25. Крозиър

70°05′ северна ширина, 98°23′ западна дължина
31 декември 1847 г. — 1 януари 1848 г.

Крозиър и Фицджеймс се появиха от „Еребус“ известно време преди полунощ. В каюткомпанията беше ужасно студено, но тук, в нощта, студът щурмува телата и сетивата им. През последните два часа беше задухал лек вятър, и навсякъде наоколо факлите и трикраките мангали — Фицджеймс беше предложил, а след първия час пиене на уиски Крозиър се беше съгласил да се изпратят навън допълнителни чували с въглища и фотоген52 за откритите мангали, за предпазване на веселбарите от измръзвания — танцуваха и пращяха в минус стоградусовата мразовита нощ.

Двамата капитани бяха разговаряли много малко, всеки потънал в меланхоличните си мисли. Нарушиха уединението им десетина пъти. Лейтенант Ървинг се яви да доложи, че се връща на „Ужас“, за да поеме вахтата си; лейтенант Ходжсън се яви, за да доложи, че е пристигнал на карнавала заедно с останалите вахтени от неговата смяна; други офицери с нелепи костюми идваха да съобщят, че на карнавала всичко е наред; различни вахтени и офицери от „Еребус“ идваха да докладват, че отстъпват от дежурство или поемат дежурство; инженерът Грегъри се появи, за да съобщи, че спокойно могат да използват част от въглените за мангалите, тъй като са им останали запаси само за няколко часа каране под пара, когато настъпи митичното затопляне на времето, а после се оттегли, за да нареди да бъдат отнесени няколко чувала с въглища при ставащата все по-дива церемония сред ледовете; старият шивач на платна господин Мъри — облечен като гробар и сложил под високата си шапка от боброва кожа маска на череп, която не се различаваше особено много от собственото му съсухрено лице — се извини и попита може ли да вземе два резервни кливера, за да може да се издигне щит срещу вятъра около новозапалените мангали.

Капитаните кимаха, даваха разрешения, нареждания и съвети, без да се откъсват нито за миг от навеяните от уискито мисли.

Някъде между единайсет и полунощ те отново навлякоха връхните си дрехи, излязоха на палубата и слязоха на леда, след като Томас Джопсън и Едмънд Хор, стюардите съответно на Крозиър и Фицджеймс, заедно с лейтенантите Левеконт и Литъл се бяха явили в каюткомпанията — и четиримата в чудати карнавални костюми, намъкнати над многослойните им облекла, — за да съобщят, че мечешкото месо вече е опечено и най-хубавите късове са заделени за капитаните, и бяха поканили капитаните да се присъединят към празненството.

Крозиър осъзна, че е много пиян. Обикновено не допускаше пиенето да му окаже видимо въздействие и хората бяха свикнали, че капитанът, макар и да мирише на уиски, винаги контролира ситуацията, но сега не беше спал няколко нощи и когато в полунощ излезе на режещия студ и тръгна към осветените платна, извисяващия се айсберг и странните движещи се фигури, Крозиър почувства как уискито пламти в стомаха и в мозъка му.

Гриловете бяха разположени предимно в бялата зала. Двамата капитани преминаха през поредицата разноцветни помещения, без да разменят нито дума помежду си или с някоя от десетките мяркащи се наоколо фигури с чудновати маски. Прекосиха синята, моравата, зелената и оранжевата зала и влязоха в бялата.

За Крозиър беше очевидно, че повечето от мъжете също са пияни. Как бяха успели да го направят? Да не бяха крили дажбите си от грог? Или се бяха запасявали за празника с ейла, който обикновено им се сервираше за вечеря? Той знаеше, че не са успели да проникнат в алкохолния склад на „Ужас“, защото беше поръчал на лейтенант Литъл да провери дали катинарите са здрави — и сутринта, и късно следобед. А алкохолният склад на „Еребус“ благодарение на сър Джон Франклин си беше празен още от отплаването.

Но мъжете по някакъв начин здравата се бяха напили. Като моряк с над четирийсет години стаж — още откакто беше служил юнга в детските си години — Крозиър знаеше, че изобретателността на британските моряци — поне при произвеждането, криенето или намирането на алкохол — не познава граници.

