Урагири

Глава 9

Отпочинал след добрия нощен сън и с нов план за разследването на убийството, Сано се върна на Дешима рано на следващата сутрин. Мекото време от предишния ден беше сменено от мразовит вятър и плътни облаци.

— Искам гмурци да претърсят дъното край Дешима за револвер и нож — каза Сано на охраната в стражевата кула. — Искам имената на всички дежурни и всички посетители през нощта, когато е изчезнал търговският директор Спаен.

Те бяха потенциалните „главни заподозрени“. Началникът показа на Сано списъка с дежурствата, после отвори книгата, в която бе отбелязал неговото посещение на Дешима предния ден.

— Ето — каза той и посочи едно-единствено име.

— Пеони? — прочете изненадан Сано. — Жена?

— Куртизанката на Спаен — обясни офицерът. — Прекарала бе нощта в спалнята му. Заварихме я сама на следващата сутрин. Не знаеше къде е отишъл Спаен, затова комендантът Охира я изпрати вкъщи.

Проститутките бяха единствените жени, допускани до Дешима. Можеше ли тази да е убила Спаен? Револверите не бяха обичайно оръжие, само офицери с висок ранг имаха такива. Макар че до този момент Сано не бе попитал за посетители, беше странно, че Охира не спомена нито дума за Пеони. Ако не заподозряна, тя можеше да се окаже най-важният свидетел.

— Къде мога да намеря тази Пеони? — попита Сано.

— Живее в публичния дом „Полумесец“.

Сано се въодушеви. Заподозряна или не, Пеони можеше да го спаси от обвиненията в измяна. Проститутките бяха от нисшата класа, а на бакуфу им беше все едно дали престъплението е извършено от варварин, или от някоя презряна жена. И все пак по-вероятно бе в убийството да е замесен комендантът Охира, който вече бе премълчал такава важна информация.

— Кога свършва смяната на втората стража? — попита Сано.

През вратата на стражевата кула, която гледаше и към морето, се чуха стъпки по моста, мъжки гласове и смях.

— Ето ги, идват — отвърна началникът.

Група от около четирийсет самураи нахълтаха в помещението. Всички бяха облечени в еднакви кожени туники, на краката си имаха предпазители, на главата — метални шлемове, а на кръста си бяха препасали мечове. Носеха копия, лъкове и колчани със стрели. Сано им се представи и нареди:

— Подредете се по ранг. Докладвайте имената и поста си.

Висок слаб мъж с черти на ястреб пристъпи напред.

— Аз съм Нирин, заместник-началник на стражата.

Подчинените му се подредиха по двойки, всеки от тях извика високо името и поста си. По мрачното им изражение Сано разбра, че го смятат за външен човек, който ще им създаде неприятности.

— Всички ли бяхте дежурни в нощта, когато е изчезнал търговският директор Спаен?

— Да, господарю — отговориха те в хор.

— Да сте виждали или чували директора между последната проверка и разсъмване?

— Не, господарю. Не сме.

Сано повтори същия въпрос последователно за Де Граеф и доктор Хюйгенс. Последва серия от отговори „Не, господарю“.

— Войниците докладват ли ви по време на обиколките? — обърна се Сано към капитаните на патрулиращите стражи. Те кимнаха утвърдително. — А по някое време през нощта някой от тях да е имал вид на участвал в битка? Следи от кръв по дрехите или оръжията си?

Капитаните поклатиха отрицателно глава.

— За какво точно намеквате? — попита Нирин.

Сано се направи, че не го е чул, и се обърна към стражите на портата.

— Пуснахте ли някого, позволихте ли нещо да бъде пренесено през портата към морето?

— Не, господарю.

С ръка върху дръжката на меча си Сано се втренчи в Нирин и попита:

— Онази нощ е имало буря. Вашите хора наистина ли останаха на пост из острова както обикновено… или се прибраха в стражевите кули на сухо?

