене, което щеше да убие сър Джон Франклин двайсет и шест години по-късно.

„И все още може да ни избие всичките“ — помисли си Крозиър и тръсна глава, за да прогони пораженческите мисли.

Слънцето се беше спуснало ниско над южния хоризонт. Малко преди да залезе, щяха да се спрат и да изядат студената си вечеря. После отново щяха да се впрегнат и да повървят още между шест и осем часа в късния следобед, вечерта и нощната тъма, за да достигнат до морски лагер „Едно“, разположен в края на първата третина от пътя до Земята на Крал Уилям и лагера „Ужас“.

Тишината се нарушаваше единствено от пъхтенето на хората, скърцането на кожените ремъци и стърженето на плъзгачите. Вятърът беше утихнал напълно, но въздухът беше станал още по-студен с отслабването на светлината на залязващото следобедно слънце. Над процесията от хора и шейни като бавно топящи се златни сфери висяха ледени кристали от замръзналото им дихание.

Крозиър, който вървеше в предната редица, докато приближаваха високия торос, готов да помага при дърпането, повдигането, бутането и тихото ругаене, погледна към залязващото слънце и си спомни колко усилия беше положил за откриването на път до Бутия и до китоловците от Бафиново море.

На трийсет и една годишна възраст Крозиър за четвърти и последен път беше придружил капитан Пари в арктическите води, този път за да достигнат до Северния полюс. Проникнаха далеч на север, поставяйки рекорд, който и до днешен ден не беше счупен, но накрая бяха спрени от солиден паков лед, който се простираше до най-северните краища на света. Франсис Крозиър вече не вярваше в съществуването на Отвореното полярно море: той не се и съмняваше, че когато някой най-после достигне до полюса, той ще пътува с шейни.

Може би с шейни, дърпани от кучета, както предпочитаха да пътуват ескимосите.

Крозиър беше виждал в Гренландия и по източното крайбрежие на остров Съмърсет местните и техните леки шейни — не истински шейни, по стандартите на военноморския флот, а малки и крехки шейнички — да се плъзгат, теглени от странните им кучета. Те се движеха много по-бързо, отколкото би могъл да се движи отрядът на Крозиър. Ала той планираше да се отправят на изток, ако беше възможно, най-вече заради това, че някъде там, на полуостров Бутия и отвъд него, се намираха ескимосите. И също като Безмълвната дама, която по-рано през седмицата бяха видели да се отправя към лагера „Ужас“ по следите на отрядите на лейтенантите Ходжсън и Ървинг, местните знаеха как да ловуват и да ловят риба в този забравен от Бога бял свят.

След като в началото на февруари Ървинг му докладва за трудностите си при проследяването на Безмълвната и при комуникирането с цел да разбере как и откъде тя се сдобива с тюленово месо и риба — които младият лейтенант се закле, че е виждал у нея, — Крозиър се зачуди дали да не заплаши момичето с пистолет или моряшки нож, за да я накара да покаже как си намира прясна храна. Но дълбоко в душата си той знаеше как щеше да завърши подобен опит — лишената от език уста на ескимоската щеше да остане затворена и големите й тъмни очи щяха да гледат немигащо Крозиър и хората му, докато не му се наложеше или да изпълни заканата си, или да отстъпи. Така нямаше да постигне нищо.

Затова я остави да си живее спокойно в малката снежна къщичка, която Ървинг му беше описал, и позволи на господин Дигъл от време на време да й дава по някой сухар или остатъци от храна. Капитанът се опита да я изхвърли от мислите си. Съдейки по потреса си при напомнянето, че тя е жива, когато вахтените му бяха докладвали, че жената е последвала отрядите на Ходжсън и Ървинг към лагера „Ужас“, изоставайки на няколкостотин ярда след тях, явно Крозиър беше постигнал успех в опитите си да не мисли за жената. Но той знаеше, че продължава да я сънува.

