51. Крозиър

Лагер „Спасение“
13 август 1848 г.

Продължиха да теглят лодките още две седмици до югоизточния край на острова — до носа, където бреговата линия правеше рязък завой и продължаваше на североизток — и там се спряха, за да разпънат палатките, да изпратят ловни отряди и да си поемат дъх, докато чакат и наблюдават дали няма да се появят проходи в заледения проток на юг. Доктор Гудсър беше казал на Крозиър, че има нужда от време, за да се заеме с болните и ранените, които теглеха петте лодки. Нарекоха лагера „Краят на земята“.

Когато Крозиър научи от доктор Гудсър, че трябва спешно да ампутират краката на поне петима мъже — а това означаваше, знаеше той, че никой от тези мъже няма да напусне това място, защото дори способните да вървят моряци вече нямаха сили да теглят излишен товар в лодките — той преименува ветровития нос на лагер „Спасение“.

Идеята, дадена от Гудсър и досега обсъждана само между него и капитана, беше лекарят да остане тук с хората, възстановяващи се след ампутацията. Четирима вече бяха оперирани и досега никой не беше умрял — последният човек, господин Дигъл, трябваше да се подложи на ампутация тази сутрин. Останалите моряци, които бяха твърде болни или изморени, за да продължат по пътя, можеха по желание да останат с Гудсър и оперираните, докато Крозиър, Девьо, Кауч, верният на Крозиър втори помощник Джонсън и всички, на които им бяха останали сили, отплават на юг, когато — ако — ледът се разпука. След това тази по-малка група, пътуваща с лек товар, щеше да тръгне нагоре по реката на Бак и да се върне със спасителен отряд от Голямото робско езеро през пролетта — или може би още след месец-два, преди настъпването на зимата, ако с помощта на някакво чудо се срещнеха по пътя със спасителен отряд, придвижващ се по течението на реката на север.

Крозиър знаеше, че вероятността за такова чудо е малка, почти нулева, а вероятността някой от болните в лагера „Спасение“ да доживее до следващата пролет, без да получи помощ, дори не си струваше да се обсъжда. През първите два летни месеца на 1848 година ловците много рядко се връщаха с дивеч и през август положението не се беше променило. Ледът беше твърде дебел за риболов, ако не се смятаха няколкото малки канала и рядко срещаните полинии, а те не бяха хващали риба дори докато бяха в лодките. Как щяха Гудсър и няколкото други мъже, които щяха да се грижат за умиращите, да изкарат цяла зима тук? Крозиър знаеше, че лекарят доброволно подписва смъртната си присъда, като предлага да остане с обречените хора, а Гудсър знаеше, че капитанът е наясно с това. Но никой от двамата не говореше на тази тема.

Но засега в сила оставаше точно този план на действие, освен ако Гудсър не променеше мнението си на сутринта или не се случеше истинско чудо и ледът не се разпукаше почти по целия път до брега през тази втора седмица на август, което щеше да им позволи да отплават с двата очукани велбота, двата раздрънкани катера и единствения напукан пинас, натоварили в тях хората с ампутирани крайници, ранените, умиращите от глад, болните от скорбут в напреднал стадий и онези, които бяха твърде слаби, за да вървят.

„Като потенциална храна?“ — помисли си Крозиър.

Това беше следващият проблем, който трябваше да бъде разрешен.

Сега, когато излизаше от палатката си, капитанът винаги носеше със себе си два пистолета — големия си револвер в десния джоб, както винаги, и един двузаряден, двуцевен малък пистолет (наречен „комарджийски пищов“ от американския капитан, който преди много години го беше продал на Крозиър) в левия джоб. Той никога повече не повтори грешката си да изпраща едновременно на задачи всичките си верни хора — Кауч, Девьо, Джонсън и няколко други, — оставяйки в лагера недоволните като Хики, Ейлмър и огромния идиот Менсън. И от онзи ден, когато месец по-рано в болничния лагер едва не беше избухнал бунт, Франсис Крозиър не вярваше и на лейтенант Джордж Хенри Ходжсън, на своя старшина на бака Рубен Мейл и на марсовия старшина на „Еребус“ Робърт Синклер.