— Ако ни обвинявате в пренебрегване на задълженията, дължите ни извинение! — Нирин се изплю на пода достатъчно далеч от краката на Сано, за да не изглежда като открита обида. — Не сме от тези, дето се излежават… — „Като вас в Едо“, казваше презрителният му поглед. — Нито пък сме лъжци.

Сано си помисли, че някой все пак лъже. Ако стражите на Дешима бяха изпълнявали безупречно задълженията си, щяха да забележат, че става убийство. Ала в момента той не виждаше начин да се справи със заговорническото им мълчание.

— Разкажете ми за Пеони, куртизанката на директора Спаен.

Стражите реагираха с неприличен шепот и смях, а Нирин се навъси.

— Защо ни задавате всички тези въпроси? Вече казахме всичко на вашия подчинен.

— Казали сте? — Сано бе неприятно изненадан. — Кога е било това?

— Вчера. Дойде тук, докато се упражнявахме в стрелба с лък, преди да поемем дежурството.

— Разбирам.

Сано с усилие успя да запази безстрастно изражение. Докато той е извършвал огледа на Дешима и е разпитвал варварите, Хирата отново е нарушил заповедите му! Снощи двамата вечеряха мълчаливо в голямата къща и после всеки се прибра в стаята си. Разговорът не вървеше. Хирата изглеждаше обезпокоен и сега Сано разбра защо. Значи трябваше да измисли нещо, за да запълни времето на Хирата. Ще му възложи инспекцията, за която бяха дошли в Нагасаки.

— Е, кажете ми все пак — каза той.

— Директорът Спаен се държеше с Пеони като с мръсница — обясни Нирин с прикрита усмивка. — Псуваше я и я обиждаше. И караше преводачите да й превеждат, за да разбира думите му. Караше я да му изнася нощното гърне, спъваше я и после я принуждаваше да почисти. Понякога чувахме и други неща от неговата спалня. Плесници. Удари. Писъци. Ако търсите някого с мотив да убие Спаен, няма да намерите по-добър от Пеони.

Кварталът на удоволствията в Нагасаки бе разположен в подножието на един хълм южно от града. Отвсякъде го ограждаше висока стена, която пречеше на куртизанките да избягат и скриваше разгулните срещи от хорските очи. Сано мина през охраняваната порта и се насочи към дома за удоволствия „Полумесец“. Някъде надолу по улицата мярна позната фигура. Беше Хирата. Щом го съзря, младият помощник пребледня, обърна се и се шмугна в една алея.

— Заминаваш обратно за Едо! — промърмори Сано по адрес на изчезналия от погледа му помощник. — Утре, а може и още днес.

„Полумесец“ се оказа малък бардак до задната стена на квартала. Сано се представи на портиера и каза:

— Искам да говоря с госпожица Пеони.

Пазачът зяпна от учудване:

— Но, господарю, имаме много по-хубави куртизанки. Сигурно…

— Може да харесва грозни повлекани — обади се една жена, седнала до прозореца.

Приятелките й до нея се изсмяха. Сано нямаше време за бавене и закачки.

— Заведете ме при Пеони — нареди той на портиера. — Веднага.

Вътре в салона две куртизанки бъбреха с клиенти, но истинските забавления не започваха преди залез-слънце. Един слуга отведе Сано във вътрешен двор, където имаше малко езерце, заобиколено от цветни лехи и борчета. Чуваха се пискливи женски гласове:

— Пеони, налей ми още чай…

— Кой ще ми оправи косата? Пеони, чуваш ли?

— Проклета глупачка, да ме ощавиш ли искаш? Долей още студена вода.

— Пеони, ела тук, разтрий ми гърба.

На верандата седяха четири жени в ярки халати. Едната, която протегна купичка за чай, пилеше ноктите на краката си. Втората се мръщеше пред огледалото и оправяше вдигнатите си на кок коси. Третата се киснеше във ведро с ароматни билки. Четвъртата махна робата си и легна по корем. През отворената врата Сано видя зад тях лицето на още една жена, което се суетеше около останалите. Те бъбреха и се кикотеха и не преставаха да нареждат:

— Пеони, чаят ми!

— Косата ми!

— Вода!

— Докога ще чакам този масаж, Пеони?

Между тях сновеше като луда свидетелката, която Сано бе дошъл да разпита. Когато наближи, видя, че с всичките останали жени са изключително красиви — без съмнение първокласни куртизанки. За разлика от тях Пеони бе едно от най-грамадните и грозни женски същества, които бе виждал някога.

Макар че едва ли имаше повече от двайсет години, тя беше трътлеста като матрона на средна възраст. Полите на бялото й памучно кимоно бяха повдигнати нагоре и разкриваха ужасно криви и безформени крака. Лицето й бе тъй плоско, че изглеждаше почти деформирано, с жълтеникава кожа, тесни очи, широк нос и месести увиснали устни. Единственото хубаво нещо у нея бе косата й — гъста, пищна, синкавочерна, прибрана в небрежен кок. В този миг къпещата се куртизанка изкрещя и Пеони ливна ведро с вода във ваната й. После клекна и с няколко движения разтри гърба на просналата се жена, след което другите три отново се разхленчиха и тя скочи, за да ги обслужи. Увисналите й устни потреперваха, очите й бяха пълни със сълзи. Сано изпита съжаление към нея и едва не се разкая, че ще й създаде още проблеми, освен тези, които вече си имаше.

— Какво правите тук? — попита силен мъжки глас. — Клиентите не може да идват в това крило…

Жените видяха Сано и се разпищяха. Пеони изпусна чайника и той се разби на верандата. Сано се обърна и се озова лице в лице с мургав мъж, свадлив и навъсен като издялано от камък храмово куче. Мъжът смъмри първо Пеони за счупения чайник, после — слугата, че е довел Сано на това място.

— Аз съм Сано Ичиро, сосакан на шогуна — представи се Сано. — Тук съм, за да разпитам Пеони за последната нощ, когато е била на Дешима. Вие ли сте собственикът?

— Да. Минами Хидео на вашите услуги, господарю — държането на собственика стана раболепно. — Но комендантът Охира вече разпита Пеони. Тя не знаеше нищо, така че той я пусна да си дойде. Така ли е? — попита той и погледна застрашително Пеони.

Тя само кимна безмълвно, сведе глава и сключи молитвено грамадните си ръце.

— Има ли къде двамата с нея да поговорим насаме? — попита Сано.

— Разбира се. Само че си губите времето — собственикът сви рамене и тръгна през градината. Пеони заситни след него смирено. Минами спря и погледна към пазвата й. — Какво имаш там? — без да се церемони, той пъхна ръка в деколтето й и измъкна копринено ветрило.

— Това е мое! — изпищя къпещата се куртизанка. — Къде ли не го търсих.

Другите жени наблюдаваха с явен интерес. Минами зашлеви Пеони по лицето, тя се сви и захленчи.

— Отново крадеш! Нали затова те доведоха тук! Или си забравила? Е, в арабското селище има търговец, който обича да измъчва жени. Никой от другите домове няма да приеме предложението му, но аз ще те пратя при него. Тогава ще се научиш да се държиш прилично — той сграбчи Пеони за ръката и я повлече през градината.

Сано се възмути от това сурово отношение, но не се намеси. Собствениците на публични домове можеха да правят каквото си искат с жените, които по закон нямаха никакви права. Той последва Минами и Пеони до отсрещната веранда, където собственикът ги въведе в една празна стая за гости, оскъдно обзаведена с ниска маса и скрин. Слънчевата светлина се процеждаше през обезопасен с решетки прозорец. Собственикът блъсна Пеони на пода, затвори вратата и излезе. Сано въздъхна с облекчение, щастлив, че се е отървал от останалите куртизанки. Красотата им бе събудила у него старата тръпка по Аой. Откакто тя бе изчезнала, той не бе имал друга любовница. Принудителното въздържане съхраняваше жив спомена за нея.

Сега Сано огледа свидетелката… или заподозряната… и се почуди откъде да започне. Пеони лежеше неподвижно, притиснала с ръка бузата, където я бе ударил Минами. Косите й се бяха разпилели и блестяха разкошно.

— Няма да те нараня, Пеони — успокои я той. — Седни.

Тя бързо се оттегли на колене в ъгъла, колкото се може по-далеч от него. Сано забеляза в очите й лукава искрица — дух, който не бе смазан докрай.

— Разкажи ми сега всичко, което се случи през последната нощ с варварина.

— Вече казах на коменданта Охира. Не видях Спаен сан да излиза. Не знам къде е отишъл — тя мънкаше — на пресекулки, сякаш месестите устни й пречеха да говори. — Беше жив, като го видях за последно. Не съм го убила. Не можех… — силни вопли разтърсиха ялото й, тя скри лице в шепите си. — Защото аз… аз го обичах!

Сано коленичи до нея и постави успокоително ръка на рамото й. Но съчувствието му бързо охладня и отстъпи място на съмнението, когато почувства здравите й мускули — тя беше достатъчно сила, за да осакати един мъж.

Вероятно Пеони бе доловила съмненията му, защото се дръпна, сви се и зарида още по-силно. Сано дръпна ръцете й и я накара да открие лицето си. Риданията й преминаха в хлипане и тя се втренчи в него със страхопочитание. Сълзи се стичаха по бузите й, носът й протече. Сано извади от пояса си кърпа и избърса лицето й едновременно със съжаление и отвращение.

— Спаен е бил груб с теб — каза той. — Обиждал те е, биел те е. Как очакваш някой да ти повярва, че си го обичала?

Обвинителният му тон я накара да се овладее. Тя вдигна глава и отвърна:

— Беше игра. Той нарочно се държеше лошо с мен пред другите. После, когато оставахме сами, аз го връзвах. И го удрях. Той викаше и стенеше, но му харесваше. На мен също.

— Искаш да кажеш, че стражите са чували крясъците на Спаен, докато ти си го биела?

— Да! — присвила очи, Пеони гледаше предизвикателно, което пречеше на Сано да й повярва. Той знаеше, че някои хора изпитват сексуална наслада от унижението и болката. Историята, която му разказа тя, обясняваше синините по тялото на Спаен и въжетата в стаята му, както и това, което бяха чули стражите на Дешима. И все пак не беше ли това хитра лъжа? Търпяла ли бе в действителност насилие от страна на Спаен, преди да си го върне? В отговор на незададения му въпрос Пеони развърза пояса на кимоното си, то се свлече и разкри пред него силен торс почти без талия и малки щръкнали гърди. По жълтеникавата й кожа нямаше никакви белези. Обърна се да покаже гърба си — също без синини. — Никога не ме е удрял!

— Облечи се — заповяда Сано, разочарован от доказателството, което оборваше версията му срещу нея. — Искам да знам всяко твое действие от момента, в който си пристигнала на Дешима последния път, до връщането ти в „Полумесец“!

Строгият му поглед накара Пеони да се подчини. Тя облече кимоното и се сви в него, а лицето й остана скрито зад завесата от коса.

— Оставиха паланкина до вратата. Аз влязох вътре. Стражите ме претърсиха и записаха името ми в книгата. Смееха се и разправяха, че съм имала късмет, дето варваринът ме искал, щото никой друг не би го сторил.

— Занесе ли нещо на острова?

— Не — тя се разплака отново. — Полицията ми взе всичко… когато ме арестуваха… Трябвало да платят на хората, от които съм откраднала… Винаги, преди да изляза, Минами проверява да не би да изнасям нещо от дома. Сега, след смъртта на Спаен сан, вече нямам нищо. Нищо…

Макар че скръбта на Пеони изглеждаше искрена, и Сано не можеше да си представи как може японка да обича варварин.

— Какво се случи после? — попита Сано.

— Стражите ме заведоха в стаята на Спаен сан. Влязох вътре. Той беше там. Ние… — тя се разхлипа, после задъхано изрече — … ние пихме. После… си доставихме удоволствие един на друг. След това съм заспала. Следващото нещо, което си спомням, е как стражите ме разтърсваха, за да ме събудят. Питаха къде е Спаен сан… — последните й думи бяха изречени бързо, сякаш Пеони искаше да скрие важна информация.

— Значи си спала цялата нощ, без да чуеш или видиш нещо? — попита Сано.

— Да — отговорът й, приглушен зад тежките коси, прозвуча като шепот.

Сано отново усети нещо странно в държането й и попита направо:

— Бурята не те ли събуди? Пеони… Погледни ме! — той я хвана за брадичката й и я принуди да повдигне глава. — Кажи ми какво се случи със Спаен.

Чертите й бяха размазани от плача, носът — зачервен и подут, бузите й — на петна. Но очите й се стрелкаха неспокойно зад подпухналите клепачи.

— Изпих пет чаши саке — смотолеви тя. — Спала съм много дълбоко. Дори не съм чула бурята. Ще ми се да ме беше събудила. Защото тогава може би щях да спася Спаен сан.

Лицето й се сгърчи и тя се опита да се извърне. Сано я сграбчи за раменете.

— Директорът Спаен се е държал с теб като с мръсница. Ти не си го обичала, мразела си го. Онази нощ си решила да си отмъстиш. Простреляла си го и си намушкала тялото му, за да изглежда, че е бил ръган, докато умре. Но не е възможно да си го направила сама. Някой ти е дал оръжията, след като си пристигнала на острова. Някой ти е отворил портата към морето. Кой е той, Пеони? Някой от стражите? Комендантът Охира? Говори!

— Причинявате ми болка — разрева се Пеони, като се извиваше и се мъчеше да се освободи от ръцете му. — Не съм го убила. Не бих го направила. Аз го обичах. Нищо не съм видяла. Нищо не знам… — тя се освободи, изпълзя настрана, седна с подвити колене и обви с ръце главата си. От гърдите й се изтръгна силен скръбен вопъл.

— Кой е поставил разпятието на врата на Спаен? — продължи да я разпитва, надвесен над нея, Сано. — Ти или твоят съучастник? Защо? Защото сте християни ли?

Внезапно воплите на Пеони секнаха.

— Не съм християнка — смотолеви тя. — Това е против закона.

Или не е знаела за кръста, или пък споменаването му бе докоснало слабо място.

— Християнската религия забранява убийството — каза Сано — и изисква хората да се обичат един друг. Да не би да си търсила изкупление за греха си, като си сложила кръста? Да не би да го обичаш сега, защото не може да те нарани повече? Да не би омразата ти да е умряла с него?

— Никога не съм мразила Спаен сан — Пеони отметна коси назад. Пълните й със сълзи очи блестяха с ново предизвикателство и лукавство. — Но мога да ви кажа кой го мразеше. Урабе, търговецът на чужди стоки. Защото Спаен сан го е измамил. Той също беше на Дешима онази нощ.

— Но твоето име е единственото в книгата за посетители — каза Сано.

Тя се изсмя презрително.

— Значи в книгата нещо не е наред. Видях Урабе със собствените си очи. Не всичко, което се случва на и Дешима, се записва… — в този миг тя се сепна, сякаш бе казала повече, отколкото възнамеряваше. Зарови глава и изхленчи — уморена съм. Имам работа и Минами ще ме държи гладна, ако не свърша всичко. Моля ви, оставете ме на мира. Казах ви всичко, което знам.

Сано се надигна да си върви, по-объркан от всякога. Мащабите на разследването непрекъснато се разрастваха. Колко още тайни трябваше да разрови, преди да открие истината за убийството на Спаен? Къде беше мястото на християнския символ във всичко това?

Сано не вярваше на Пеони повече, отколкото на стражите. Сигурен беше, че тя крие нещо. Трябваше обаче поне да провери тази история с търговеца Урабе, най-новия заподозрян японец.