Ако Крозиър не беше толкова много уморен, сигурно щеше да изпита гордост от конструкцията и издръжливостта на различните модели шейни, които хората му теглеха на югоизток по замръзналото море.

В средата на март, още преди да стане очевидно, че „Еребус“ ще се разпадне под нарастващия натиск на леда, той беше накарал господин Хъни, оцелелия дърводелец на експедицията, и помощниците му Уилсън и Уотсън да работят денонощно, за да конструират и изработят шейни, способни да превозят корабните лодки и оборудването.

Когато през пролетта бяха готови първите прототипове на шейните от дъб и месинг, Крозиър изкара хората на леда, за да ги изпробват и да открият най-добрите начини да ги теглят. Беше накарал такелажниците, кормчиите и дори мачтовите моряци да усъвършенстват конструкцията на впряговете така, че хората да могат да теглят максимално добре, без това да пречи на движението и дишането им. В средата на март конструкцията на шейните беше окончателно определена, бяха построени още от тях и като че ли впряговете за единайсетте мъже, които щяха да теглят големите шейни с лодките, и за седемте мъже, които щяха да дърпат по-малките шейни с провизиите, бяха получили оптималния си вариант.

По този начин вече бяха готови за първия поход с откарване на провизии в лагера „Ужас“ на Земята на Крал Уилям. Крозиър знаеше, че ако се заемат с тази задача по-късно, когато хората са станали твърде болни, за да теглят шейните, а други може би дори вече са умрели, щеше се наложи всяка от осемнайсетте лодки, натоварени до планшира с провизии и оборудване, да бъде теглена от по-малко от единайсет души. Това щеше да означава по-големи усилия и по-тежки товари за хората, които щяха да са затънали по-дълбоко в ямата на скорбута и изтощението.

През последната седмица на месец март, когато „Еребус“ вече агонизираше, двата екипажа бяха навън на леда и в тъмнината, и през кратките слънчеви дни, организирайки си състезания по теглене на шейни, за да могат да се подберат най-добрите мъже за впряговете, да придобият всички сръчност и да се съставят най-добрите отряди с хора от двата кораба и с всякакви рангове. Победителите получаваха парично възнаграждение — сребро и злато — и въпреки че сър Джон бе възнамерявал да купи много сувенири в Аляска, Русия, Ориента и Сандвичевите острови, а в частния склад на покойника имаше сандъци, пълни с шилинги и гвинеи, всички монети излизаха от джоба на Франсис Крозиър.

На него ужасно му се искаше да се отправи към Бафиновия залив веднага щом дните станат достатъчно дълги, за да могат да се извършват преходи на дълги разстояния. Отчасти интуитивно, отчасти от разказите на сър Джон и книгите на Джордж Бак, в които се описваше историята с прехода от шестстотин и петдесет мили нагоре по река Грейт Фиш към Голямото робско езеро четиринайсет години по-рано — книгата преди се намираше в библиотеката на „Ужас“, а сега лежеше в личната раница на Крозиър в една от шейните, — той разбираше, че шансовете за благополучно завършване на пътешествието са минимални.

Сто и шейсетте мили между местоположението на „Ужас“ край Земята на Крал Уилям и устието на река Грейт Фиш можеше да се окажат непроходими, а те бяха само прелюдия към трудното пътешествие нагоре по реката. Пътуването до реката щеше да е съчетание между най-големите трудности, свързани с преодоляването на крайбрежния лед, със заплахата от открити води, които можеха да ги накарат да зарежат шейните, а дори да нямаше такива канали, самото теглене на шейните и лодките по замръзналия чакъл на острова, изложен на жестоки бури, щеше да представлява непосилна работа.

Достигнеха ли до реката, ако изобщо успееха да се доберат до нея, щяха да се сблъскат с описаното от Бак „буйно и лъкатушещо течение, което продължава петстотин и трийсет географски мили и преминава през скалист терен без нито едно дръвче по двата бряга“, след което започваха „поне осемдесет и три водопада, каскади и бързеи“. Крозиър трудно можеше да си представи, че след месец и дори повече теглене на шейни хората му ще имат сили да преодолеят осемдесет и три водопада, каскади и бързеи дори с най-здравите лодки. Самото пренасяне на лодките щеше да ги убие.

