Ужас

53. Голдинг

Двайсет и две годишният Робърт Голдинг се втурна в лагер „Спасение“ веднага след залез-слънце във вторник, 17 август, развълнуван, треперещ и толкова възбуден, че почти не можеше да говори. Помощник-капитан Робърт Томас го пресрещна пред палатката на Крозиър.

— Голдинг, мислех си, че си с групата на господин Девьо на леда.

— Да, сър. Там съм, господин Томас. Бях.

— Девьо върна ли се вече?

— Не, господин Томас. Господин Девьо ме изпрати обратно със съобщение за капитана.

— Можеш да го предадеш на мен.

— Да, сър. Имам предвид не, сър. Господин Девьо нареди да докладвам само на капитана. Извинете, сър. Благодаря ви, сър.

— Какъв е тоя шум, дявол го взел? — попита Крозиър, изпълзявайки от палатката.

Голдинг повтори нареждането от втория помощник да докладва само на капитана, извини се, заеквайки, и беше отведен от Крозиър по-далеч от палатките.

— Сега ми кажи какво става, Голдинг. Защо не си с господин Девьо? Да не се е случило нещо с него и разузнавателния отряд?

— Да, сър. Искам да кажа… не, капитане. Искам да кажа, че нещо наистина се случи, сър, там, на леда. Не бях там, когато се е случило — ние изостанахме, за да ловим тюлени, сър, Франсис Покок, Джозифъс Грейтър и аз, докато господин Девьо продължи на юг заедно с Робърт Джонс, Бил Марк и Том Тадман и останалите, но вечерта се върнаха само господин Девьо и още двама, искам да кажа някъде около час след като чухме изстрелите.

— Успокой се, момче — каза Крозиър, поставяйки твърдо ръце върху треперещите рамене на момчето. — Кажи ми какво е съобщението на господин Девьо дума по дума. А след това ще ми разкажеш какво си видял.

— И двамата са мъртви, капитане. И двамата. Видях единия труп — господин Девьо остави тялото й на едно одеяло, сър, цялото беше разкъсано, — но още не съм видял другия.

— Кои двама са мъртви, Голдинг? — попита троснато Крозиър, макар онова „й“ да му беше разкрило част от истината.

— Безмълвната дама и тварта, капитане. Ескимоската кучка и чудовището от ледовете. Видях тялото й. Неговото още не съм видял. Господин Девьо каза, че се намира близо до един полип на около миля от мястото, където стреляхме по тюлените, и че трябва да отведа вас и доктора, за да го видите, сър.

— Полип? — повтори Крозиър. — Имаш предвид полиния? Едно от малките езерца в леда?

— Да, капитане. Още не съм го видял, но точно там се намира трупът на създанието според господин Девьо и Уилсън Дебелия, който беше с него и носеше и дърпаше одеялото като шейна, сър. Безмълвната лежеше на одеялото, разбирате ли, цялата нарязана и мъртва. Господин Девьо каза да доведа вас и доктора и никой друг и да не казвам на никой друг, защото иначе, като се върне, ще накара господин Джонсън да ме нашиба с камшика.

— Защо доктора? — попита Крозиър. — Да не би някой от хората ни да е ранен?

— Така мисля, капитане. Не съм сигурен. Те са още там при… дупката в леда, сър. Покок и Грейтър продължиха на юг с господин Девьо и Алекс Уилсън Дебелия, така нареди господин Девьо, и мен ме изпрати обратно тук и каза да ви заведа с доктора, никой друг. И да не казвам на никого. Още не. А… и докторът да донесе чантата си с ножовете и другите неща, и може би няколко по-големи ножове, за да разрежем трупа на тварта. Чухте ли пушечните изстрели тази вечер, капитане? Покок и Грейтър, и аз ги чухме, а се намирахме поне на миля от полипа.

— Не. Няма как да чуем пушечни изстрели от две мили разстояние при цялото това пукане и трещене на леда — каза Крозиър. — Помисли си хубаво, Голдинг. Защо да сме само аз и докторът, които трябва да отидем да видим… каквото има там?