Изгледът, който се разкриваше от лагера „Спасение“, беше потискащ. Вече две седмици небето беше покрито от плътна и ниска облачна пелена и Крозиър не можеше да използва секстанта си. Отново започна да духа силен вятър от северозапад и въздухът стана доста по-студен, отколкото през последните два месеца. Протокът, който водеше на юг, си оставаше покрит с твърд лед, който не беше гладък и осеян с редки тороси като онзи, по който преди много, много време бяха извършили похода от кораба „Ужас“ до лагера Ужас. Ледът, сковал протока южно от остров Крал Уилям, изобилстваше от айсберги, пресичащи се тороси, редки полинии, в които на десет фута под повърхността на леда тъмнееше вода, но които не водеха наникъде, и безброй остри като бръснач върхове на глетчери и ледени блокове. Крозиър не вярваше, че който и да е човек в лагера „Спасение“ — включително и гигантът Менсън — ще се съгласи да потегли на път, теглейки дори една лодка през тази ледена гора и тези ледени планински вериги.

Грохотът, трясъкът, експлозиите и стоновете на леда, които не стихваха нито денем, нито нощем, оставаха последната им надежда. Ледът се гърчеше в мъчителни конвулсии. От време на време далеч от брега се разкриваха малки канали, които понякога се задържаха часове наред. След това се затваряха с гръмотевичен трясък. Торосите се издигаха до височина трийсет фута за части от секундата. Часове по-късно се разрушаваха също толкова бързо, като същевременно изникваха нови. Айсбергите експлодираха от налягането на напиращия от всички страни лед.

„Още е едва 13 август“ — казваше си Крозиър. Проблемът беше, че лятото вече бе към края си, и вместо „още е едва 13 август“ той би трябвало да си каже: „вече е 13 август“. Зимата настъпваше бързо. „Еребус“ и „Ужас“ бяха замръзнали в ледовете недалеч от Земята на Крал Уилям на 15 септември 1846 година и повече не бяха помръднали от мястото си.

„Още е едва 13 август“ — повтаряше си Крозиър. Ако небето им подареше едно малко чудо, щяха да имат достатъчно време, за да прекосят на гребла или под платна — като може би на места щеше да се наложи да теглят лодките по леда — седемдесет и петте мили, които оставаха до устието на реката по неговите изчисления, и там да подготвят очуканите лодки за речно плаване. С малко повече късмет самият залив, който се намираше отвъд замръзналия проток, нямаше да е скован от лед — заради неизбежно силното в разгара на лятото течение на река Грейт Фиш, носещо сравнително топлите си води на север. После, докато плават по самата река, щеше да им се наложи ежедневно да влагат невероятни усилия в опитите си да изпреварят настъпващата зима и да се придвижват нагоре по течението, но това пътешествие все още беше възможно. На теория.

На теория.

Тази сутрин — в неделя, ако Крозиър не беше объркал броенето на дните — Гудсър извършваше последната ампутация с помощта на новия си асистент Томас Хартнъл и после Крозиър възнамеряваше да събере мъжете на нещо като богослужение.

Там щеше да обяви, че Гудсър ще остане тук със сакатите мъже и с тежко болните от скорбут и щеше да разкрие плановете си да продължи напред с неколцина от най-здравите мъже и с поне две лодки, независимо дали ледът ще се разпука или не.

Ако Рубен Мейл, Ходжсън, Синклер или някой от заговорниците на Хики пожелаеха да предложат свой алтернативен план, без да оспорят властта на своя капитан, Крозиър беше готов не само да обсъди всички предложения, но и да се съгласи с тях. Колкото по-малко мъже останеха в лагера „Спасение“, толкова по-добре, особено ако от тях се отделяха гнилите ябълки.

От хирургическата палатка се разнесоха писъци, докато доктор Гудсър пристъпваше към ампутацията на гангренясалото ляво стъпало и глезен на господин Дигъл.

С по един пистолет във всеки джоб на шинела си, Крозиър тръгна да търси Томас Джонсън, за да му нареди да събере хората на проверка.

* * *

Господин Дигъл, най-обичаният човек в експедицията и отличен готвач, с когото Франсис Крозиър бе служил години наред в експедициите до двата полюса, умря от загуба на кръв и от усложнения веднага след ампутацията на крака му и само минути преди свикването на проверката.