Огромните бутове и късове мечешко месо се печаха на открит огън от господин Дигъл и господин Уол; ухиленият лейтенант Левеконт с проблясващ златен зъб заедно с други офицери и стюарди от двата кораба раздаваше калаени чинии с димящо месо на наредилите се на опашка мъже. Миризмата на печено месо беше изумителна и Крозиър установи, че му потичат лигите въпреки всичките клетви, които си беше дал, да не се присъединява към карнавалното пиршество.

Опашката направи път на двамата капитани. Дрипльовци, католически свещеници, френски благородници, феи, просяци в пъстри облекла, омотан в саван мъртвец, двама римски легионери с червени наметала, черни маски и златисти нагръдници приканиха с жестове Фицджеймс и Крозиър да излязат най-отпред и се покланяха, докато офицерите минаваха покрай тях.

Лично господин Дигъл — деколтето му сега висеше до кръста му и се полюшваше при всяко негово движение — отряза отлично парче месо за Крозиър, после едно и за Фицджеймс. Левеконт им даде прибори от офицерската столова и бели ленени салфетки. Лейтенант Феърхолм им наля по една чаша ейл.

— На този студ, господа капитани — каза Феърхолм, — номерът е да пиете бързо, топвайки уста като птици, за да не залепнат устните ви за чашите.

Фицджеймс и Крозиър си намериха места начело на маса с бяла покривка и седнаха на покрити с бял плат столове, услужливо издърпани назад върху съпротивяващия се лед от господин Фар, старшината на гротмарса, когото Крозиър беше скастрил по-рано вечерта. На масата седяха също господин Бланки, колегата му, ледови лоцман Рийд, както и Едуард Литъл и още шестима офицери от „Еребус“. На другия край на бялата маса седяха лекарите.

Крозиър свали горните си ръкавици, сви и изпъна няколко пъти премръзналите си пръсти в долните вълнени ръкавици и предпазливо опита месото, стараейки се да не докосва с устни металическата вилица. Мечешкият котлет изгори езика му. Той за малко да се разсмее — температурата в новогодишната нощ беше сто градуса под нулата, дъхът му увисваше пред него в облак от ледени кристалчета, лицето му бе скрито зад тунел от шалове, шапки и уелска перука, а той току-що си беше изгорил езика. Опита отново и този път сдъвка и преглътна хапката.

Това беше най-вкусното месо, което беше опитвал. Капитанът се изненада. Преди много месеци, когато беше опитал за последен път мечешко, месото му се бе сторило вмирисано и гранясало. Тогава хората се бяха разболели от черния дроб и вероятно от някои други органи на животното. И бяха решили, че ще ядат месото на бялата мечка само в краен случай — ако са принудени да го направят, за да оцелеят.

А сега това празненство… това пищно празненство. Всички наоколо в бялата зала и очевидно зад покритите с платна бурета, сандъци и маси в съседните оранжева и виолетова зала лакомо ръфаха месото. Глъчката и бърборенето на щастливите хора с лекота заглушаваха и рева на огъня в мангалите, и плющенето на платната заради отново усилия се вятър. Тук, в бялата зала, малцина използваха ножове и вилици — някои набучваха с вилиците димящото мечешко месо и го ръфаха със зъби, но повечето просто ядяха с облечените си в ръкавици ръце. Отстрани изглеждаше, че повече от сто хищника пируват над плячката си.

Колкото повече Крозиър ядеше, толкова по-ненаситен ставаше. Фицджеймс, Рийд, Бланки, Фар, Литъл, Ходжсън и останалите около него — дори Джопсън, стюардът му, седнал на съседната маса заедно с другите стюарди, — изглежда, поглъщаха месото със същия апетит. Един от помощниците на господин Дигъл, маскиран като китайско бебе, минаваше по масите и сипваше в чиниите димящи зеленчуци от тиган, затоплен на една от железните печки от велботите, но консервираните зеленчуци, макар и горещи, просто не можеха да се сравнят по вкус с великолепното мечешко месо. Единствено фактът, че е началник на експедицията, възпря Крозиър да отиде в началото на опашката и да си поиска допълнително, когато дояде голямото си парче месо. Лицето на Фицджеймс беше изгубило напълно предишното отнесено изражение; по-младият командир изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разреве от щастие.

Изведнъж, точно когато повечето от мъжете бяха дояли месото си и се бяха заели с изпиването на ейла си, преди той да е замръзнал, персийският крал, застанал на входа на виолетовата зала, започна да върти ръчката на латерната.

Бурните аплодисменти — оглушително хлопане на дебели ръкавици една в друга — се разнесоха още с първите ноти, изтръгнали се от грубия механизъм. Много от ценителите на музиката на двата кораба се оплакваха от латерната — според тях качеството на звука напомняло за стърженето на точилен камък, — но този път нямаше как да не се разпознае мелодията. Десетки мъже се изправиха на крака. Други запяха в хор, а парата от дишането им се издигаше, блестейки под ярката светлина на факлите, която проникваше през платнените стени на бялата зала. Дори Крозиър се ухили като идиот, когато ехото на познатите думи на първия куплет прокънтя откъм огромния айсберг, надвиснал над тях в мразовитата нощ.

Когато по команда от Небето

Британия израсла от морето,

била миропомазана земя —

и хор от ангели е възгласил това:

Капитаните Крозиър и Фицджеймс се изправиха на крака и се присъединиха към крещящия хор по време на припева:

Владей, Британия, владей сините вълни!

Никой никога не ще те подчини!

Чистият тенор на младия Ходжсън поведе гласовете на всички мъже в шест от седемте цветни зали, когато те подеха втория куплет.

Народи, недотам благословени,

пред своите тирани падат на колене,

а ти, велика и свободна процъфтяваш,

и завист във всички тях оставяш.

Смътно осъзнавайки, че две зали по-нататък на изток, на входа на бялата зала, настава някаква суматоха, Крозиър отметна глава и разгорещен от уискито и от мечешкото месо, крещя заедно с хората си:

Владей, Британия, владей сините вълни!

Никой никога, никога не ще те подчини!

Мъжете във външните зали на съоръжението продължаваха да пеят, но сега се и смееха. Оживлението там нарастваше. Латерната зазвуча по-силно. И хората запяха още по-гръмко. Застанал прав между Фицджеймс и Литъл и пеещ третия куплет, Крозиър зяпна изумено при вида на процесията, влизаща в бялата зала.

И още по-голямо величие те чака,

по-силна ще отблъскваш всяка следваща атака.

Както при всеки гръм, разкъсващ небесата,

дъбът британски се заравя по-дълбоко във земята.

Начело на процесията вървеше човек с театрален костюм, изобразяващ адмиралска униформа. Еполетите бяха толкова широки, че стърчаха осем инча извън раменете на ниския човек. Той беше много дебел. Златните копчета на едновремешната му флотска куртка не можеха да се закопчаят. И той беше без глава. По-точно — носеше своята глава от папиемаше под лявата си мишница, а под дясната държеше вехтата си, украсена с пера адмиралска фуражка.

Крозиър спря да пее. Но останалите мъже продължиха.

Владей, Британия, владей сините вълни!

Никой никога, никога, никога не ще те подчини!

Зад безглавия адмирал, явно изобразяващ покойния сър Джон Франклин — макар че онзи ден в мечешкото укритие сър Джон не беше обезглавен, — вървеше чудовище, високо десет или дванайсет фута.

То имаше туловището, козината, черните лапи, триъгълната глава и черните очи на арктическа бяла мечка, но вървеше изправено и беше двойно по-високо и с двойно по-дълги предни крайници. То крачеше вдървено, силно клатейки горната половина на тялото си, и вторачваше дребните си черни очи към всеки мъж, когото наближеше. Поклащащите се предни лапи, вяло отпуснати покрай тялото, бяха по-големи от главите на костюмираните мъже.

— Това отдолу е вашият великан, Менсън — изрече със смях застаналият до Крозиър втори помощник-капитан на „Еребус“, Чарлс Фредерик Девьо, надавайки глас, за да надвика хора, пеещ следващия куплет. — А на раменете му е вашият помощник-калафатник, Хики. Хората работиха цялата нощ, за да съединят двете мечешки кожи в една.

Тираните ще искат да те завладеят,

Но колкото и да опитват, няма да успеят.

Само благородният ти пламък ще се разгори.

Това ще те прослави, на тях ще донесе беди.

Подир гигантската мечка, която продължи към виолетовата зала, следваше процесия от десетки мъже от синята, зелената и оранжевата зала. Крозиър стоеше така, сякаш буквално е замръзнал на мястото си до бялата празнична маса. Най-накрая той обърна глава и погледна към Фицджеймс.

— Кълна се, че не знаех нищо за това, Франсис — каза Фицджеймс. Устните му бяха побелели и много тънки.

Бялата зала започна да опустява, когато костюмираните фигури последваха безглавия адмирал и олюляващата се, тромаво пристъпваща гигантска мечка в относително тъмната, дълга виолетова зала. Пияните гласове продължаваха да реват около Крозиър:

ВЛАДЕЙ, БРИТАНИЯ, ВЛАДЕЙ СИНИТЕ ВЪЛНИ!

НИКОЙ НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА

НЕ ЩЕ ТЕ ПОДЧИНИ!

Крозиър тръгна след процесията във виолетовата зала и Фицджеймс го последва. Капитанът на КНВ „Ужас“ никога не беше изпадал в такава ситуация през всичките си години на командване; той знаеше, че трябва да сложи край на тази пародийна процесия — флотската дисциплина беше несъвместима с подобен фарс, в който смъртта на бившия ръководител на експедицията се е превърнала в обект на подигравка. Но в същото време той беше наясно, че нещата вече са отишли твърде далеч, и сега не може просто да пресече пеенето с вик, да заповяда на Менсън и Хики да излязат от отвратителната животинска кожа, да нареди всички да свалят костюмите си и да се върнат на корабите си — това би било не по-малко абсурдна и безполезна постъпка, отколкото самият езически ритуал, който Крозиър наблюдаваше с нарастващ гняв.

РАЙОНИ СЕЛСКИ ПРИТЕЖАВАШ,

В ГРАДОВЕТЕ ТЪРГОВИЯТА ЩЕ ПРОЦЪФТЯВА.

ЩЕ БЪДАТ ПОДАНИЦИТЕ ТИ БЕЗБРОЙ

И ВСЕКИ БРЯГ ОКОЛЕН ЩЕ Е ТВОЙ.

Безглавият адмирал, тромаво пристъпващата чудовищна мечка и следващата ги процесия от стотина мъже не се задържаха дълго във виолетовата зала. Когато Крозиър навлезе в заграденото от виолетови платнища пространство — пламъците на факлите и трикраките мангали отвън хвърляха яростни отблясъци върху северната стена на оцветените във виолетово платна, които от своя страна плющяха от поривите на усилващия се вятър, — той видя как Менсън, Хики и пеещата тълпа за миг се спират пред входа на черната зала.

Крозиър с усилие потисна желанието си да изкрещи: „Не!“ Беше кощунство да се устройва представление с карикатурната фигура на сър Джон и огромната чудовищна мечка където и да е, но в тази потискаща черна зала с главата на бялата мечка и тиктакащия часовник изглеждаше особено отблъскващо. Ала каквато и идиотска финална сцена да се канеха да разиграят мъжете там, тя поне щеше да е последната. Това щеше да е финалът на Втория голям венециански карнавал, чието провеждане беше голяма грешка. Крозиър щеше да изчака пеенето да приключи от само себе си и пияните зрители да поздравят с аплодисменти езическото представление, а после щеше да нареди всички да свалят карнавалните си костюми и щеше да изпрати пияните и премръзнали моряци на корабите, като щеше да заповяда организаторите да свалят такелажа и платната незабавно — още тази нощ — дори и с цената на измръзвания. После щеше да се разправя с Хики, Менсън, Ейлмър и офицерите си.

Под съпровода на аплодисментите безглавият адмирал и олюляващата се чудовищна мечка влязоха в черната зала.

Часовникът на сър Джон започна да бие полунощ.

Тълпата чудновато костюмирани моряци в задната част на процесията се устреми напред, движена от желанието по-скоро да проникне в черната зала и да не изпусне нищо от представлението, а просяците, плъховете, еднорозите, боклукчиите, еднокраките пирати, арабските принцове и египетските принцеси, гладиаторите, феите и останалите създания в предната част на тълпата вече бяха направили обратен завой и напираха да се върнат в бялата зала, изгубили увереност, че искат да се окажат в мрака на зловещото помещение с черни стени и покрит със сажди под.

Крозиър си запроправя път през тълпата — която ту се люшваше напред, ту отстъпваше назад, когато хората на прага на черната зала окажеха отпор — сега изпълнен с решителност ако не да сложи край на фарса, то поне да ускори финалното му действие.

Едва озовал се в тъмното помещение заедно с двайсет или трийсет мъже, които също се задържаха на прага — очите не привикваха към мрака веднага, а покритият със сажди лед създаваше зловещото впечатление на зейнала под краката бездна, — Крозиър усети как в лицето го удря вълна от студен въздух. Сякаш някой беше отворил врата в ледената стена на айсберга, който се извисяваше над всичко останало. Дори тук, в мрака, маскираните фигури продължаваха да пеят, но наистина големият рев се носеше откъм тълпата, струпана във виолетовата зала и все още напираща да влезе.

ВЛАДЕЙ, БРИТАНИЯ, ВЛАДЕЙ СИНИТЕ ВЪЛНИ!

НИКОЙ НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА,

НИКОГА НЕ ЩЕ ТЕ ПОДЧИНИ!

Крозиър едва различаваше бялото петно на мечешката глава, израстваща от леда над абаносовия часовник — който вече беше отброил шест удара, прозвучали зловещо в тъмнината, — и високата бяла фигура на чудовищния звяр, силно поклащащ се напред-назад: на Менсън и Хики явно им беше трудно да пазят равновесие върху покрития със сажди лед при бясното плющене на северната стена под напорите на вятъра.

Тогава Крозиър видя, че в залата има втора огромна фигура. Тя също стоеше на задните си лапи. Намираше се по-далеч в мрака, отколкото смътно белеещото се чудовище на Менсън и Хики. И беше много по-масивна. И по-висока.

Докато мъжете утихваха и часовникът отброяваше последните четири удара, нещо в залата изрева.

МУЗИТЕ, ОТ СВОБОДАТА ТИ УСПОКОЕНИ,

ЩЕ СЕ ОТТЕГЛЯТ НА БРЕГОВЕТЕ ТИ БЛАЖЕНИ.

ОСТРОВ СВЕЩЕН, УВЕНЧАН С КРАСОТА,

И СМЕЛИ СЪРЦА, ПАЗЕЩИ СПРАВЕДЛИВОСТТА!

Внезапно мъжете в черната стая заотстъпваха назад, към все още напиращата да влезе тълпа.

— Какво става, за бога? — попита доктор Макдоналд.

Крозиър разпозна под бледата виолетова светлина, идваща през платнищата откъм съседната зала, четиримата лекари, предрешени като клоуни, но сега свалили маските си.

Хората в черната зала закрещяха от ужас. Разнесе се втори рев — Франсис Роудън Мойра Крозиър никога не беше чувал нещо подобно; приличаше на крясък, който би могъл да прозвучи по-скоро в някаква праисторическа джунгла, отколкото в Арктика през деветнайсети век. Звукът беше толкова плътен и толкова яростен, че капитанът на КНВ „Ужас“ изпита желание да се изпусне в гащите си още тук, пред всичките си подчинени.

По-едрата от двете бели фигури в мрака се понесе напред.

Маскираните мъже закрещяха, опитвайки се да отстъпят назад към напиращата тълпа от любопитни мъже, а после се разбягаха наляво и надясно в тъмнината, блъскайки се в почти невидимите боядисани платнени стени.

Крозиър, който беше невъоръжен, остана на мястото си. Той почувства как огромната твар профучава покрай него в тъмнината. Почувства го с ума си… почувства го вътре в главата си. Внезапно го лъхна мириса на стара кръв, а после и вонята на мърша.

Принцесите и феите трескаво захвърляха костюмите си и зимните шинели в мрака, драскайки по черните платнища и опитвайки се да се доберат до ножовете на коланите си, скрити под многобройните пластове дрехи.

Крозиър чу отвратително изшляпване, когато огромните лапи се блъснаха в тялото на един от мъжете. Нещо изхрущя противно, когато дългите като щикове зъби прегризаха нечии череп или кост. Във външните зали мъжете продължаваха да пеят.

ВЛАДЕЙ, БРИТАНИЯ, ВЛАДЕЙ СИНИТЕ ВЪЛНИ!

НИКОЙ НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА, НИКОГА,

НИКОГА НЕ ЩЕ ТЕ ПОДЧИНИ!

Абаносовият часовник удари за последен път. Беше полунощ. Беше 1848 година.

Мъжете най-накрая прорязаха с ножовете си черните стени и подхванатите от вятъра платна се понесоха към пламъците на факлите и на трикраките мангали върху леда. Огънят се изви високо нагоре и почти веднага обхвана такелажа.

Бялата фигура вече се намираше във виолетовата зала. Хората закрещяха и се разпръснаха, блъскайки се и ругаейки, някои вече разпорваха платнищата, за да не бягат по лабиринта към изхода, и Крозиър също започна да разбутва моряците, за да се измъкне. Черната зала вече беше пламнала и от двете страни. Разнесоха се още викове и покрай Крозиър претича мъж, чиито клоунски костюм, уелска перука и коса горяха.

Докато Крозиър успее да се измъкне от обезумялата тълпа от бягащи маскирани хора, виолетовата зала също беше пламнала, а тварта от ледовете беше преминала в бялото помещение. Чуваха се викове на множество мъже, които бягаха от бялото привидение, размахвайки ръце и сваляйки костюмите си. Паяжината от изкусно опънати въжета, чрез които платната и прътите бяха закрепени за огромния айсберг, вече гореше — пламъците изписваха чудновати руни на фона на черното небе. Хилядите фасети на стофутовата ледена стена отразяваха пожара.

Рангоутът, стърчащ като ребра покрай пламтящите стени на черната виолетовата и бялата зала, също гореше. За годините съхранение в сухия арктически въздух дървесината беше изгубила цялата си влага. Мачтите и реите подхранваха огъня като хилядафунтови парчета прахан.

Крозиър изостави всякакви надежди да вземе ситуацията под контрол и побягна с останалите. Мислеше единствено как да се измъкне от пламтящия лабиринт.

Бялата зала беше напълно обхваната от огъня. Пламъците се виеха от белите стени, от платнените килими върху леда, от покритите с чаршафи банкетни маси, от буретата, столовете и от металния грил на господин Дигъл. Някой в паническото си бягство беше съборил латерната и дъбово-металическият инструмент отразяваше огньовете с всяка от извивките на красивата си украса.

Крозиър видя застаналия насред стаята Фицджеймс — единствената фигура, която не беше с карнавален костюм и не бягаше. Капитанът сграбчи неподвижния мъж за ръкава на шинела.

— Хайде, Джеймс. Трябва да се махаме!

Командирът на КНВ „Еребус“ бавно обърна глава и погледна старшия по звание офицер така, сякаш го вижда за пръв път. Отново леко разтегна устни в онази разсеяна, отнесена, влудяваща усмивка на лицето си.

Крозиър го зашлеви.

Хайде!

Влачейки себе си изпадналия в сомнамбулен транс Фицджеймс, Крозиър побягна, препъвайки се, през горящата бяла зала, после през следващата, чиито стени сега бяха оранжеви повече заради огъня, отколкото заради оцветяването, а след това влетя в пламтящата зелена зала. Лабиринтът изглеждаше безкраен. Тук-таме върху леда лежаха маскирани фигури — някои стенещи и с раздрани дрехи, а един от мъжете беше гол и обгорен, но други моряци се спираха, за да им помогнат да станат, и ги повличаха нататък. Ледът под краката — там, където не горяха платнените килими — беше обсипан с парчета от костюми и захвърлени шинели. Повечето от тези дрипи и дрехи или горяха, или бяха на път да се запалят.

Хайде! — повтори Крозиър, все още влачейки след себе си препъващия се Фицджеймс.

Един моряк лежеше в безсъзнание върху леда — младият Джордж Чеймбърс от „Еребус“, видя Крозиър, един от корабните юнги, въпреки че беше на двайсет и една години, а също и един от барабанчиците по време на първите погребения на експедицията. Изглежда, никой не му обръщаше внимание. Крозиър пусна за малко Фицджеймс, колкото да вдигне Чеймбърс на рамо, а после хвана отново другия капитан за ръкава и побягна тъкмо когато пламъците от двете им страни експлодираха към такелажа отгоре.

Крозиър чу чудовищно съскане зад гърба си.

Решил, че в суматохата тварта се е оказала зад него, Крозиър се завъртя, готов да се отбранява с единствения си свободен, облечен в ръкавица юмрук.

Айсбергът пращеше от горещината, отвсякъде по него се вдигаше пара. Огромни късове лед се отчупваха от него, падаха с грохот долу и на свой ред започваха да съскат като змии в пламтящия казан, в който се беше превърнал лабиринтът от платна. При вида на това зрелище Крозиър застина смаяно на мястото си за момент — безбройните фасети на ледената планина, отразяващи пожара, караха грамадата да прилича на стоетажен вълшебен замък, облят от ослепителна светлина. Капитанът съзнаваше, че колкото и дълго да живее, никога повече няма да види нещо подобно.

— Франсис — промърмори командир Джеймс Фицджеймс, — трябва да се махаме оттук.

Стените на зелената зала вече се рушаха, но огънят продължаваше да се разпространява върху леда зад тях. Бързо напредващите ледени езици вече достигаха последните две зали на лабиринта.

Крозиър покри лице със свободната си ръка и се хвърли през огъня, подканяйки с викове последните тичащи участници в карнавала.

Профуча през горящата морава зала и поведе клатушкащите се оцелели към пламналата синя стая. Североизточният вятър сега надаваше вой, присъединявайки се към виковете, ревовете и съскането, което може и да съществуваше само в съзнанието на Крозиър, както му се струваше. Пламъците танцуваха на изхода на синята стая, формирайки огнена бариера.

Група от десетина души — някои от които все още в раздърпаните си карнавални костюми — се беше спряла пред нея.

— НАПРЕД! — изрева Крозиър като тайфун с най-страшния си глас.

Един съгледвач на поста си на върха на гротмачтата, на двестафутова височина, спокойно би чул такава команда при ураганен вятър с четирийсетфутови вълни около кораба. И би й се подчинил. Тези мъже също се подчиниха — сепнаха се, изкрещяха и хукнаха през пламъците, последвани от Крозиър, който все още носеше Чеймбърс на дясното си рамо и влачеше Фицджеймс с лявата си ръка.

Щом се озова навън, Крозиър продължи да бяга с димящ шинел, преминавайки покрай някои от десетките мъже, които бягаха в нощта във всички посоки. Капитанът не забелязваше бялото създание сред хората, но при тази суматоха човек трудно можеше да се види нещо — въпреки че бушуващият огън хвърляше светлина и сенки на петстотин фута във всички посоки — и той беше съсредоточил усилията си върху това да крещи на офицерите си и да се опита да намери място, където да положи все още намиращия се в несвяст Джордж Чеймбърс.

Внезапно се разнесе тракането от стрелба на мускети.

Колкото и да беше невероятно, непонятно, възмутително — четирима морски пехотинци, наредили се точно зад границата на светещия кръг, бяха застанали на коляно и стреляха по групичките и тълпите от бягащи мъже. Тук-таме отделни фигури — все още облечени в нелепите си костюми — падаха върху леда.

Крозиър пусна Фицджеймс и се втурна напред, застана на линията на огъня и размаха ръце. Куршумите от мускетите засвистяха край ушите му.

— ПРЕКРАТЕТЕ ОГЪНЯ! ПРОКЛЕТ ДА СТЕ, СЕРЖАНТ ТОУЗЪР, ЗАРАДИ ТОВА ЩЕ ВИ РАЗЖАЛВАМ ДО РЕДНИК И ЩЕ ВИ ОБЕСЯ, АКО НЕ ПРЕКРАТИТЕ ТАЗИ ШИБАНА СТРЕЛБА ВЕДНАГА!

Пропукаха последни изстрели и стрелбата спря.

Морските пехотинци се изпънаха и отдадоха чест, сержант Тоузър извика, че бялата твар е била сред хората. Били я видели на фона на пламъците. Държала човек между зъбите си.

Крозиър не му обърна внимание. Продължавайки да крещи и да събира моряците от „Ужас“ и „Еребус“ около себе си, като изпращаше явно ранените или изгорените мъже на по-близкия кораб на Фицджеймс, капитанът търсеше своите офицери — или офицерите на „Еребус“ — и изобщо някого, на когото да даде заповеди или да му повери групичките от ужасени хора, които продължаваха да бягат покрай върховете на глетчерите и през торосите към тътнещия арктически мрак.

Ако тези мъже не се върнеха, щяха да измръзнат там до смърт. Или тварта щеше да ги намери. Крозиър реши, че никой няма да се връща на „Ужас“, докато всички не се сгреят на жилищната палуба на „Еребус“.

Но преди това капитанът трябваше да успокои хората си, да ги организира и да ги изпрати да измъкнат ранените и труповете на загиналите от горящите руини на карнавалния лабиринт.

В първия момент намери само помощник-капитана на „Еребус“ Кауч и втори лейтенант Ходжсън, но после от дима и парата се появи лейтенант Литъл — горните няколко инча от леда около бушуващия огън се бяха разтопили и сега над замръзналото море и над гората от ледени върхове висеше гъста мъгла, — неловко отдаде чест с обгорената си дясна ръка и докладва, че е готов да изпълнява задълженията си.

С помощта на Литъл на Крозиър му стана по-лесно да поеме контрола над мъжете, да изпрати всички към „Еребус“ и да започне да оценява загубите. Той заповяда на морските пехотинци да презаредят оръжията си и ги нареди в защитна линия между тълпата от зашеметени моряци, събрала се при рампата на „Еребус“ и все още бушуващия огнен ад.

— Боже мой — обади се доктор Хари Д. С. Гудсър, който току-що беше дошъл от „Еребус“ и стоеше наблизо, събличайки шиела си. — Тук наистина е горещо с тези пламъци.

— Така си е — отвърна Крозиър, усещайки избилата по тялото и лицето му пот. Пожарът беше вдигнал температурата наоколо поне със сто градуса53. Капитанът се зачуди дали е възможно ледът да се разтопи и те да пропаднат надолу. — Отидете при лейтенант Ходжсън — нареди той на Гудсър — и му кажете да изясни какъв е броят на мъртвите и ранените и да ви ги каже. После намерете останалите лекари и организирайте в каютата на сър Джон лазарет — от онези, които са ви обучавали да правите в случай на морски битки. Не искам мъртвите да остават върху леда — тази твар сигурно все още броди някъде наоколо, — така че наредете на моряците да отнесат труповете във форпика на жилищната палуба. Ще ви потърся след четирийсет минути — пригответе ми пълен списък на загиналите.

— Слушам, капитане — отвърна Гудсър. Стиснал в ръце връхните си дрехи, той се понесе към рампата на „Еребус“ да търси лейтенант Ходжсън.

Платната, такелажът, забитите в леда мачти, карнавалните костюми, масите, бъчвите и останалите предмети в пламтящия ад, който неотдавна беше седемцветен лабиринт от зали, продължиха да горят през цялата нощ и до някое време през деня.

Загрузка...