— Той каза, че е абсолютно сигурен, че съществото е мъртво, но господин Девьо рече още, че то не е онова, което сме си мислели, капитане. Каза, че е… забравих думата, дето я използва. Но господин Девьо рече, че това променя всичко, сър. Иска двамата с доктора да го видите и да научите какво се е случило там, преди останалите в лагера да узнаят.

— Какво се е случило там? — притисна го Крозиър.

Голдинг поклати глава.

— Не знам, капитане. Покок и Грейтър, и аз ловяхме тюлени, сър… застреляхме един, капитане, но той се плъзна в дупката си в леда и не можахме да го хванем. Ужасно съжалявам, сър. След това чухме изстрелите от юг. А малко по-късно, след около час може би, господин Девьо се появи заедно с Джордж Кан, който имаше кръв по лицето, и Дебелия Уилсън, който теглеше тялото на Безмълвната върху одеялото, и тя беше разкъсана на парчета, само… трябва да се връщаме бързо, капитане. Докато луната още е на небето.

И наистина след рядко ясния огненочервен залез последва рядко ясна нощ — Крозиър тъкмо беше извадил секстанта от кутията му, за да определи координатите по звездите, когато беше чул шума — и огромната, пълна, синкавобяла луна тъкмо беше изгряла над айсбергите и ледените струпвания на югоизток.

— Защо тази вечер? — попита Крозиър. — Не може ли да изчака до сутринта?

— Господин Девьо каза, че не може, капитане. Той каза да ви предам поздравите му и да бъдете така добър да вземете доктор Гудсър, и да извървите двете мили — не е повече от два часа път, сър, въпреки ледените стени, — за да видите какво има край полиана.

— Добре — каза Крозиър. — Кажи на доктор Гудсър, че искам да си вземе медицинския комплект, да се облече топло и да дойде при мен. Ще ви чакам при лодките.

Голдинг поведе четиримата мъже по леда — Крозиър беше пренебрегнал посланието на Девьо да дойде сам с лекаря и беше наредил на боцмана Джон Лейн и старшината на трюма Уилям Годард да тръгнат с тях, въоръжени с пушките си, — а след това ги преведе и през скупчените айсберги и ледени блокове, през три високи тороса и накрая през гора от ледени върхове, където обратният път на Голдинг към лагера беше белязан не само от неговите отпечатъци от стъпки, но и от бамбуковите пръчки, които хората носеха със себе си чак от „Ужас“. Групата на Девьо беше взела пръчките със себе си, за да отбележи обратния път и най-проходимите места сред ледените скупчвания, в случай че намерят открита вода и искат останалите да ги последват с лодките. Луната светеше толкова ярко, че всичко наоколо хвърляше сенки. Дори тънките бамбукови пръчки приличаха на стрелките на лунен часовник, хвърлящи сенчести резки върху синкавобелия лед.

През първия час тишината се нарушаваше само от тежкото дишане на мъжете, скърцането на снега под ботушите и пропукването и стоновете на заобикалящия ги лед. По едно време Крозиър попита:

— Сигурен ли си, че е мъртва, Голдинг?

— Кой, сър?

Раздразнената въздишка на капитана се превърна в облак ледени кристалчета, искрящи под лунна светлина.

— Колко жени има наоколо, дявол да го време? Безмълвната дама.

— О, да, сър. — Младежът се изкиска. — Мъртва си е. Циците й бяха откъснати.

Капитанът изгледа момчето, докато изкачваха поредния нисък торос и навлязоха в сянката на висок айсберг, сияещ със синя светлина.

— Но сигурен ли си, че е Безмълвната? Възможно ли е да е друга местна жена?

Въпросът, изглежда, озадачи Голдинг.

— Има ли още ескимоски жени тук, капитане?

Крозиър поклати глава и даде знак на младежа да продължи да води.

Те достигнаха „полианата“, както продължаваше да я нарича Голдинг, около час и половина след като бяха напуснали лагера.

— От думите ти останах с впечатлението, че е доста по-далеч — каза Крозиър.

— Досега не съм идвал дотук — каза Голдинг. — Когато господин Девьо намери чудовището, аз ловувах тюлени ей там. — Той махна неопределено с ръка, показвайки назад и наляво от мястото край дупката в леда, където стояха.

— Каза, че някой от хората ни е ранен? — попита доктор Гудсър.

— Да, сър. Дебелия Алекс Уилсън имаше кръв по лицето.