Всеки път, когато оцелелите прекарваха повече от два дни в някой лагер, боцманите чертаеха с пръчка в чакъла и снега на някое сравнително открито, равно място приблизителните контури на главните и жилищните палуби на „Еребус“ и „Ужас“. Така мъжете знаеха къде да застанат по време на проверката. През първите дни в лагера „Ужас“ се получаваше страхотна тъпканица и суматоха, когато сто и няколкото мъже от двата кораба се опитваха да се сместят в контурите на палубата на един кораб, но сега числеността на експедицията беше толкова намаляла, че на проверките присъстваха хора колкото за един екипаж.

В тишината, настъпила след преброяването на хората по имена и преди кратката проповед на Крозиър — тишина, които им се струваше още по-дълбока след секването на писъците на господин Дигъл, — капитанът огледа тълпата от дрипави, брадясали, бледи, мръсни мъже, застанали прегърбени и с отпуснати ръце като уморени маймуни, което би трябвало да се смята за строева стойка.

От тринайсетте офицери на КНВ „Еребус“ деветима бяха мъртви: сър Джон, командир Фицджеймс, лейтенант Греъм Гор, лейтенант Х. Т. Д. Левеконт, лейтенант Феърхолм, първи помощник-капитан Сарджънт, втори лоцман Колинс, ледови лоцман Рийд и главен лекар Стенли. Оцелелите офицери бяха: първи и втори помощник-капитан Девьо и Кауч; помощник-лекар Гудсър (който влезе в строя по-късно, с още по-прегърбена фигура, отколкото останалите мъже, неспособен да вдигне поглед от умора и отчаяние); и домакинът Чарлс Хамилтън Озмър, който бе успял да пребори тежката пневмония само за да бъде повален от скорбут.

От вниманието на Крозиър не убягна фактът, че всичките военноморски офицери на „Еребус“ бяха умрели, а бяха оцелели само обикновените старшини или цивилните, които бяха получили почетно офицерско звание за времето, докато служат на кораба.

Всичките трима младши офицери на „Еребус“ — инженер Джон Грегъри, боцман Томас Тери и дърводелецът Джон Уийкс — бяха мъртви.

„Еребус“ беше напуснал Гренландия с двайсет и един подофицери и към днешна дата петнайсет от тях бяха живи, макар някои — като стюарда на домакина Уилям Фаулър, който така и не бе успял да се възстанови от изгарянията си по време на карнавала — да бяха просто допълнителни гърла, които трябваше ежедневно да се хранят.

На проверката, проведена на Рождество през 1849 година, на „Еребус“ бяха изброени деветнайсет моряци. Петнайсет от тях бяха все още живи.

От седемте морски пехотинци, присъствали на проверката в началото на плаването, до този ден през август 1848 година бяха оцелели трима — капрал Пиърсън и редниците Хопкрафт и Хийли, — но всичките бяха твърде болни от скорбут, за да дават вахта или да ходят на лов, камо ли да теглят лодки. Но тази сутрин те стояха, облегнати на мускетите си, сред останалите дрипави, прегърбени фигури.

Двамата юнги в екипажа на „Еребус“ — Дейвид Йънг и Джордж Чеймбърс, които бяха на по осемнайсет години, когато двата кораба бяха напуснали бреговете на Англия — бяха останали живи, но Чеймбърс беше получил силно сътресение на мозъка при сблъсъка си с тварта от ледовете по време на карнавала и след нощта на пожара се беше превърнал практически в идиот. Но въпреки това той можеше да участва в тегленето на шейните, когато му заповядваха, да яде, когато му предлагаха, и да диша самостоятелно.

След приключването на проверката се установи, че към 13 август 1848 година трийсет и девет от шейсет и петимата членове на екипажа на „Еребус“ са все още живи.

С офицерите от КНВ „Ужас“ нещата стояха малко по-добре, поне в смисъл, че двама старши флотски офицери — капитан Крозиър и втори лейтенант Ходжсън — бяха все още живи. Вторият помощник-капитан Робърт Томас и господин И. Дж. Хелпман, домакинът на Крозиър и още един от цивилните, участващи в експедицията с офицерско звание, бяха останалите оцелели офицери.

