Ужас

43. Крозиър

Той заспа, докато вървеше.

Докато крачеха в мъглата към пирамидата на Джеймс Рос, Крозиър обсъждаше с Фицджеймс аргументите за и против оставането за продължително време в лагера „Ужас“, когато изведнъж Фицджеймс го събуди с разтърсване.

— Пристигнахме, Франсис. Ето го големия бял скален блок до крайбрежния лед. Виктъри Пойнт и пирамидата трябва да се намират някъде вляво от нас. Наистина ли спяхте, докато вървите?

— Разбира се, че не — отвърна Крозиър с дрезгав глас.

— Тогава какво имахте предвид, когато казахте: „Внимавайте за лодката с двата скелета“ и „Внимавайте за момичетата, които провеждат спиритически сеанс“? В това няма никакъв смисъл. Ние обсъждахме дали доктор Гудсър да остане в лагера „Ужас“ заедно с тежко болните, докато най-силните се опитат да достигнат до Голямото робско езеро с четири лодки.

— Просто размишлявах на глас — промърмори Крозиър.

— Коя е баба Мойра? — попита Фицджеймс. — И защо не трябва да ви изпраща за причастие?

Изкачвайки се бавно по склона, Крозиър бутна шапката си назад и свали шала от лицето си, позволявайки на мъглата и студения въздух да го зашлевят през лицето.

— Къде, по дяволите, е пирамидата? — сопна се той.

— Не знам — каза Фицджеймс. — Би трябвало да е точно тук. Даже в ясен, слънчев ден аз минавам по брега на залива до белия скален блок край айсбергите и след това завивам наляво, към пирамидата на Виктъри Пойнт.

— Не може да сме я подминали — каза Крозиър. — Иначе бихме излезли на проклетия паков лед.

Отне им почти четирийсет и пет минути да намерят пирамидата в мъглата. В един момент, когато Крозиър каза: „Проклетата бяла твар от ледовете я е отмъкнала и я е скрила някъде, за да ни обърка“, Фицджеймс само погледна към своя командващ офицер и не каза нищо.

Най-накрая, движейки се опипом, като двама слепци — без да поемат риска да се разделят в кълбящата се мъгла, защото бяха убедени, че никой няма да чуе виковете на другия при непрестанния грохот на приближаващите се гръмотевици, — те буквално се спънаха в пирамидата.

— Тя не беше тук — изхриптя Крозиър.

— Така изглежда — съгласи се другият капитан.

— Пирамидата на Рос с посланието на Гор в нея се намираше на върха на възвишението в края на Виктъри Пойнт. А тази се намира на стотина ярда западно оттам, почти в самата долина.

— Много странно — каза Фицджеймс. — Франсис, вие сте били много пъти в Арктика. Тези гръмотевици — и мълниите, ако се появят — обичайно явление ли са за това време на годината?

— Никога преди не съм чувал гръмотевици и не съм виждал мълнии преди средата на лятото — изхриптя Крозиър. — И никога не са били такива. Тези звучат като нещо по-ужасно.

— Кое може да е по-ужасно от гръмотевична буря в края на април, когато температурата е още под нулата?

— Оръдейни залпове — каза Крозиър.

— Оръдейни залпове?

— От спасителния кораб, който е преминал по отворилите се сред ледовете водни канали от протока Ланкастър и през протока Пийл само за да установи, че „Еребус“ е разрушен, а „Ужас“ изоставен. Те ще стрелят с оръдията си двайсет и четири часа, за да привлекат вниманието ни, а след това ще отплават нататък.

— Моля ви, Франсис, престанете — каза Фицджеймс. — Ако продължите така, може да повърна. А вече изповръщах полагащото се за днес.

— Простете — каза Крозиър, ровейки в джобовете си.

— Нима наистина има вероятност това да са оръдия, които стрелят заради нас? — попита по-младият капитан. — Наистина звучат като оръдия.