— Според мен ти каза, че по лицето на Джордж Кан е имало кръв — каза Крозиър.

Голдинг категорично поклати глава.

— Не, капитане. Дебелия Алекс имаше кръв.

— Негова ли беше кръвта или на някой друг? — попита Гудсър.

— Не знам — отвърна Голдинг, като гласът му прозвуча почти враждебно. — Господин Девьо просто ми нареди да ви кажа да си вземете инструментите. Реших, че някой е ранен, щом господин Девьо се нуждае от вас да го оправите.

— Добре, тук няма никой — каза боцманът Джон Лейн, който внимателно обиколи полинията — тя беше около двайсет и пет фута в диаметър — и надникна първо в черната вода, намираща се на осем фута под повърхността на леда, а след това огледа и обграждащата ги гора от върхове на глетчери. — Къде са те? Освен теб господин Девьо водеше още осем мъже със себе си, когато напусна лагера, Голдинг.

— Не знам, господин Лейн. Той нареди да ви доведа именно тук.

Старшината на трюма Годард събра ръцете си на шепи около устата и извика:

— Ехоооо? Господин Девьо? Ехооо?

В отговор някъде отдясно се разнесе вик. Гласът беше неясен, приглушен, но звучеше развълнувано.

Давайки знак на Голдинг да го последна, Крозиър тръгна през гората от двайсетфутови глетчерови върхове. Вятърът прелиташе между изваяните кули със стенещ, монотонен вой и всички знаеха, че краищата на ледените върхове са остри и твърди като моряшки ножове.

Пред тях, на огрян от лунна светлина участък от равен лед между върховете на глетчери, стоеше самотна тъмна човешка фигура.

— Ако това е Девьо — прошепна Лейн на капитана, — значи той е изгубил осемте си човека.

Крозиър кимна.

— Джон, Уилям, вие двамата вървете напред — бавно, — дръжте оръжията в готовност, с наполовина спуснати ударници. Доктор Гудсър, бъдете така добър да останете тук с мен. Голдинг, ти също чакай тук.

— Слушам, сър — прошепна Уилям Годард. Двамата с Джон Лейн свалиха със зъби дебелите си ръкавици, за да могат да използват пръстите си, облечени в по-тънките долни ръкавици, вдигнаха оръжията си, спуснаха наполовина единия ударник на двуцевните си пушки и тръгнаха предпазливо напред, към осветеното открито пространство отвъд ледената гора.

Иззад последния глетчеров връх се появи една огромна сянка и със страшна сила удари главите на Лейн и Годард една в друга. Двамата мъже се строполиха на земята като говеда под тежкия чук в кланицата.

Друга тъмна фигура нанесе удар върху задната част на главата на Крозиър, изви ръцете му зад гърба и когато той се опита да се изправи, притисна нож към шията му.

Робърт Голдинг хвана доктор Гудсър и приближи дълъг нож към гърлото му.

— Не мърдай, докторе — прошепна младежът, — или лично аз ще те оперирам.

Грамадната сянка вдигна Годард и Лейн за яките на шинелите и ги повлече към откритото пространство. Върховете на ботушите им чертаеха бразди в снега. Иззад ледените върхове се появи трети мъж, вдигна оръжията на Годард и Лейн, подаде едното на Голдинг и задържа другото.

— Отивай ей там — каза Ричард Ейлмър, сочейки с цевите на пушката.

С все още притиснат нож към гърлото му от неясната фигура, в която Крозиър разпозна по миризмата мързеливеца Джордж Томпсън, капитанът се изправи и блъскан в гърба, препъвайки се, излезе от сенките на ледените върхове и тръгна към човека, който чакаше под лунната светлина.

Магнъс Менсън хвърли телата на Лейн и Годард на леда пред своя господар Корнилиъс Хики.

— Живи ли са? — изхриптя Крозиър. Томпсън продължаваше да държи ръцете на капитана зад гърба му, но сега, когато срещу Крозиър бяха насочени дулата на две пушки, беше свалил ножа от гърлото му.

Хики се наведе напред, сякаш за да огледа мъжете, и с две плавни, леки движения им преряза гърлата с ножа, който внезапно се беше появил в ръката му.