На днешната проверка не присъстваха лейтенантите Литъл и Ървинг, както и първи помощник-капитан Хорнби, ледовият лоцман Бланки, втори лоцман Макбийн и двамата лекари Педи и Макдоналд.

Четирима от единайсетте офицери на „Ужас“ все още бяха живи.

Крозиър беше започнал плаването с трима младши офицери — инженер Джеймс Томпсън, боцман Джон Лейн и главен дърводелец Томас Хъни, — като и тримата бяха все още живи, макар инженерът да се беше превърнал в жив скелет и да не можеше да стои на краката си, камо ли да тегли лодките, а господин Хъни не само че беше с напреднал стадий на скорбут, но и бе изгубил и двете си стъпала в резултат на ампутации, извършени от доктор Гудсър предишната вечер. Колкото и да беше невероятно, напук на всичко дърводелецът беше все още жив и дори успя да извика „Тук!“ от палатката си, когато прозвуча името му.

Три години по-рано „Ужас“ беше отплавал с двайсет и един подофицери и шестнайсет от тях бяха все още живи в тази облачна августовска сутрин — огнярят Джон Торингтън, марсовият старшина Хари Пеглър и кормчиите Кинли и Роудс бяха единствените жертви от тази група допреди няколко минути, когато към тях се присъедини и готвачът Джон Дигъл.

От деветнайсетте моряци на „Ужас“, които бяха присъствали на проверките в началото на пътуването, сега се обадиха десет, макар оцелелите да бяха единайсет — Дейвид Лийс продължаваше да лежи в кома и без да реагира на нищо в палатката на доктор Гудсър.

От шестимата морски пехотинци на КНВ „Ужас“ не беше оцелял никой. Редник Хедър, който месеци наред беше живял със счупен череп, най-накрая почина в деня след като напуснаха Речния лагер, и тялото му беше оставено на чакъла без погребение или прощални думи.

В списъка на екипажа на „Ужас“ бяха записани двама юнги, или „момчета“, както ги наричаха, и сега само единият от тях — Робърт Голдинг, който беше почти на двайсет и три години и отдавна не беше момче, макар да бе по детски наивен — се обади, когато чу името си.

От първоначалните шейсет и двама души екипаж на КНВ „Ужас“ само трийсет и петима бяха оцелели до деня на богослужението, провеждащо се в лагера „Спасение“ на 13 август 1848 година.

Бяха останали живи трийсет и девет моряци от „Еребус“ и трийсет и пет от „Ужас“ — общо седемдесет и четири мъже от сто двайсет и шестимата, които бяха отплавали от бреговете на Гренландия през лятото на 1845 година.

Ала на четирима от тях през последното денонощие им бяха ампутирани едното или и двете стъпала и поне още двайсет бяха толкова болни, толкова тежко ранени, толкова недохранени и толкова физически и умствено изтощени, че не можеха да продължат напред.

Беше дошло времето да се вземе решение.

* * *

— Всемогъщи Боже — изрече напевно Крозиър с измъчения си хриплив глас, — при когото отиват душите на починалите, и освободени от бремето на плътта, пребивават в радост и щастие, ние Ти благодарим от все сърце, че даряваш с това и нашия брат Джон Дигъл, трийсет и осем годишен, и го избавяш от мъките на този грешен свят; молим Те да се смилиш и над нас и скоро да добавиш сред избраниците си и всички останали, събрали се тук, и така да ускориш идването на Твоето царство, така че ние заедно с всички покойници, изпълнени с истинска вяра в Святото Ти име, да достигнем съвършенство и блаженство в телата и душите си, в Твоя вечна и безкрайна слава, чрез нашия Господ Исуса Христа. Амин.

— Амин — изграчиха в хор шейсет и двамата мъже, все още способни да стоят в строя.

— Амин — дочуха се слабите гласове на останалите дванайсет, които лежаха в палатките.

Крозиър не освободи събралите се мъже.

— Хора от КНВ „Еребус“ и КНВ „Ужас“, участници в експедицията на Изследователската служба под командването на сър Джон Франклин, другари по плаване — произнесе той със силен глас. — Днес трябва да решим по кои пътища да поемем оттук нататък. Всички вие — съгласно уставите на двата кораба и устава на Кралската изследователска служба, които сте подписали и сте се заклели да спазвате — служите под мое командване и ще продължите да служите, докато не ви освободя. Вие изпълнявахте заповедите на сър Джон, капитан Фицджеймс и моите и постъпихте правилно. Много наши другари се прибраха при Господ, но седемдесет и четирима от нас все още са тук. В сърцето си твърдо съм решил, че всички ние, които се намирате днес в лагер „Спасение“, трябва да оцелеете и да се върнете отново в Англия, в домовете си, при своите семейства и Бог ми е свидетел, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да се увенчаят усилията ни с успех. Но днес ви предоставям възможността сами да изберете пътя, чрез който да постигнете тази цел.

Мъжете започнаха да разговарят помежду си с приглушени гласове. Крозиър помълча за няколко секунди, след което продължи:

— Нашите планове са ви известни — доктор Гудсър остава тук с онези, които са твърде болни, за да пътуват, а най-здравите продължават към реката на Бак. Има ли сред вас такива, които искат да се опитат да намерят друг път към спасението?

Настана мълчание. Мъжете забиха погледи в земята и започнаха да ровят с обувки в чакъла, но след малко напред пристъпи Джордж Ходжсън.

— Сър, сред нас наистина има такива. Които искат да се върнат обратно, капитан Крозиър.

За един дълъг момент капитанът просто мълчеше и гледаше младия офицер. Той знаеше, че Ходжсън служи като един вид прикритие на Хики, Ейлмър и неколцина от поддръжниците им, които месеци наред подбуждаха хората към бунт, но се чудеше дали младият офицер го знае.

— Обратно къде, лейтенант? — попита най-накрая Крозиър.

— На кораба, сър.

— Нима смятате, че „Ужас“ все още е там, лейтенант? — Сякаш в подкрепа на въпроса му над морския лед южно от тях се разнесе грохот, наподобяващ поредица от оръдейни изстрели и тътен преди земетресение. Един айсберг, който се намираше на стотици ярдове от брега, се разцепи и се разпадна на парчета.

Ходжсън сви рамене по момчешки.

— Каквото и да се е случило с кораба, капитане, лагерът „Ужас“ няма да е мръднал от мястото си. Ние оставихме там провизии, въглища и лодки.

— Така е — рече Крозиър, — оставихме. И сега с огромна радост бихме се възползвали от тези провизии, дори от консервираните продукти, които станаха причина за ужасната смърт на някои от нас. Но, лейтенант, оттук до лагера „Ужас“ са осемдесет или деветдесет мили и почти сто дни път. Нима вие и останалите наистина смятате, че ще успеете да се доберете до него пред заплахата от настъпващата зима? Когато стигнете до лагера, вече ще бъде краят на ноември. Пълен мрак. А сигурно помните температурите и бурите от миналия ноември.

Ходжсън кимна и не каза нищо.

— Нямаме намерение да вървим до края на ноември — каза Корнилиъс Хики, като излезе от строя и застана до прегърбения млад лейтенант. — Според нас ледът се е разтопил покрай брега, по който стигнахме дотук. Ще заобиколим под платна и с гребане онзи проклет нос, по който влачихме пет лодки като египетски роби, и след месец ще бъдем в лагера „Ужас“.

Мъжете започнаха крадешком да си шепнат един на друг. Крозиър кимна.

— Възможно е ледът наистина да се е разтопил за вас, господин Хики. А може и да не е. Но дори и да е така, оттук са повече от сто мили път до кораба, който може да е напълно разрушен през последните няколко месеца и почти сигурно ще бъде замръзнал сред ледовете по времето, когато се доберете до него. Оттук до устието на реката на Бак разстоянието е поне с трийсет мили по-малко и вероятността заливът на юг от нас да е свободен от лед е много по-голяма.

— Няма да ни разубедите, капитане — рече твърдо Хики. — Ние обсъдихме всичко помежду си и решихме, че заминаваме.