— Няма никакви шансове, по дяволите — отвърна Крозиър. — Този плътен паков лед се простира чак до Гренландия.

— Тогава откъде идва мъглата? — попита Фицджеймс по-скоро с любопитство, отколкото със съжаление. — Търсите ли нещо в джобовете си, капитан Крозиър?

— Забравих да взема месинговия цилиндър с посланието, който донесохме от „Ужас“ — призна си Крозиър. — Чувствах тежестта в джоба си по време на погребалната служба и си помислих, че това е цилиндърът, но се оказа, че е просто проклетият ми пистолет.

— А хартия взехте ли?

— Не. Джопсън ми беше приготвил няколко листове, но ги забравих в палатката.

— А писалка донесохте ли? Мастило? Установих, че ако не нося мастилото в кесия близо до кожата ми, то замръзва много бързо.

— Нито писалка, нито мастило — призна Крозиър.

— Няма проблем — каза Фицджеймс. — Нося и двете в джоба на жилетката ми. Можем да използваме съобщението на Гор… да пишем върху него.

— Ако това е същата проклета пирамида — промърмори Крозиър. — Пирамидата на Рос е висока шест фута. Това нещо едва ми стига до гърдите.

Двамата мъже се захванаха да отместват камъните от долната част на подветрената страна на пирамидата. Нямаха никакво желание да я разрушат цялата, а след това да я възстановяват наново.

Фицджеймс бръкна в тъмната дупка, порови вътре и измъкна месингов цилиндър, който бе позагубил блясъка си, но беше абсолютно здрав.

— Проклет да съм! — каза Крозиър. — Това цилиндърът на Греъм ли е?

— Той трябва да е — отвърна Фицджеймс. После смъкна ръкавицата си със зъби, разгъна несръчно пергамента и зачете.

Фицджеймс прекъсна четенето.

— Чакайте, това не е правилно. Ние прекарахме зимата на четирийсет и пета и четирийсет и шеста на Бичи, а не зимата на четирийсет и шеста и четирийсет и седма.

— Сър Джон продиктува съобщението на Греъм Гор, преди той да напусне кораба — изхриптя Крозиър. — Сигурно е бил също толкова изморен и объркан, колкото сме ние сега.

— Никой не е бил толкова изморен и объркан, колкото сме ние сега — каза Фицджеймс. — Така, по-нататък в посланието пише: „Експедицията е под командването на сър Джон Франклин. Всичко е наред…“

Крозиър не се засмя. И не заплака. Просто каза:

— Греъм Гор остави посланието тук само седмица преди сър Джон да бъде убит от съществото от ледовете.

— И един ден преди самият Греъм да бъде убит от него — каза Фицджеймс. — Всичко е наред. Сякаш става дума за някакъв друг живот, нали, Франсис? Спомняте ли си време, в което всеки от нас е можел с чиста съвест да напише нещо подобно? На края на листа е останало празно поле — можете да пишете там, ако искате.

Двамата мъже се свиха до подветрената страна на каменната пирамида. Температурата беше паднала и вятърът се беше усилил, но мъглата продължаваше да се кълби около тях, сякаш неподвластна на вятъра и температурите. Започваше да се стъмва. От северозапад продължаваше да се разнася грохот.

Крозиър дъхна няколко пъти върху малката мастилница, за да затопли мастилото, топна писалката, пробивайки тънката ледена коричка, избърса перото в замръзналия си ръкав и започна да пише:

Крозиър спря да пише. „Какви ги пиша, по дяволите?“ — помисли си той. После присви очи и прочете отново последните няколко изречения — „… в пирамидата, предполагаемо построена от сър Джеймс Рос през 1831 г.“? „Колоната на сър Джеймс Рос не беше открита“?