— Вече не са живи, господин Велики и Всемогъщи Крозиър — каза помощник-калафатникът.

Кръвта, която се изливаше върху леда, изглеждаше черна на лунната светлина.

— Този способ ли използва, за да заколиш Джон Ървинг? — попита Крозиър с треперещ от ярост глас.

— Майната ти — каза Хики.

Крозиър погледна към Робърт Голдинг.

— Надявам се, че си получил своите трийсет сребърника.

Голдинг се изкиска.

— Джордж — обърна се помощник-калафатникът към Томпсън, който стоеше зад капитана. — Крозиър носи пистолет в десния джоб на шинела си. Извади го. Дики, донеси ми пистолета. Ако Крозиър мръдне, убий го.

Томпсън извади пистолета, докато Ейлмър държеше капитана под прицела на присвоената пушка. После се приближи до другаря си, взе пистолета и кутията с патрони, които Томпсън беше открил, и отстъпи назад с отново вдигната пушка. Той прекоси огряното от лунна светлина пространство и подаде пистолета на Хики.

— Всички тези страдания, съпътстващи съществуването — каза внезапно доктор Гудсър. — Защо хората непрекъснато добавят нови към тях? Защо представителите на нашия вид винаги трябва да поемат докрай дадените ни от Бог нещастие, ужас и тленност, а след това допълнително да влошат нещата? Можете ли да отговорите на този въпрос, господин Хики?

Помощник-калафатникът, Менсън, Ейлмър, Томпсън и Голдинг погледнаха към лекаря така, сякаш той бе започнал да говори на арамейски.

Същото направи и единственият друг жив човек там, Франсис Крозиър.

— Какво искаш, Хики? — попита Крозиър. — Освен да убиеш още няколко добри мъже, за да се запасиш с месо за похода?

— Искам да си затвориш шибаната уста и да умреш бавно и мъчително — отвърна Хики.

Робърт Голдинг се заля в идиотски смях. Цевите на пушката, която стискаше в ръцете си, барабаняха по гърба на Крозиър.

— Господин Хики — каза Гудсър, — предполагам разбирате, че никога няма да ви помогна при дисекцията на моите другари.

Хики оголи ситните си зъби под лунната светлина.

— Ще ми помогнеш, докторе. Гарантирам ти го. Или ще ни гледаш как режем парчета от теб едно по едно, а след това те храним със собственото ти месо.

Гудсър не каза нищо.

— Том Джонсън и останалите ще ви намерят — каза Крозиър, без да отмества поглед от лицето на Корнилиъс Хики.

Помощник-калафатникът се изсмя.

— Джонсън вече ни намери, Крозиър. По-точно ние го намерихме.

Той протегна ръка зад себе си и измъкна една конопена торба от снега.

— Как обичаше да наричаш Джонсън насаме, крал Крозиър? Твоята силна дясна ръка? Ето я. — Той подхвърли една гола и окървавена дясна ръка, отрязана точно над лакътя, и я проследи с поглед как пада в краката на Крозиър.

Капитанът не я погледна.

— Нещастна жалка плюнка такава. Ти си — и винаги си бил — нищожество.

Лицето на Хики се изкриви, лунната светлина го променяше в нещо нечовешко. Тънките му устни се разтегнаха, оголвайки дребните му зъби в гримаса, каквато можеше да се види само при жертвите на скорбута в предсмъртните им часове. В очите му проблясваше нещо по-силно от безумие, нещо повече от обикновена омраза.

— Магнъс — каза Хики, — удуши капитана. Бавно.

— Добре, Корнилиъс — каза Магнъс Менсън и затътри крака напред.

Гудсър се опита да изтича напред, но Голдинг го хвана бързо с едната си ръка, а с другата притисна пушката към главата му.

Крозиър не помръдна и едно мускулче, докато великанът пристъпваше тромаво към него. Когато сянката му падна върху капитана и върху Джордж Томпсън, който го държеше, последният леко отстъпи назад. Крозиър залитна заедно с него, след което рязко се дръпна напред, освободи лявата си ръка и бръкна в левия джоб на шинела си.

Голдинг едва не натисна спусъка, което щеше да отнесе половината череп на Гудсър — толкова силно се стресна, когато от джоба на капитанския шинел избухна пламък и приглушеният гръм на два изстрела се понесе над леда и се отрази в гората от ледени върхове.

— Опа — каза Магнъс Менсън, вдигайки бавно ръце към корема си.

— Дявол да го вземе — рече спокойно Крозиър. Той беше стрелял по невнимание и през двете цеви на двузарядния пистолет.

— Магнъс! — извика Хики и се хвърли към великана.

— Мисля, че капитанът ме простреля, Корнилиъс — каза Менсън. В гласа му прозвуча смущение и леко недоумение.

— Гудсър — извика Крозиър, възползвайки се от всеобщото объркване. Капитанът рязко се завъртя, изрита Томпсън с коляно в слабините и се освободи. — Бягай!

Лекарят се опита. Той се дърпаше, блъскаше и почти успя да се освободи от хватката на младия Голдинг, но младежът го препъна, събори го по корем, затисна гърба му с коляно и допря двуцевната пушка към тила на Гудсър.

Крозиър се отдалечаваше с големи скокове към ледената гора.

Хики спокойно взе пушката на Ричард Ейлмър, прицели се и стреля през двете цеви.

Върхът на един леден издатък се пръсна на парчета и се посипа надолу в същия момент, в който Крозиър падна по корем на земята и започна да се плъзга по леда и тънкия слой от собствената си кръв.

Хики върна оръжието на Ейлмър, разкопча куртката и жилетката на Менсън и разкъса ризата му и мръсното бельо.

— Доведи тук шибания доктор — изкрещя той на Голдинг.

— Не боли много, Корнилиъс — изръмжа Магнъс Менсън. — По-скоро ме гъделичка.

Голдинг изблъска към него Гудсър. Лекарят си сложи очилата и огледа двете дупки от куршуми.

— Не съм сигурен, но ми се струва, че двата малокалибрени куршума не са успели да пробият подкожната мазнина на господин Менсън, да не говорим за мускулната тъкан. Боя се, че това са само две незначителни повърхностни рани. Сега мога ли да прегледам капитан Крозиър, господин Хики?

Хики се изсмя.

— Корнилиъс! — изкрещя Ейлмър.

Крозиър, оставяйки след себе си кървава следа и късчета от връхните си дрехи, се беше вдигнал на четири крака и пълзеше към гъстите сенки на върховете на глетчери. Сега с усилие се изправи на крака и залитайки като пиян, пое към ледените колони.

Голдинг се изкиска и вдигна пушката си.

— Не! — изкрещя Хики. Той измъкна от джоба си големия пистолет на Крозиър и внимателно се прицели.

На двайсет фута от ледените върхове Крозиър погледна назад през рамото си.

Хики стреля.

От удара на куршума Крозиър се завъртя на място и падна на колене. Тялото му омекна, но той напрегна сили и опря едната си ръка в леда, опитвайки се да се изправи.

Хики направи пет крачки напред и отново стреля.

Крозиър беше отхвърлен назад и падна по гръб с вдигнати колене.

Хики направи още две крачки, прицели се и отново стреля. Единият крак на Крозиър потрепна и се изпъна на леда, когато куршумът проби капачката или мускулите под коляното. Капитанът не издаде нито звук.

— Корнилиъс, скъпи. — Магнъс Менсън говореше с хленчещия тон на ранено дете. — Коремът започва да ме боли.

Хики се обърна.

— Гудсър, дай му нещо за болката.

Лекарят кимна. Когато заговори, гласът му звучеше много тихо, много напрегнато и съвършено безстрастно.

— Нося цяло шише от пудрата на Томас Доувър, получена от растението кока, която понякога наричат кокаин. Ще го дам на Менсън. Всичкото, ако искате. Заедно с глътка мандрагора, лауданум и морфин. Това ще спре болката. — Той посегна към медицинската си чанта.

Хики вдигна пистолета и се прицели в лявото око на лекаря.

— Ако някое от твоите лекарства разболее Магнъс или ако извадиш от шибаната си чанта скалпел или някакъв друг режещ инструмент, кълна се в Бога, че ще те прострелям в топките и няма да ти позволя да умреш, докато не ги изядеш. Разбра ли, докторе?