Крозиър гледаше втренчено помощник-калафатника. В него се беше надигнало характерното за всеки един капитан инстинктивно желание веднага да пресече решително и със сила всяка проява на неподчинение, но той си напомни, че точно такова развитие на събитията е целял. Беше дошло време да се отърве от недоволните и да спаси онези, които вярваха на преценката му. Освен това вече беше краят на лятото и планът на Хики можеше да се окаже осъществим. Всичко зависеше от това къде се е разчупил ледът — ако изобщо се беше разчупил някъде през лятото. Хората заслужаваха правото самостоятелно да изберат своя последен шанс.

— Колко души ще тръгнат с вас, лейтенант? — попита Крозиър, обръщайки се към Ходжсън, сякаш той наистина беше командирът на групата.

— Ами… — започна младият мъж.

— Магнъс ще дойде — каза Хики, давайки знак на великана да излее напред. — И господин Ейлмър.

Навъсеният стюард на оръжейната излезе наперено напред с изражение на непокорство и нескрито презрение към Крозиър.

— И Джордж Томпсън… — продължи помощник-калафатникът.

Крозиър не се изненада, че Томпсън е част от заговора на Хики. Морякът винаги се беше отличавал с наглост и мързел и — докато не свърши ромът — се напиваше при всяка възможност.

— Аз също тръгвам… сър — каза Джон Морфин, заставайки до останалите.

Уилям Орън, който съвсем скоро беше навършил двайсет и шест години, пристъпи безмълвно напред и се присъедини към групичката на Хики.

Последваха го Джеймс Браун и Франсис Дън — калафатникът и помощник-калафатникът на „Еребус“.

— Ние смятаме, че това е единственият ни шанс, капитане — промълви Дън и сведе поглед.

Крозиър очакваше Рубен Мейл и Робърт Синклер да обявят намеренията си — осъзнавайки, че ако повечето мъже, присъстващи на проверката, се присъединят към групичката, всичките му планове за пътуване на юг ще рухнат — и се изненада, когато напред бавно пристъпиха Уилям Гибсън, стюардът на нисшите офицери на „Ужас“, и огнярят Люк Смит. Те бяха служили добре на кораба и се бяха проявили като доста издръжливи при тегленето на лодките.

Чарлс Бест — благонадежден моряк от „Еребус“, който беше верен на лейтенант Гор — пристъпи напред, последван от още четирима моряци: Уилям Джери, Томас Уърк, който беше пострадал сериозно на карнавала, младия Джон Стрикланд и Ейбрахам Сийли.

Пред капитана стояха шестнайсет мъже.

— Това ли са всички? — попита Крозиър, усещайки разливащото се в стомаха му чувство на облекчение. Пред него стояха шестнайсет души; щяха да вземат една лодка, но оставаха достатъчно верни мъже, които да се отправят заедно с него към реката, като същевременно и тук, в лагера „Спасение“, щяха да останат достатъчно хора, които да се грижат за болните. — Ще ви дам пинаса — каза той на Ходжсън.

Лейтенантът кимна с благодарност.

— Пинасът е целият разбит и е стъкмен за речно плаване, а тегленето на шейната е голяма досада — каза Хики. — Ще вземем един велбот.

— Ще вземете пинаса — каза Крозиър.

— Искаме да вземем с нас също и Джордж Чеймбърс и Дейви Лийс — каза помощник-калафатникът, който стоеше пред хората си със скръстени на гърдите ръце и разкрачени крака като някой кокни77 Наполеон.

— Как ли пък не — каза Крозиър. — Защо ще искате да вземете двама мъже, които не могат да се грижат за себе си?

— Джордж може да тегли — каза Хики. — А всички ние се грижехме за Дейви и искаме да се грижим и занапред.

— Не — каза доктор Гудсър, който пристъпи напред в тясното пространство между Крозиър и хората на Хики, — вие не сте се грижили за господин Лийс и не искате да вземете него и Джордж Чеймбърс като спътници. Искате ги за храна.

Лейтенант Ходжсън примигна невярващо, но Хики сви юмруци и даде знак на Магнъс Менсън. Дребният мъж и великанът пристъпиха едновременно напред.

— Не мърдайте от мястото си — изрева Крозиър. Зад него тримата оцелели морски пехотинци — капрал Пиърсън, редник Хопкрафт и редник Хийли, — макар очевидно болни и едва държащи се на краката си, бяха вдигнали дългите си мускети и се прицелваха.

И, което беше по-важното, първи помощник Девьо, помощник Едуард Кауч, боцманът Джон Лейн и помощник-боцманът Том Джонсън също се целеха в тях със своите пушки.

— Ние също имаме оръжия — изръмжа Корнилиъс Хики.

— Не — каза капитан Крозиър, — нямате. По време на проверката първи помощник Девьо събра всички оръжия. Ако утре си тръгнете с мир, ще получите една пушка и малко патрони. Ако сега направите още една крачка, ще получите само сачми в лицата.

— Всички вие ще умрете — каза Корнилиъс Хики, сочейки с костеливия си пръст мъжете, които стояха на местата си в строя, и прокара ръката си в полукръг като някой кокалест ветропоказател. — Ще последвате Крозиър и неговите глупаци и ще умрете.

Помощник-калафатникът се обърна към лекаря:

— Доктор Гудсър, прощаваме ви за думите, които казахте относно това защо искаме да спасим Джордж Чеймбърс и Дейви Лийс. Елате с нас. Няма да можете да спасите тези мъже тук. — Хики махна презрително с ръка към провисналите мокри палатки, където лежаха болните. — Те вече са мъртви, просто още не го знаят — продължи той с изненадващо силен и звучен за толкова дребен човек глас. — А ние ще живеем. Елате с нас и отново ще видите семейството си, доктор Гудсър. Ако останете тук — или дори последвате Крозиър, — вие сте мъртъв. Елате с нас.

В разсеяността си Гудсър беше излязъл от палатката с очилата си и сега ги свали и бавно започна да забърсва стъклата им с окървавения подгъв на вълнената си жилетка. Дребен мъж с момчешки пълни устни и вдадена навътре брадичка, която беше само отчасти прикрита под снопчето къдрава брада, пораснала под рехавите му бакенбарди, Гудсър изглеждаше напълно спокоен. Той отново си сложи очилата и погледна към Хики и стоящите зад него мъже.

— Господин Хики — каза тихо той, — колкото и да съм благодарен за великодушното предложение да спасите живота ми, трябва да знаете, че няма да имате нужда от мен, за да осъществите замисленото, а именно — да разчлените телата на своите другари, за да се сдобиете с месо.

— Аз няма… — започна Хики.

— Дори един аматьор може да усвои дисекционната анатомия доста бързо — прекъсна го Гудсър с достатъчно силен глас, за да накара помощник-калафатника да замълчи. — Когато някой от тези господа, които взимате със себе си в качеството на личен запас от храна, умре — или когато му помогнете да умре, — вие трябва само да наточите моряшкия си нож и да започнете да режете.

— Ние няма да… — изкрещя Хики.

— Но аз силно ви препоръчвам да вземете със себе си трион — надигайки глас, продължи Гудсър. — Един от трионите на господин Хъни ще свърши работа. Докато пръстите и месото от бедрата, прасците и корема се режат лесно с нож, със сигурност ще ви трябва трион, за да отделите ръцете и краката от тялото.

— Проклет да сте! — изпищя Хики. Той пристъпи напред заедно с Менсън, но се спря, когато помощниците на капитана и пехотинците отново вдигнаха пушките и мускетите.

Невъзмутим и без дори да поглежда към Хики, лекарят посочи огромната фигура на Магнъс Менсън, сякаш мъжът представляваше анатомична графика, окачена на стената.

— Работата не се различава особено от рязането на коледна пуйка. — Той очерта във въздуха няколко вертикални линии в областта на горната половина на тялото на Менсън и една хоризонтална под кръста. — Ръцете трябва да се отрежат при раменните стави, разбира се, но за да отделите краката, трябва да разрежете с трион тазовите кости.

Жилите на шията на Хики се издуха и бледото му лице почервеня, но той не произнесе нито дума, докато Гудсър продължаваше да говори.

— Аз бих използвал моя по-малък костен трион, за да отрежа краката при коленете и, разбира се, ръцете при лактите, а след това бих взел скалпела, за да изрежа избраните части — бедрата, бузите на задника, бицепсите, трицепсите, делтовидните мускули и месестите части на пищяла. Едва след това се започва с истинското разсичане на гръдния кош — гръдните мускули, — за да се достигне до подкожната тлъстина, която вие, господа, може да сте запазили в областта на лопатките или по кръста и на хълбоците. Разбира се, количеството на тлъстините и мускулите няма да е голямо, но аз съм сигурен, че господин Хики няма да пропусне нищо.

Един от моряците зад Крозиър падна на колене в чакъла, разтърсен от спазми в опит да повърне.

— Имам един инструмент, наречен тенакулум, за разчупване на гръдната кост и отделянето на ребрата — каза тихо Гудсър, — но се боя, че не мога да ви го дам. Един добър чук и длето — каквито има след инструментите във всяка лодка, сигурно сте забелязали — могат със същия успех да се използват за тази цел. Препоръчвам ви първо да отрежете и изядете всичкото месо, а главата, ръцете, краката и вътрешностите — цялото съдържание на коремната кухина — да оставите за по-късно. Предупреждавам ви, че е доста по-трудно да разчупите дългите кости, за да извлечете от тях костния мозък. Ще ви е нужен някакъв дълбаещ инструмент, нещо като длетото на господин Хъни. И забележете, че костният мозък, извлечен от сърцевината на костите, ще бъде червен и на бучки… и смесен с парчета от костта, така че няма да е безопасно да се яде суров. Препоръчвам ви да сложите костния мозък на вашите приятели в котле и да го кипнете няколко минути на бавен огън, преди да го изконсумирате.

— Майната ти — изръмжа Корнилиъс Хики.

Доктор Гудсър кимна.

— А — добави тихо лекарят, — когато започнете да ядете мозъка, това ще е най-простото нещо. Просто изрежете долната челюст, изхвърлете я заедно със зъбите и използвайте какъвто и да било нож или лъжица, за да издълбаете и да си пробиете път през небцето до черепната кутия. Ако желаете, можете да обърнете черепа надолу, да седнете около него и да започнете да си гребете с лъжичка като от коледен пудинг.

Известно време всички мълчаха, чуваха се само воят на вятъра и стоновете, скърцането и пропукването на леда.

— Има ли още някой, който иска да си тръгне утре? — извика капитан Крозиър.

Рубен Мейл, Робърт Синклер и Семюъл Хъни — съответно старшината на бака на „Ужас“, марсовият старшина на „Еребус“ и ковачът на „Ужас“ — пристъпиха напред.

— Тръгвате с Хики и Ходжсън? — попита Крозиър. Постара се да не показва колко е шокиран.

— Не, сър — каза Рубен Мейл, поклащайки глава. — Няма да тръгваме с тях. Но искаме да се опитаме да се върнем на „Ужас“.

— Нямаме нужда от лодка, сър — каза Синклер. — Ще се опитаме да стигнем по сушата. Да прекосим острова. Може да намерим лисици или някакви други животни далеч от брега.

— Навигацията ще е трудна — каза Крозиър. — Тук компасите не вършат работа, а аз не мога да ви дам никой от секстантите ми.

Мейл поклати глава.

— Не се тревожете, капитане. Ще се оправим без астрономически наблюдения. Почти винаги, когато шибаният вятър ни духа в лицето — простете за израза, сър, — ще знаем, че се движим в правилната посока.

— Преди да стана ковач, служих като моряк, сър — каза Семюъл Хъни. — Всички сме моряци. Ако не можем да умрем в морето, поне ще можем да умрем на борда на нашия кораб.

— Добре — каза Крозиър, обръщайки се към всички мъже, които стояха там, и стараейки се да говори така, че да го чуят и болните в палатките. — Ще се съберем в три следобед и ще разделим останалите сухари, алкохол, тютюн и всички останали провизии, с които разполагаме. Всички мъже. Дори онези, които бяха оперирани снощи и днес, ще бъдат донесени на делбата. Всички ще видят какво ни е останало и всички ще получат равен дял. Отсега нататък всеки от нас — с изключение на онези, за които се грижи доктор Гудсър — сам ще определя дневната си дажба.

Крозиър изгледа студено Хики, Ходжсън и останалите от групата им.

— Вашите хора — под надзора на господин Девьо — ще приготвят пинаса за отпътуването ви. Ще тръгнете утре на зазоряване и дотогава не искам да виждам лицата ви освен на делбата на провизиите в три часа.

Загрузка...