Ужас

47. Пеглър

Намиращите се в Болничния лагер мъже нямаха търпение да тръгнат на път още десет минути след завръщането на отряда на лейтенант Литъл с известието за открита вода, но измина още един ден, преди да успеят да съберат палатките, и още два дни, преди лодките най-накрая да се плъзнат от леда в черната вода южно от Земята на крал Уилям.

Отначало им се наложи да изчакат завръщането на всички останали ловни и разузнавателни отряди, а някои от тях се върнаха след полунощ, и измъчените участници в тях с усилие се добраха до палатките си в мътножълтия арктически сумрак и рухнаха в спалните си чували, дори без да са научили новините. Ловците донесоха съвсем малко дивеч — макар че бяха видели няколко тюлена и безуспешно бяха стреляли по тях, — ала отрядът на Томпсън беше убил арктическа лисица и няколко бели зайци, а отрядът на сержант Тоузър се върна с няколко бели яребици.

На сутринта на 5 юли, сряда, шатрата на лазарета почти опустя, защото всички, способни да стоят на краката си, искаха да вземат участие в подготовката за отпътуването.

През последната седмица Джон Бриджънс беше заел мястото на починалите Хенри Лойд и Том Бланки като помощник на доктор Гудсър и стюардът беше наблюдавал предния следобед опита за метеж, застанал до лекаря на вратата на палатката на лазарета. Именно Бриджънс описа цялата сцена на Хари Пеглър, който се почувства още по-зле, отколкото вече беше, когато узна, че неговият колега от „Еребус“, марсовият старшина Робърт Синклер, се е присъединил към бунтовниците. Що се отнася до Рубен Мейл, той го познаваше като човек, на когото може да се разчита, със силна воля. Много силна воля.

Пеглър изпитваше единствено презрение към Ейлмър, Хики и присламчилите се към тях. Според него всички те бяха ограничени и — с изключение на Менсън — лишени от чувство за лоялност, а иначе с големи претенции.

В четвъртък, на 6 юли, те за пръв път от повече от два месеца излязоха на паковия лед. Повечето от тях вече бяха забравили колко мъчително беше тегленето на шейните по морския лед — дори тук, под прикритието на Земята на крал Уилям и широкия залив, който току-що бяха заобиколили. По пътя им все още имаше многобройни тороси, през които се налагаше да прекарват десетте лодки. Плъзгачите на шейните се движеха много по-трудно по морския лед, отколкото по снега и леда на брега. Тук нямаше нито низини, в които да се подслонят, нито ниски хълмове, нито дори случайни скални блокове, зад които да се скрият от вятъра. Тук нямаше потоци, от които да се напият с вода. Снежната буря продължаваше и югоизточният вятър непрекъснато се усилваше, духайки право в лицата им, докато те мъкнеха лодките към откритата вода, която отрядът на лейтенант Литъл беше намерил на две мили от лагера.

През първата нощ бяха толкова изтощени, че дори не разпънаха палатките, а просто постлаха няколко платнища откъм подветрената страна на лодките и се сбутаха върху тях в триместните си спални чували през няколкото часа на летния арктически полумрак.

Въпреки бурята, вятъра и трудностите в придвижването по паковия лед те, ентусиазирани и получили нов прилив на енергия, преодоляха двете мили до късната сутрин на петъка, 7 юли.

Каналът бе изчезнал. Беше се затворил. Литъл посочи тънкия лед — с дебелина между три и осем инча — на мястото, където се бе намирал.

Водени от ледови лоцман Рийд, през по-голямата част от деня те се движеха в зигзаг, следвайки неотдавна замръзналия канал в ледовете — първо на югоизток, а след това и на изток.

Сега като допълнение към разочарованието им и постоянните им страдания, засилени от биещия в лицата им сняг и напълно подгизналите им дрехи, се появи и нервно напрежение заради придвижването по тънък лед — за пръв път от години.

Малко след пладне същия ден редникът от морската пехота Джеймс Дейли — който беше един от шестимата мъже, изпратени напред, за да изпитат здравината на леда, мушкайки в него с дълги пръти — пропадна. Приятелите му го измъкнаха, но не и преди буквално да посинее. Доктор Гудсър го съблече гол направо върху леда, загърна го в одеялата на „Хъдсън Бей“, сложи го върху платнище на една от лодките и натрупа върху него още одеяла. На двама други мъже им се наложи да останат с него, легнали от двете му страни, за да го сгряват с топлината на телата си. Въпреки това цялото тяло на редник Дейли се тресеше, зъбите му тракаха и през останалата част от деня той бълнуваше.

Ледът, който през последните две години беше стабилен като континент, сега така се люлееше под краката, че на всички им прилоша, а някои мъже повърнаха. Налягането караше дори по-дебелия лед да се пуква с оглушителни експлозии пред тях, отстрани, отзад или направо под краката им. Преди месеци доктор Гудсър беше обяснил на всички, че един от симптомите на напреднал стадий на скорбут е повишената чувствителност към звуците — един пушечен изстрел би могъл да убие човек, беше казал той, — и сега по-голямата част от осемдесет и деветте мъже, теглещи лодките по леда, откриваха у себе си този симптом.

Дори полуидиот като Магнъс Менсън осъзнаваше, че ако една от лодките или всичките наведнъж пропаднат под леда — лед, който не беше издържал дори един-единствен мършав, изтощен от недохранване мъж като Джеймс Дейли, — нямаше никакъв шанс някой човек от впряговете да се спаси. Щяха да се удавят дори преди да са умрели от студ.

Свикнали да се движат в плътна колона през леда, хората нервничеха, принудени да разтягат строя си, за да могат лодките да остават на значителни разстояния една от друга. Понякога по време на снежна буря отрядите не виждаха съседите си и усещането за изолация беше ужасно. Когато се връщаха за последните три катера и двата пинаса, те не следваха старите си следи и постоянно се опасяваха новият лед да не пропадне под краката им.

Някои от хората мърмореха, че може вече да са пропуснали тесния залив, водещ на юг до устието на реката на Бак. Пеглър беше виждал картите и показанията на теодолита на Крозиър и знаеше, че все още се намират на значително разстояние на запад от залива — поне на трийсет мили. А после им предстоеше да завият на юг — и да изминат още шейсет или шейсет и пет мили до устието на реката. Ако се движеха пеша, дори и изведнъж да намереха храна и всички мистериозно да оздравееха, пак щяха да достигнат до залива чак през август, а до устието на реката — в края на септември, и то в най-добрия случай.

Надеждата да открият свободна вода караше сърцето на Хари Пеглър да се разтуптява. Разбира се, в последно време сърцето му и без това биеше учестено. Майка му винаги се беше безпокояла за сърцето му — като дете беше боледувал от скарлатина и често чувстваше болка в гърдите си, — но той винаги й казваше, че подобни тревоги са безпочвени, че той е марсов старшина на един от най-великите кораби на света и че никой със слабо сърце не би могъл да получи този пост. По някакъв начин беше успял да я убеди, но през годините Пеглър периодично получаваше пристъпи на сърцебиене, последвани от дни на бодежи, чувство на стягане в гърдите и толкова силна болка в лявата ръка, че му се налагаше да се изкачва по марса и горните реи само с дясната ръка. Останалите марсови моряци си мислеха, че се фука.

През последните седмици през по-голяма част от времето сърцето му биеше учестено. Преди две седмици се бяха парализирали два от пръстите на лявата му ръка и сега болката не го напускаше нито за миг. На всичкото отгоре изпитваше ужасно неудобство заради постоянната диария — Пеглър открай време беше стеснителен човек и дори не можеше да се облекчава през борда, което останалите мъже правеха, без да се замислят, а той предпочиташе да стиска, докато се стъмни, или да се усамоти някъде.

Но по време на този поход човек нямаше къде да се усамоти. Нямаше дори някой проклет храст или голям камък, зад който да се скрие. Мъжете във впряга на Пеглър му се смееха, защото често изостава от групата и рискува да бъде хванат от Ужаса само и само никой да не види как се изхожда.

Но не приятелските закачки тревожеха Пеглър през последните седмици, а необходимостта да тича с всичка сила след отряда си, за да се включи във впряга. Толкова беше изтерзан заради вътрешните кръвоизливи, недояждането и проблемите си със сърцето, че му беше все по-трудно да настига отдалечаващите се лодки.

Затова в петък, на седми юли, Хари Пеглър вероятно беше единственият от осемдесет и деветте мъже, който се радваше на снежната виелица и спусналата се след утихването й мъгла.

Мъглата беше проблем. При движението в толкова разтеглена колона заради несигурния лед нарастваше опасността някоя от лодките да се изгуби. Дори връщането назад, за да се вземат изостаналите катери и пинаси, беше проблем, и то още преди привечер мъглата да се сгъсти. Затова капитан Крозиър нареди спиране, за да се обсъди ситуацията. Не повече от петнайсет души получиха разрешение да се съберат в един участък от леда, и то по-надалеч от лодките. Тази вечер във впряговете имаше по-малко хора, отколкото бяха необходими, за да се теглят масивните лодки и шейни.

Ако достигнеха така желаните открити води, шейните щяха да се превърнат в логистичен проблем. Имаше голяма вероятност да се наложи да натоварят отново на тях дълбоко газещите катери и пинаси с техните килове и неподвижни рулове, преди да достигнат устието на реката на Бак, така че не можаха просто да изоставят раздрънканите шейни върху леда. Преди да потеглят на път в четвъртък, Крозиър беше наредил да се направи експеримент със свалянето на шестте лодки от шейните, разглобяването на тежките шейни, доколкото е възможно, и натоварването им на лодките. Беше им отнело часове да го направят.

Хората едвам бяха успели да натоварят лодките обратно върху шейните, преди да излязат върху паковия лед. Пръстите на изтощените и болни от скорбут хора се справяха с мъка дори с най-елементарните възли. И най-плитките рани от порязване кървяха продължително. Дори от най-слабият удар върху кожата оставаха синини с размерите на длан.

Но поне сега знаеха, че могат да го направят — да свалят лодките от шейните, да натоварят шейните върху лодките, да подготвят лодките за плаване.

Ако намереха канал в скоро време.

Крозиър нареди всеки отряд да закрепи фенери на носа и кърмата на лодката си. Той отзова обратно почти безполезните морски пехотинци с прътите им и изпрати лейтенант Ходжсън да върви най-отпред в мъглата начело на един от велботите, натоварен с по-маловажно за експедицията оборудване.

Всички бяха наясно, че по този начин младият Ходжсън си плаща за връзката си с потенциалните метежници. В неговия впряг влизаха Магнъс Менсън, Ейлмър и Хики — хора, които досега винаги бяха поставяни в различни отряди. Ако тази водеща лодка пропаднеше в леда, останалите щяха да чуят крясъци и плясък в тежката вечерна мъгла, но нямаше да могат да направят нищо, освен да заобиколят опасното място.

На останалите отряди им се налагаше да рискуват да се движат по-нагъсто, за да може да виждат фенерите на съседните лодки в сгъстяващия се мрак.

Около осем часа вечерта наистина се чуха викове откъм отряда на Ходжсън, но те не бяха пропаднали в леда. Бяха открили отново свободна вода на повече от миля източно от мястото, където Литъл беше видял канала в сряда.

Останалите отряди изпратиха напред хора с фенери и започнаха да се движат предпазливо по предполагаемия тънък лед, но ледът си оставаше стабилен, с вероятна дебелина около един фут, чак до ръба на неясно откъде взелия се канал.

Процепът с черна вода беше широк само около трийсет фута, но се простираше далеч напред, губейки се в мъглата.

— Лейтенант Ходжсън — нареди Крозиър, — освободете във вашия велбот място за шестима гребци. Засега оставете допълнителния товар върху леда. После лейтенант Литъл ще поеме командването на вашия велбот. Господин Рийд, вие тръгвате с лейтенант Литъл. Ще плавате по канала два часа — ако това е възможно. Не вдигайте платната, лейтенант. Само с весла, но накарайте хората да гребат енергично. Когато двата часа изтекат — ако не стигнете до края на канала преди това, — завивате и се връщате обратно с препоръката ви дали си струва да пускаме лодките по водата. Ще използваме четирите часа, през които ще отсъствате, за да разтоварим всичко от шейните, да ги разглобим и да подготвим лодките за плаване.

— Слушам, сър — отвърна Литъл и се зае енергично да дава команди. На Пеглър му се стори, че младият Ходжсън е готов да се разплаче. Можеше да си представи колко е тежко да си на двайсет и няколко години и да знаеш, че с кариерата ти във флота е приключено. „Това ще му бъде добър урок“ — помисли си Пеглър. Той беше служил дълги години във флота, в който хората ги бесеха за участие в метеж и ги бичуваха жестоко, ако дори само си помислят за метеж, и Хари Пеглър никога не беше смятал това наказание за несправедливо.

Към него се приближи Крозиър.

— Хари, чувствате ли се достатъчно добре, че да тръгнете с лейтенант Литъл? Иска ми се вие да бъдете на румпела. Господин Рийд и лейтенант Литъл ще бъдат на носа.

— О, да, капитане. Чувствам се чудесно.

Пеглър беше шокиран, че се е сторил на капитан Крозиър болен или правещ се на такъв. „Нима някога съм симулирал?“ Само при мисълта, че това би могло да се случи, се почувства още по-зле.

— Нуждая се от надежден кормчия и от трето мнение относно канала — прошепна Крозиър. — И освен това от поне един човек, който може да плува.

Пеглър се усмихна, въпреки че скротумът му се сви при мисълта за потапяне в черната ледена вода. Температурата на въздуха сега беше под точката на замръзване, същото важеше и за наситената със сол вода.

Крозиър потупа Пеглър по рамото и отмина, за да поговори със следващия „доброволец“. Марсовият старшина беше наясно, че капитанът грижливо подбира сигурни хора за това разузнавателно плаване, а други като първия помощник Девьо, втория помощник Робърт Томас, помощник-боцмана Том Джонсън и всички морски пехотинци предвидливо оставя със себе си.

След трийсет минути лодката беше готова за отплаване.

Това беше странно екипирана експедиция в експедицията. Взеха със себе си торба с осолено свинско и сухари, а също така и няколко бутилки с вода за в случай че се изгубят или поради някаква причина се забавят повече от отредените четири часа. Всеки от деветимата мъже получи брадва или кирка. Ако се натъкнеха на малък айсберг, преграждащ канала или надвиснал над него, или на ледена кора върху водата, щяха да се опитат да си проправят път. Пеглър знаеше, че ако ги спре широка ивица по-дебел лед, щяха да се опитат да замъкнат лодката до следващия участък с открита вода. Надяваше се, че са му останали достатъчно сили, за да тегли, бута и повдига шейната наравно с останалите на разстояние от сто ярда или повече.

Капитан Крозиър връчи на лейтенант Литъл двуцевна пушка и торба с патрони. Наредиха багажа на носа.

Ако поради някаква причина заседнеха някъде, Пеглър знаеше, че сред останалото на борда снаряжение има палатка, двойно по-голяма от обичайните, и брезентово платнище за постилане. В лодката бяха останали и три триместни спални чувала. Ала никой нямаше намерение да се изгубва.

Мъжете се качиха на шейната и се настаниха по местата си, докато ледената мъгла ги обгръщаше. През миналата зима Крозиър, офицерите и старшините бяха обсъждали дали трябва да карат господин Хъни — и починалия на „Еребус“ през март господин Уийкс — да повдигат бордовете на лодките. По този начин малките съдове щяха да са по-подготвени за плаване в открито море. Но в края на краищата решиха да оставят планширите с досегашната им височина, за да се справят по-добре с трудностите на речното плаване. За целта Крозиър беше наредил и да се скъсят всички весла, за да се гребе по-лесно в реките.

Останалите на дъното на лодката вързопи с още около един тон храна и снаряжение пречеха на хората да се разположат удобно; на шестимата моряци с греблата им се наложи да подпрат краката си в чувалите и да вдигнат колене до нивото на брадичките си и да гребат в такава поза, а кормчията Пеглър установи, че седи не на пейката на кърмата, а по-скоро върху купчина навито въже, но всичко се намести някак, даже остана място и за лейтенант Литъл и господин Рийд, които се настаниха на носа с дългите си пръти.

Мъжете нямаха търпение да спуснат лодката. Последва хорово „едно, две, три“ и тежкият велбот се помести от мястото си, плъзна се по леда, наклони се напред и потопи носи си на два фута в черната вода, гребците се оттласнаха с веслата си от леда, а в същото време господин Рийд и лейтенант Литъл се приведоха и сграбчиха здраво планшира. Хората върху леда се напънаха отново, греблата потънаха във водата — и за пръв път от почти две години и единайсет месеца някоя от лодките на „Еребус“ или „Ужас“ се озова във водата.

Отзад се разнесе задружен радостен възглас, след което последва по-традиционното трикратно „ура“.

Пеглър насочи лодката към средата на тесния канал — който на това място имаше ширина не повече от двайсет фута и едва оставаше място да се гребе от двете страни — и когато хвърли поглед през рамо, всички мъже, останали на леда, вече се бяха изгубили в мъглата.

Следващите два часа приличаха на сън. На Пеглър му се беше случвало и преди да води малка лодка по каналите в ледовете — две години по-рано бяха бродили повече от седмица сред скритите зад айсбергите заливи, докато намерят сигурното убежище за двата кораба край остров Бичи, и Пеглър беше командвал една от тези малки лодки дни наред, — но сега беше съвсем различно. Каналът си оставаше тесен — не повече от трийсет фута, а понякога толкова се стесняваше, че поради невъзможността да гребат се оттласваха с весла от триещия се в бордовете на лодката лед, — а и постоянно свиваше ту наляво, ту надясно, но никога толкова рязко, че лодката да не успее да завие. Струпванията от издигнат от налягането лед закриваха гледката от двете страни на канала и мъглата продължаваше да се сгъстява, като на моменти леко се разсейваше, но после ставаше още по-плътна. Всички звуци изглеждаха приглушени и в същото време още по-силни, и това изнервяше всички; хората установиха, че шепнат, когато се наложи да кажат нещо.

Два пъти попадаха на препятствия — първия път от плаващи ледени късове, а втория път самият канал беше замръзнал. И в двата случая на повечето мъже им се налагаше да слязат от велбота, за да разбутат плаващия лед с прътите си или да проправят път по замръзналата повърхност с брадвите си. А после някои от мъжете заставаха върху леда от едната или другата страна на лодката, хващаха се за въжетата, завързани за носа, или за планшира и издърпваха или избутваха скърцащия велбот през тесния процеп. След всеки от трудните участъци каналът отново се разширяваше достатъчно, че да могат мъжете да се върнат в лодката и да продължат да гребат.

По този начин се придвижваха бавно напред почти два часа, а когато наближи моментът да се връщат, внезапно криволичещият канал се стесни. Бордовете започнаха да се трият в леда, гребците се отблъскваха от него с веслата, а Пеглър стоеше на носа — в случая румпелът му беше безполезен. После изведнъж изскочиха на най-широкия участък открита вода, който бяха виждали до момента. Сякаш в потвърждение на това, че всички трудности са останали зад гърба им, мъглата се разсея и видимостта нарасна до стотици ярдове.

Бяха достигнали или истински открити води, или огромно езеро сред ледовете. През процеп в облаците бликна слънчева светлина и оцвети водата в синьо. Няколко ниски, плоски айсберга, единият от които с големината на игрище за крикет, плаваха в лазурното море пред лодката. Повърхностите на айсбергите пречупваха светлината и уморените мъже прикриха очите си с длани, заслепени от болезнените слънчеви отблясъци върху снега, леда и водата.

Шестимата мъже на греблата нададоха спонтанен, гръмогласен възглас.

— Не бързайте да се радвате, хора — каза лейтенант Литъл. Той наблюдаваше през месинговия си далекоглед, облегнал крак върху носа на велбота. — Още не знаем докъде продължава това езеро… и дали от него извеждат и други канали освен този, по който дойдохме. Нека да проверим, преди да поемем по обратния път.

— О, продължава нататък — извика един от моряците, Бери, от мястото си на греблата. — Чувствам го със сърцето си. Има открита вода и попътен бриз оттук чак до реката на Бак, всичко е наред. Ще се върнем тук с останалите, ще вдигнем платна и ще сме там утре за вечеря.

— Надявам се, че си прав, Алекс — каза лейтенант Литъл. — Но нека все пак да отделим известно време и усилия, за да се уверим в това. Искам да отнесем на останалите само добри новини.

Ледовият лоцман господин Рийд посочи назад, към канала, от който бяха дошли.

— Тук има дузина тесни заливчета. Може да имаме проблеми да намерим канала, ако не го отбележим. Хора, откарайте ни обратно до началото на заливчето. Господин Пеглър, вземете резервния прът и го забийте на видно място, така че да не го пропуснем, когато се върнем. Той ще ни служи за ориентир.

— Слушам — отвърна Пеглър.

След като отбелязаха пътя си за връщане, те продължиха нататък по откритата вода. Големият плосък айсберг се намираше само на около сто ярда от входа на тяхното заливче и те заплаваха покрай него.

— Можем да си направим лагер върху него и пак ще ни остане много свободно място — каза един от хората на греблата, Хенри Сайт, моряк от „Ужас“.

— Ние не искаме да лагеруваме — каза лейтенант Литъл откъм носа. — Налагерували сме се за цял живот. Искаме да си идем вкъщи.

Хората посрещнаха думите му с одобрителни възгласи и се хванаха за греблата. Пеглър подхвана песен и всички му запригласяха — първото им истинско пеене от месеци.

Забавиха се още три часа — трябваше да са се върнали преди час, — но искаха да са напълно сигурни.

„Откритата вода“ се оказа илюзия — езерото сред ледовете беше с дължина малко над миля и половина и широчина малко над две трети от милята. Дузината „канали“, започващи от южния, източния и северния край на езерото, се оказаха просто тесни заливи.

На югоизточния край на езерото те се привързаха към дълбоко забита в шестфутовия леден пласт кирка, а после издялаха стъпала в леда, изкачиха се горе и се вгледаха в посоката, в която се надяваха да видят открита вода.

Абсолютна белота. Лед, сняг и върхове на глетчери. И облаците отново настъпваха, виейки се над ниската мъгла. Започваше да вали сняг.

След като лейтенант Литъл проучи гледката във всички посоки, най-дребният от групата, Бери, се качи на раменете на най-високия, трийсет и шест годишния Били Уенцол, и получи далекогледа. Бери казваше на Уенцол кога да се обръща, и така огледа целия хоризонт.

— Не се вижда нито един шибан пингвин — рече той.

Това беше стара шега, намекваща за пътешествието на капитан Крозиър на Южния полюс. Никой не се засмя.

— Виждаш ли някъде тъмно небе? — попита лейтенант Литъл. — Каквото обикновено има над открити води? Или връх на голям айсберг?

— Не, сър. И облаците се приближават.

Литъл кимна.

— Да се връщаме, момчета. Хари, нали ще слезете пръв, за да уравновесите велбота?

Никой не отрони нито дума за деветдесетте минути, през които прекосяваха езерото в обратна посока. Слънцето се скри и мъглата отново заля всичко, но скоро се появиха очертанията на големия айсберг, подсказвайки им, че се движат в правилната посока.

— Почти стигнахме до канала — извика Литъл откъм носа. От време на време мъглата толкова се сгъстяваше, че седналият на кърмата Пеглър едвам виждаше лейтенанта. — Господин Пеглър, завийте леко вляво, моля.

— Слушам, сър.

Гребците дори не вдигаха поглед. Те изглеждаха дълбоко потънали в мислите си. Снегът отново ги връхлетя, но този път откъм северозапад. Поне вятърът духаше откъм гърбовете им.

Когато мъглата отново се поразсея, те се намираха на по-малко от сто фута от техния залив.

— Виждам пръта — изрече с безцветен глас господин Рийд. — Леко вдясно, Хари.

— Нещо не е наред — каза Пеглър.

— Какво имате предвид? — попита лейтенантът.

Някои от моряците вдигнаха глави и погледнаха навъсено Пеглър.

— Виждате ли онзи голям леден блок до пръта? — попита Хари.

— Да — отвърна лейтенантът. — И какво?

— Когато излизахме от канала, него го нямаше там — отговори Пеглър.

— Гребете назад! — нареди рязко Литъл, но макар че мъжете трескаво се опитаха да сменят посоката, тежкият велбот продължаваше да се движи по инерция напред, към леда.

Леденият блок се обърна.