Една седмица по-рано, преди да се отправи към лагера „Ужас“ с поредния отряд с шейни, лекарят Гудсър беше казал на Крозиър, че запасите от лимонов сок, единствената им защита срещу скорбута — колкото слаба да беше станала тя, — щеше да се изчерпи след три седмици или по-рано, в зависимост от броя на хората, които щяха да умрат през това време.

Крозиър знаеше колко бързо ще ги отслаби яростната атака на скорбута. За да изминат тези двайсет и пет мили до Земята на Крал Уилям с леките шейни и попълнени отряди, които ежедневно получават наполовина намалената си дажба хранителни продукти и се движат по пътеката, отъпквана от плъзгачите на шейните вече повече от месец, те трябваше да отмятат ежедневно по малко повече от осем мили. По пресечената местност или по крайбрежния лед на Земята на Крал Уилям, както и на юг щяха да изминават половината от това разстояние, че и по-малко. Когато скорбутът започнеше да ги поваля, щяха да преодоляват само по миля на ден, а при отсъствието на вятър едва ли щяха да успяват да гребат или да отблъскват с колове от дъното тежките лодки срещу течението на реката на Бак. След няколко седмици или месеци изминаването на каквото и да било разстояние щеше да е невъзможно.

Единствените плюсове в похода на юг бяха слабата вероятност, че спасителната експедиция вече е потеглила на север от Голямото робско езеро, и простият факт, че при придвижването им в южна посока ще става все по-топло. Поне щяха да се движат в посока към топенето.

И все пак Крозиър предпочиташе да остане в северните ширини и да преодолее по-дългото разстояние на изток и север към Бутия, а после да прекоси полуострова. Той знаеше, че има само един сравнително безопасен начин да го постигне: като отведе хората до Земята на Крал Уилям, да я прекоси, след което да извършат сравнително краткия преход по открития лед, защитен от яростния северозападен вятър от самия остров, към югозападния бряг на Бутия, а след това бавно да се придвижат на север по края на леденото поле или по самата крайбрежна равнина и накрая да се прехвърлят през планините, отправяйки се към залива Фюри с надеждата да срещнат ескимоси.

Това беше безопасният път. Но беше дълъг. Хиляда и двеста мили, почти наполовина по-дълъг от алтернативния маршрут на юг, покрай Земята на Крал Уилям и още по на юг към реката на Бак.

Ако скоро след като прекосяха Бутия, не срещнеха приятелски настроени ескимоси, те щяха да загинат за няколко седмици или месеци, преди да завършат дългото Хиляда и двеста мили пътешествие.

Въпреки това Франсис Крозиър предпочиташе да заложи всичко на прехода по замръзналото море на североизток, през най-ужасния паков лед, в отчаян опит да повтори поразителния преход от шестстотин мили с шейни, извършен осемнайсет години по-рано от неговия приятел Джеймс Кларк Рос, когато корабът му „Фюри“ бе замръзнал сред ледовете на противоположния бряг на полуостров Бутия. Старият стюард Бриджънс беше напълно прав. Джон Рос беше избрал най-верния път към спасението, когато се беше отправил пеша и с шейни на север, а след това с лодки към протока Ланкастър, където бе зачакал появата на китоловни кораби. А племенникът му Джеймс Рос беше доказал, че по принцип е възможно да се премине с шейни от Земята на Крал Уилям до Фюри Бийч.

„Еребус“ все още се намираше в последната си десетдневна агония, когато Крозиър отдели моряците от двата кораба, които се бяха отличили в тегленето на шейни — победителите в състезанията, получили най-големите награди и последните пари, с които разполагаше Франсис Крозиър, — даде им шейната с най-добра конструкция и нареди на господин Хелпман и господин Озмър, домакина, да снабдят хората от отряда с всичко, от което биха имали нужда по време на шестте им седмици на леда.