Крозиър въздъхна изморено. Първата заповед към Джон Ървинг в далечния август миналата година, когато заминаваше към мястото на бъдещия лагер „Ужас“ с първата партида провизии от „Еребус“ и „Ужас“, беше веднага след пристигането си да намери Виктъри Пойнт и пирамидата на Рос, а след това да построи склада с оборудването за лагера „Ужас“ на няколко мили южно от нея, на брега на закътан залив. На първите им, грубо начертани карти Ървинг беше отбелязал местоположението на пирамидата на четири мили от склада, а не на две, както беше в действителност, но грешката бързо беше открита по време на следващите походи с шейни до острова. Сега замъгленият от умората ум на Крозиър продължаваше да настоява, че цилиндърът с посланието на Гор е бил пренесен от някоя фалшива пирамида на Джеймс Рос в истинската.

Крозиър тръсна глава и погледна към Фицджеймс, но другият капитан седеше на снега, облегнал ръце върху притиснатите към гърдите му колене и отпуснал глава върху ръцете си, и тихичко похъркваше.

Крозиър стисна в едната си ръка хартията, писалката и малката мастилница, а с другата гребна шепа сняг и го разтърка по лицето си. Шокът от студа го накара да примигне.

„Съсредоточи се, Франсис. За Бога, съсредоточи се.“ Съжаляваше, че няма друг лист хартия, за да може да започне отначало. Докато гледаше нечетливите драскулки в полето на листа, които приличаха на дребни мравки — средата беше запълнена с напечатаните с официален типографски шрифт редове на стандартното предупреждение, което гласеше: „Молим ВСЕКИ, който намери този лист, незабавно да го препрати до Секретариата на Адмиралтейството“, повторени след това на френски, немски, португалски и други езици, а над тях драскулките на Гор, — Крозиър не разпозна собствения си почерк. Текстът беше неравен и нечетлив, като че написан от уплашен до смърт, вкочанен от студ или умиращ човек.

Или и трите.

„Това няма значение — помисли си той. — И без това никой няма да го прочете или ще го прочетат, когато всички отдавна ще сме мъртви. Няма никакво значение. Може би сър Джон го е разбирал през цялото време. Може би затова не остави нито един месингов контейнер с послание на Бичи. От самото начало е знаел.“

Той топна писалката в бързо замръзващото мастило и започна да пише отново.

Крозиър отново се спря. Дали не грешеше? Беше ли включил и Джон Ървинг в числото на загиналите? Не можеше да пресметне правилно. Вчера под командването му оставаха сто и пет души… сто и пет, когато напускаше „Ужас“ — неговия кораб, дом, съпруга и живот… нямаше да коригира бройката.

Най-отгоре на листа, върху останалото късче празно място, той надраска Ф. Р. М. Крозиър, след което добави капитан и старши офицер.

После смушка Фицджеймс, за да го събуди.

— Джеймс… напишете името си тук.

Другият капитан разтърка очите си, погледна към хартията, но като че ли не си направи труда да прочете написаното, а направо се подписа на мястото, което му сочеше Крозиър.

— Добавете „капитан на КНВ «Еребус»“ — каза Крозиър.

Фицджеймс го добави.

Крозиър сгъна листчето, пъхна го обратно в месинговия цилиндър, запечата го и го постави обратно в пирамидата. После си сложи ръкавицата и запуши отвора с камъните.

— Франсис, написахте ли им накъде сме се запътили и кога потегляме?

Крозиър осъзна, че не го е направил. Накани се да обясни защо… защо смята, че независимо дали ще тръгнат, или ще останат, смъртната им присъда е подписана. Защо все още не е решил дали да потеглят към далечната Бутия или към легендарната, но ужасяваща река на Джордж Бак, наречена Грейт Фиш. Накани се да обясни на Фицджеймс как са се прекарали с идването си тук, и защо така или иначе никой няма да прочете шибаната бележка, затова защо просто не…

— Шшт! — изсъска Фицджеймс.