— Разбрах — отвърна Гудсър. — Но всичките ми следващи действия ще бъдат в съгласие с Хипократовата клетва. — Той извади едно шишенце и лъжичка и отмери малка доза от течния морфин. — Изпий това — каза той на гиганта.

— Благодаря, докторе — рече Магнъс Менсън и шумно преглътна лекарството.

— Корнилиъс! — извика Томпсън, сочейки с пръст.

Крозиър беше изчезнал. Кървавата следа водеше към ледените колони.

— О, мамка му — рече помощник-калафатникът и въздъхна. — Тоя задник започва прекалено да ми лази по нервите. Дики, презареди ли? — Докато задаваше въпроса, Хики презареждаше пистолета.

— Да — отвърна Ейлмър, повдигайки пушката.

— Томпсън, вземи пушката, която донесох, и остани тук при Магнъс и доктора. Ако добрият доктор направи нещо, което не ти хареса — дори да пръдне без разрешение, — простреляй го в топките.

Томпсън кимна. Голдинг се изкиска. Хики със своя пистолет и въоръжените Голдинг и Ейлмър с техните пушки тръгнаха бавно по обляния в лунна светлина лед, а след това предпазливо вкупом влязоха в гората от ледени колони и сенки.

— Трудно ще го намерим тук — прошепна Ейлмър, когато пристъпиха в мрака, прорязван от ивици лунна светлина.

— Не мисля така — каза Хики и посочи към широката кървава следа, водеща право напред между ледените колони като телеграфен код от черни точки и линии.

— Той все още има малкия пистолет — прошепна Ейлмър, придвижвайки се предпазливо между върховете на глетчери.

— Майната му на него и на пистолета му — каза Хики и закрачи право напред, като от време на време се подхлъзваше по леда и кръвта.

Голдинг се изкиска силно.

— Майната му на него и на пистолета му — пропя той и отново се изхили.

Кървавата следа свърши след около четирийсет фута, до черната полиния. Хики се хвърли напред и погледна надолу, където хоризонталните червени следи се превръщаха във вертикални следи, спускащи се надолу по отвесната осемфутова ледена стена.

— Ох, мамка му, мамка му! — изкрещя Хики, крачейки напред-назад. — Исках да пусна последния куршум във физиономията на великия и неповторим капитан, докато го гледам, мамка му! Той ми открадна удоволствието.

— Погледнете, господин Хики, сър — каза Голдинг, кискайки се.

Той посочи към нещо, приличащо на човешко тяло, плаващо с лицето надолу в тъмната вода.

— Това е просто шибан шинел — каза Ейлмър, който беше излязъл предпазливо от сенките с насочено напред оръжие.

— Само шибан шинел — повтори Робърт Голдинг.

— Значи се е удавил — каза Ейлмър. — Не е ли време да се махаме оттук, докато Девьо или някой друг не е дошъл заради изстрелите? До останалите от групата има два дни път, а преди да си тръгнем, трябва да нарежем труповете.

— Никой никъде няма да ходи все още — каза помощник-калафатникът. — Крозиър може да е жив.

— Целият надупчен и без шинел? — попита Ейлмър. — Погледни му шинела, Корнилиъс. Изстрелите са го разкъсали на парцали.

— Може да е още жив. Трябва да се уверим, че не е. Може пък тялото да изплува на повърхността.

— Какво смяташ да правиш? — попита Ейлмър. — Да стреляш по мъртвото тяло?

Хики рязко се обърна към мъжа и го изгледа така, че много по-високият Ейлмър отстъпи назад.

— Да — каза Корнилиъс Хики. — Точно това смятам да направя. — След което излая на Голдинг: — Доведи тук Томпсън, Магнъс и доктора. Ще завържем доктора здраво за някой от върховете на глетчери, докато аз, Ейлмър и Томпсън претърсваме наоколо, а ти ще наглеждаш Магнъс и ще нарежеш Лейн и Годард на удобни за пренасяне парчета.

— Аз ли ще ги режа? — извика Голдинг. — Ти ми каза, че затова сме хванали Гудсър, Корнилиъс! Той трябва да върши цялото рязане, не аз.

— Гудсър ще се занимава с това по-нататък, Боби — каза Хики. — Тази вечер ще трябва да го направиш ти. Все още не можем да се доверим на доктор Гудсър… не и докато не го отведем при нашите хора, на много мили оттук. Бъди добро момче и върви доведи доктора, вържи го здраво за някой глетчеров връх, като използваш най-добрия си възел, и кажи на Магнъс да донесе труповете тук, за да ги нарежеш. Вземи инструменти за рязане от чантата на Гудсър, както и големите ножове и дърводелския трион, който донесох в онази торба.

— Ох, добре — каза Голдинг. — Но предпочитам да се включа в търсенето. — Той се затътри обратно през леденото поле.

— Капитанът сигурно е изгубил половината си кръв, докато допълзи дотук от мястото, където го простреля, Корнилиъс — каза Ейлмър. — Ако не се е хвърлил във водата, няма къде да се скрие, без да остави кървава следа.

— Абсолютно си прав, скъпи ми Дики — каза Хики със странна усмивка. — Ако не е във водата, той може все още да пълзи, но не може да спре кръвотечението при такива рани. Ще продължим да го търсим, докато не се убедим, че се е удавил или се е скрил някъде между върховете на глетчерите, докато кръвта му изтича. Ти ще започнеш оттам, по южната страна на полинията. Аз ще тръгна на север. Ще се движим по посока на часовниковата стрелка. Ако забележиш някаква следа, дори да е капчица кръв или вдлъбнатина в снега, спираш и викаш. Аз ще дойда при теб. И внимавай. Не искаме умиращият негодник да изскочи от сенките и да грабне някоя от пушките ни, нали?

Ейлмър изглеждаше изненадан и разтревожен.

— Наистина ли смяташ, че ще му е останала толкова сила, че да го направи? С три куршума и всичките сачми в тялото си имам предвид. Без шинела със сигурност ще измръзне до смърт за няколко минути. Става все по-студено и вятърът се засилва. Наистина си мислиш, че се е притаил някъде и ни чака, Корнилиъс?

Хики се усмихна и кимна към черното езеро.

— Не. Мисля, че е мъртъв и се е удавил там долу. Но трябва да се убедим в това. Няма да си тръгнем, докато не сме сигурни, дори ако се наложи да търсим, докато не се покаже проклетото слънце.

В крайна сметка го търсиха в продължение на три часа под светлината на изгряващата, а след това — и залязваща луна. Нито около полинията, нито сред глетчеровите върхове, нито на откритите ледени полета отвъд ледената гора, нито по торосите, издигащи се на север, на юг и на изток — никъде не откриха кървави дири, отпечатъци или следи от влачене.

На Робърт Голдинг му бяха необходими три пълни часа, за да нареже телата на Джон Лейн и Уилям Годард на парчета с нужните размери, и въпреки това ужасно оплеска всичко. На леда около него се въргаляха ребра, глави, ръце, крака и части от гръбнаци, сякаш беше избухнал взрив в кланица. Самият Голдинг така се беше омазал в кръв, че приличаше на участник в комедийно представление, и когато Хики и останалите се върнаха, Ейлмър, Томпсън и дори Магнъс Менсън се стреснаха от вида на техния млад ученик, и Хики се смя дълго и невъздържано.

Напълниха конопените чували и торби с месо, увито в мушама, която бяха донесли със себе си. И въпреки това от тях се процеждаше кръв.

Отвързаха Гудсър, който трепереше от студ или от шока.

— Време е да тръгваме, докторе — каза Хики. — Останалите момчета ни чакат на леда на около десет мили западно оттук, за да те приветстват с добре дошъл.

— Господин Девьо и другите скоро ще тръгнат след вас — каза Гудсър.

— Не — каза Корнилиъс Хики с абсолютна увереност. — Няма. Не и сега, когато знаят, че имаме поне три пушки и пистолет. Ако изобщо разберат, че сме били тук, което според мен няма да стане. — После се обърна към Голдинг: — Дай на нашия нов другар да носи един чувал с месо, Боби.

Когато Гудсър отказа да вземе обемистия чувал, Магнъс Менсън го събори с удар на земята, като едва не му счупи ребрата. При четвъртия опит да му дадат мокрия от кръвта чувал, след още два сериозни удара, лекарят най-после го взе.

— Да тръгваме — каза Хики. — Вече приключихме тук.