Екипът се състоеше от единайсет души под командването на втория помощник-капитан на „Еребус“ Чарлс Фредерик Девьо, а пръв във впряга вървеше великанът Менсън. На всеки от останалите деветима мъже му бяха предложили да участва в похода доброволно. Никой не отказа.

Крозиър искаше да провери дали е възможно да се извърши толкова дълъг преход по открития лед с тежката шейна, натоварена догоре. Единайсетимата мъже потеглиха в три часа сутринта на 23 март, в мрака, при температура на въздуха минус трийсет и осем градуса, под възторжените викове на всички способни да се движат моряци от двата кораба.

Девьо и хората му се върнаха след три седмици. Никой не беше умрял, но всички бяха изтощени, а четирима от мъжете бяха получили сериозни измръзвания. От единайсетте участници в похода с изключение на очевидно неуморния Девьо единствен Магнъс Менсън не изглеждаше като човек, който се намира близко до смъртта от умора и изтощение.

За три седмици те бяха успели да изминат разстояние от непълни двайсет и осем мили по права линия от „Ужас“ и „Еребус“. По-късно Девьо изчисли, че всъщност са изминали сто и петдесет мили, за да се отдалечат на такова разстояние — прекосяването на паковия лед по права линия беше невъзможно. Времето на североизток било много по-ужасно от деветия кръг на ада, където те бяха прекарали последните две години. Торосите били безброй. Някои се издигали на височина над осемдесет фута. Дори поддържането на нужния курс било почти невъзможно, когато южното слънце се скривало зад облаците, а звездите оставали зад плътната им пелена по няколко осемнайсетчасови нощи подред. Компасите, разбира се, не действали в такава близост до северния магнитен полюс.

За всеки случай те били взели със себе си пет палатки, макар да възнамерявали да спят само в две от тях. Нощите на открития лед били толкова студени, че през последните девет нощи единайсетте мъже спели — ако изобщо успеели да заспят — в една палатка. Накрая всъщност не им останал друг избор, тъй като четири от здравите палатки били отнесени или разкъсани на парчета в дванайсетата нощ на леда.

По някакъв начин Девьо успял да ги накара да продължат да се движат на североизток, но с всеки изминал ден времето се влошавало, торосите се сближавали, принудителните отклонения от курса ставали все по-продължителни и опасни, а шейната получила сериозни повреди при херкулесовските им усилия да я прекарат през назъбените тороси. Изгубили два дни за поправянето й под воя на вятъра и вихрещия се сняг.

Помощник-капитанът решил да потеглят в обратна посока на четиринайсетата им сутрин на леда. Тъй като им била останала само една палатка, той преценил, че шансовете им за оцеляване значително са намалели. Опитали да се върнат до корабите, следвайки собствените си следи, но заради високата активност на леда — движещите се плочи, местещите се айсберги в паковия лед и появата на нови тороси — се оказало, че дирите им са напълно заличени. Девьо, най-добрият навигатор след Крозиър в експедицията на Франклин, взимал показанията на теодолита и секстанта през кратките моменти на проясняване денем и нощем, но в крайна сметка избрал курс, основавайки се най-вече на предположения. Той казал на мъжете, че знае точно къде се намират. По-късно призна на Крозиър и Фицджеймс, че бил сигурен, че ще се отклони на двайсет мили от корабите.

В последната им нощ на леда палатката им била разкъсана от вятъра и те изоставили спалните си чували и тръгнали на сляпо на югозапад, стремейки се единствено да оцелеят. Изхвърлили допълнителните провизии и дрехи и продължили да теглят шейната само защото имали нужда от водата, пушките, куршумите и барута. Нещо грамадно ги преследвало през цялото им пътешествие. Те го чували как броди наоколо в тъмнината на безкрайните нощи.

Рано сутринта на двайсет и първия ден от похода им Девьо и хората му бяха забелязани на северния хоризонт да се движат право на запад, без да виждат „Ужас“, който се намираше на три мили южно от тях. Зърна ги вахтеният от „Еребус“ макар по това време самият кораб вече да го нямаше — беше се разцепил и потънал. Девьо и отрядът му извадиха голям късмет, че в този ден вахтеният, ледови лоцман Джеймс Рийд, се беше изкачил преди разсъмване на огромния айсберг, който бе служил като част от декорацията на Големия венециански карнавал, и при пукването на зората беше видял хората през бинокъла си.

Рийд, лейтенант Левеконт, лекарят Гудсър и Хари Пеглър поведоха групата, която тръгна втора след отряда на Девьо, и върнаха хората обратно, минавайки покрай натрошените дъски, повалените мачти и оплетения такелаж, останали след потъването на „Еребус“. Петима от отряда на Девьо не можаха да извървят последната миля до „Ужас“ и се наложи да бъдат докарани на шейната. Шестимата моряци от „Еребус“, които бяха сред участниците в похода, включително Девьо, се разплакаха при вида на разрушения си дом.

Така че… краткият път на североизток към Бутия отпадна като вариант. След като разговаряха с Девьо и останалите изтощени мъже, Фицджеймс и Крозиър се съгласили, че малцина от сто и петимата оцелели са в състояние да изминат пътя до Бутия, а при подобни условия повечето хора със сигурност щяха да загинат на леда, дори дните да станат по-дълги, температурата леко да се повиши и слънцето да загрее по-силно. Вероятността да се натъкнат на канали сред ледовете само засилваше опасността.

Сега въпросът бе дали да останат на кораба, или да установят лагер на Земята на Крал Уилям с мисълта в най-скоро време да потеглят на юг, към реката на Бак.

На следващия ден Крозиър започна да прави планове за евакуацията.

Преди залеза и спирането им за вечеря колоната от шейни се натъкна на дупка в леда. Спряха се, и петте шейни с впрегнатите в хамутите мъже се наредиха около ямата. Черният кръг дълбоко долу беше първата открита вода, която виждаха за последните двайсет месеца.

— Миналата неделя, когато теглехме пинасите към лагера, това го нямаше тук, капитане — каза морякът Томас Тадман. — Виждате ли колко близо минават следите до дупката? Със сигурност щяхме да я забележим. Тук нямаше нищо.

Крозиър кимна. Това не беше обикновена полиня — руската дума за онези редки отвори в паковия лед, които не замръзват през цялата година. Тук ледът беше дебел повече от десет фута — не толкова, колкото натрупалия се около „Ужас“ паков лед, но въпреки това достатъчно дебел, за да може върху него да се построи лондонска сграда, — ала никъде наблизо не се забелязваха следи от разместени ледени плочи или пукнатини. Сякаш някой или нещо беше взел гигантски леден трион от ония, каквито имаха на двата кораба, и беше изрязал идеално кръгла дупка в леда.

Но корабните триони не можеха да изрежат дупка в десетфутов лед.

— Бихме могли да вечеряме тук — предложи Томас Бланки. — Да похапнем на морския бряг, така да се каже.

Мъжете поклатиха глави. Крозиър се съгласи с тях — зачуди се дали и останалите изпитват същата смутна тревога, която предизвиква у него видът на идеално кръглата дълбока яма и черната вода на дъното й.

— Ще направим почивката след около час — каза той. — Лейтенант Литъл, нека вашата шейна поеме водачеството.

Двайсетина минути по-късно, когато слънцето се беше скрило зад хоризонта с почти тропическа внезапност и звездите вече трептяха и проблясваха в студеното небе, редниците Хопкрафт и Пилкингтън, които изпълняваха функцията на ариергард, дотичаха до вървящия край последната шейна Крозиър.

— Капитане — прошепна Хопкрафт, — нещо върви след нас.

Крозиър извади медния си далекоглед от привързания му върху шейната калъф и се спря за малко заедно с двамата мъже, докато шейните продължиха да се отдалечават в сгъстяващия се мрак, хрущейки с плъзгачите си в снега.

— Ето там, сър — каза Пилкингтън, сочейки със здравата си ръка. — Може би е излязло от онази дупка в леда, капитане, не мислите ли? Двамата с Боби смятаме, че сигурно така е станало. Може би просто се е крило в черната вода под леда, изчакало ни е да го подминем и после е тръгнало след нас. А може и да се е надявало, че ще спрем там. Как мислите, сър?

Крозиър не отговори. Той успя да зърне през далекогледа нещо, едва различимо в стопяващата се светлина. Струваше му се бяло, но само защото силуетът му се бе очертал за кратко на фона на буреносните облаци, събиращи се в тъмното нощно небе на северозапад. Когато създанието се изравни с върховете на глетчерите и с ледените блокове, покрай които бе преминала колоната от шейни само двайсетина минути по-рано, беше по-лесно да се оценят огромните му размери. Въпреки че се движеше на четири крака, то беше по-високо от Магнъс Менсън. За толкова масивно същество то се придвижваше леко — движенията му се отличаваха повече с лисича грация, отколкото с мечешка тромавост. Опитвайки се да стабилизира далекогледа под поривите на засилващия се вятър, Крозиър видя как тварта се надигна и тръгна на два крака. Така се придвижваше малко по-бавно, но все пак по-бързо от хората, които теглеха тежащите до две хиляди фунта шейни. Сега то се извисяваше над глетчерите, чиито върхове Крозиър не би могъл да стигне дори с вдигната ръка, в която държи далекогледа.

След това стана тъмно и той вече не различаваше съществото на фона на торосите и ледените върхове. Заедно с морските пехотинци капитанът настигна колоната от шейни и прибра далекогледа в калъфа му, докато мъжете наблягаха върху ремъците, пръхтяха, пъшкаха и дърпаха.

— Стойте по-близо до шейните, постоянно поглеждайте назад и дръжте оръжията си в готовност — каза тихо Крозиър на Пилкингтън и Хопкрафт. — Никакви фенери. Трябва да разчитате само на зрението си в тъмното. — Обемистите фигури на пехотинците кимнаха и се върнаха най-отзад. Крозиър забеляза, че охранителите пред първата шейна са запалили фенерите си. Той вече не виждаше мъжете, а само кръговете светлина, обрамчени с ореоли от ледени кристали.

Капитанът извика Томас Бланки при себе си. Дървеният крак освобождаваше мъжа от задължението да дърпа шейна, въпреки че дървената обувка беше грижливо обкована с пирони и клинове против плъзгане по леда. Ампутираният до коляното крак просто не осигуряваше на Бланки достатъчно опора и сила, за да може да тегли шейната. Но всички знаеха, че скоро силата на ледовия лоцман щеше да влезе в употреба, ако не физическата, то умствената — познаването на условията в ледовете можеше да се окаже жизненоважно, ако през следващите седмици или месеци се натъкнат на проходи в леда и се наложи да спуснат лодките от лагера „Ужас“ във водата.

Сега Крозиър използва Бланки като куриер.

— Господин Бланки, ще бъдете ли така любезен да отидете напред и да съобщите на моряците, които сега не теглят шейните, че няма да спираме за храна? Нека извадят студено говеждо и сухари от съответните сандъци и да ги раздадат на морските пехотинци и на хората във впряговете, като им предадат, че всички трябва да се хранят в движение и да пият от бутилките с вода, които носят под дрехите си. Освен това, ако обичате, помолете охранителите ни да държат оръжията си в готовност. Може би ще пожелаят да свалят горните си ръкавици.

— Да, капитане — каза Бланки и се изгуби в сумрака. Крозиър чуваше хрущенето на снега под подкованата му с пирони дървена обувка.

Капитанът знаеше, че до десет минути всички участници в похода ще разберат, че тварта от ледовете ги преследва и скъсява разстоянието помежду им.