Нещо обикаляше около тях, точно на границата на видимостта в кълбящата се, вихреща се мъгла. И двамата мъже чуваха тежките стъпки по чакъла и леда. Чуваше се дишането на нещо много голямо. То вървеше на четири крака в гъстата мъгла само на петнайсетина фута от тях и глухите тупания на огромните лапи в земята се чуваха отчетливо на фона на глухия тътен на гърмежите в далечината.

Ху-уф, ху-уф, ху-уф.

Крозиър чуваше шумното издишане в такт с тежките стъпки. Сега то се намираше зад тях, заобикаляйки пирамидата, заобикаляйки тях.

Двамата мъже скочиха на крака.

Крозиър измъкна непохватно пистолета от джоба си. Свали ръкавицата си и запрегна петлето точно когато стъпките и дишането спряха точно пред тях, макар съществото все още да беше скрито в мъглата. Крозиър беше сигурен, че надушва вонящия му дъх на риба и развалено месо.

Фицджеймс, който все още държеше в ръката си мастилницата и писалката, които Крозиър му беше върнал, и не носеше пистолет в себе си, посочи към мъглата, където смяташе, че чака тварта.

Чакълът захрущя, когато съществото се приближи тихо към тях.

В мъглата, на пет фута над земята, бавно се материализираха очертанията на триъгълна глава. Мократа бяла козина се сливаше с мъглата. Нечовешките черни очи ги гледаха изучаващо от разстояние само шест фута.

Крозиър се прицели малко над главата. Ръката му беше толкова твърда и стабилна, че дори не се наложи да затаява дъх.

Главата се приближи, носейки се във въздуха сякаш отделена от тялото. След това пред очите им се появиха гигантски рамене.

Крозиър стреля, като се постара куршумът да не улучи лицето.

Изстрелът прозвуча оглушително, особено за нервните системи, чиято чувствителност бе крайно изострена от скорбута.

Бялата мечка, още почти мече, изпуфтя изненадано, отстъпи назад, завъртя се и побягна на четири крака, изчезвайки в мъглата за броени секунди. Драскащият тропот на лапите по чакъла се чуваше още цяла минута, отдалечавайки се към морския лед на северозапад.

Тогава Крозиър и Фицджеймс започнаха да се смеят.

Никой от двамата не можеше да се спре. Всеки път, когато някой от тях започваше да се успокоява, другият избухваше в смях с нова сила и те отново се оказваха във властта на безумното, безсмислено веселие.

Мъжете се хващаха отстрани заради болката, причинена от смеха в натъртените им ребра.

Крозиър изпусна пистолета и двамата се разсмяха още по-силно.

Потупваха се един друг по раменете, сочеха мъглата и се смееха до сълзи, които замръзваха по бузите и мустаците им. Дори се хванаха един за друг, за да се удържат на крака.

Накрая и двамата се строполиха на чакъла и се облегнаха на пирамидата, което ги хвърли в поредния пристъп на буйно веселие.

Накрая силният кикот премина в кискане, а кискането в смутено сумтене, а после, след няколкото последни засмивания, мъжете млъкнаха, дишайки тежко.

— Знаете ли за какво бих дал сега левия си тестис? — попита капитан Франсис Крозиър.

— За какво?

— За чаша уиски. Две чаши, имам предвид. Една за мен и една за вас. Питиетата щяха да са от мен, Джеймс. Щях да почерпя.

Фицджеймс кимна и избърса леда от клепачите си и замръзналите сополи от мустаците и брадата си.

— Благодаря ви, Франсис. А аз щях да вдигна първия тост за вас. Никога не съм имал честта да служа при по-добър командир и по-доблестен човек.

— Мога ли да използвам пак писалката и мастилото? — попита Крозиър.

Той си сложи отново ръкавицата, размести камъните от отвора, намери цилиндъра, отвори го, разгъна хартията на коляното си, свали пак ръкавицата си със зъби, счупи леда върху мастилото с писалката и на малкото останало място под подписа му написа: