Урагири

Глава 23

Погребалната процесия с ковчега на Ян Спаен се изкачваше по стръмните улички към холандското гробище. Преоблечен в тържествени траурни одежди, Сано яздеше почти в края. Най-отпред двама конници проправяха път през тълпата, която се бе събрала да види варварите. Продължаваше да ръми, но никой не търсеше подслон.

— Отдръпнете се! — крещяха войниците, които подтичваха покрай процесията и избутваха напиращата напред публика. — Който пипне или говори с варварите, ще умре!

Но въпреки цялата трескава суматоха погребалното шествие изглеждаше безлико и скромно — нямаше цветя, носачи на фенери, свещеници, песнопения, тамян, камбани или барабани; нямаше и пременени в бели роби оплаквани. Шестима слуги от Дешима, облечени в ежедневните си кимона, носеха ковчега, след тях вървяха помощник-директорът Де Граеф, доктор Хюйгенс и другите трима холандци, които току-що се бяха върнали от посещение при най-големия даймио на Кюшу. Следваха ги Охира, Ийшино, Нирин и двайсет стражи в ежедневно облекло. Точно пред Сано яздеше йорики Ота с още две официални длъжностни лица в Нагасаки. След тях пристъпваха четирима селяни с въжета и лопати.

Законите против християнството забраняваха на холандците да изпълняват своите погребални ритуали и Сано изпита съжаление към Ян Спаен, който бе намерил смъртта си на чужда земя и сега погребението му се превръщаше в евтино зрелище за любопитните местни жители. Най-сетне шествието стигна до гробището. Високи кипариси ограждаха обраслото с трева пространство, нашарено с редици дървени колове, които бележеха гробовете на варварите. Комендантът Охира пристъпи напред и обяви:

— Събрали сме се тук, за да погребем тленните останки на търговския директор Ян Спаен.

Той кимна към гробарите, които започнаха да копаят дупка в сухата земя. Носачите оставиха ковчега. Сано застана до вечно ухиления Ийшино. Охира подкани с жест холандците да започнат ритуала. Варварите заобиколиха ковчега с наведена глава и с шапки в ръце. Де Граеф заговори пръв. Безстрастният му монолог бе съпроводен от дрънченето на лопатите, шумоленето на дърветата и потропването на конски копита.

— Ян Спаен бе смел талантлив търговец — преведе Ийшино. — Той отвори нови пазари и натрупа високи печалби за компанията „Ист Индия“. Бе мой съдружник в продължение на десет години и аз искрено скърбя за неговата кончина.

Сано не обърна внимание на останалата част от хвалебствените слова, а съсредоточи вниманието си върху Ийшино. Този ли палячо бе застрелял Спаен? И как е успял да намушка Пеони? Не бива да се забравя, че Ийшино е имал достъп до складовете на Дешима, знае езика на холандците и спокойно може да заговорничи с тях. Освен това изглеждаше разтревожен и гузен, когато Сано го попита защо Спаен е попълвал счетоводните книги толкова късно след официалната продажба на холандските стоки. Може би защото е знаел, че Спаен осчетоводява и контрабандните сделки. Освен това Ийшино лъжесвидетелства срещу Сано най-много и най-безогледно!

Помощник-директорът Де Граеф сведе глава и се оттегли. Следваше доктор Хюйгенс, който дълго остана безмълвен, с наведена над ковчега глава. Ситните капчици дъжд замъгляваха въздуха. Изкопът вече стигаше до гърдите на гробарите. Хюйгенс изрече само две къси фрази:

— Дано греховете ни бъдат опростени. Почивай в мир — повтори като ехо Ийшино.

От думите на доктора излизаше, че той самият има вина за някакво прегрешение. Откъснат от мислите за Ийшино, Сано отново изпита опасения, че твърде лесно бе повярвал на доктор Хюйгенс. Беше ли изпуснал важни улики по време на срещата им? Възможно ли е докторът да е убил Спаен?

Другите холандци също се изредиха с прощалните си слова. Гробарите поставиха въжета под ковчега и го спуснаха в ямата. Варварите един по един хвърлиха шепа пръст върху ковчега. После гробарите го засипаха. Хората започнаха да се разотиват. Сано мина през обръча войници, проби си път през тълпата от зрители и избърза след Ийшино. Преводачът го видя и хукна надолу по пътя. Сано го настигна, сграбчи го за ръката и го обърна към себе си.

— Не бързай толкова, Ийшино!

Преводачът се ухили:

— Извинете, сосакан сама, извинете.

— Защо издрънка всички тези лъжи за мен? — гласът на Сано прозвуча грубо. — Знаеш добре, че не съм питал холандския капитан за оръжия, нито съм заговорничил с доктор Хюйгенс да смъквам управлението! — Ийшино се сви и започна да трепери, а Сано изкрещя: — Говори! Искам незабавен отговор! Защо излъга?

Най-изненадващо усмивката на преводача се появи отново.

— Не съм излъгал, сосакан сама, не съм излъгал. Просто разказах моята версия за истината, която е различна от вашата. Трибуналът ще реши на кого да повярва.

Каква наглост!

— Тук сме само двамата — каза Сано и го притисна за гърлото, — тъй че ще ми обясниш защо лъжеш. После отиваме при губернатор Нагай, за да оттеглиш показанията си.

Ийшино зарита, заблъска и успя задавено да изрече:

— Моите показания вече са вписани в официалния протокол. Не мога да ги оттегля дори и да искам. А ако ме убиете, това само ще убеди трибунала във вината ви.

С неохота Сано го пусна и попита по-меко:

— Къде беше в нощта, когато е изчезнал Ян Спаен?

Ийшино заговори, като избягваше погледа на Сано.

— Следобеда отидох в къщата на губернатора да превеждам някакви холандски документи. Когато свърших, бе твърде късно и градските порти бяха затворени, тъй че не можах да се прибера вкъщи. Спах в канцеларията си и не знаех, че варваринът е изчезнал, докато не се явих на работа в Дешима… — Ийшино явно бе убеден, че служителите на губернатора ще потвърдят версията му, или защото наистина е бил там, или защото бяха получили заповед да го прикриват.

— А предишната вечер? — попита Сано, любопитен да чуе какво алиби ще представи Ийшино за убийството на Пеони и за покушението над самия него.

— Бях си у дома с жена ми — засия Ийшино. — Тя е племенница на губернатор Нагай.

И достоверен свидетел за поредното „неопровержимо“ алиби.

— А снощи? Беше ли на Дешима?

Ийшино понечи да тръгне нагоре по пътя.

— Трябва да се върна на погребението — каза той. — Може да имат нужда от услугите ми. Разбира се, че не съм бил на Дешима снощи. Само младши преводачите работят нощна смяна. Бях си вкъщи.

— Каква е връзката ти с Ян Спаен? — не спираше да пита Сано.

— Не съм убил варварина. Харесвах Спаен, както и холандците въобще… Те са ми приятели… — срещнал изненадания поглед на Сано, той бързо се поправи: — О, не, нищо нередно; никога не съм се отнасял прекалено доброжелателно към тях. Но ми е приятно с тях. Нали разбирате, те нямат друг изход, освен да се примирят с моята компания. Принудени са да ме слушат и да разговарят с мен. Дори и да не им е приятно… Никога не съм имал истински приятели. Като малък момчетата все ме отбягваха… или си правеха жестоки шеги с мен. Това, че научих холандски, бе моето спасение. Ако не бяха варварите, щях да си остана последен самотник. А Спаен се държеше добре с мен. Не бих сторил нещо, с което да му навредя… Разказваше ми приключенията си… И стриктно следваше съветите ми, когато му кажех нещо… За разлика от вас, сосакан сама — Ийшино се усмихна самодоволно. — Трябваше да ме послушате, когато ви предупреждавах да не се приближавате твърде много до варварите. Може би тогава нямаше да си навлечете всички тези неприятности… — преводачът го заобиколи и забърза нагоре по склона към гробището.

Докато го изпращаше с поглед, Сано изведнъж прозря и други възможни мотиви за лъжесвидетелствата на Ийшино — може би преводачът искаше да си отмъсти за това, че Сано отбягва съветите и приятелството му… А може би Ийшино е престъпник, който се опитва да скрие вината си, като я хвърля върху единствения човек, способен да го разкрие и унищожи?

Сано взе коня си и пое надолу към града. Преваляше следобед. Кийоши бе имал достатъчно време да размишлява над окаяното си положение. Може би вече бе готов да каже истината за появата си в заливчето предишната нощ и да даде някои отговори, които засега заподозрените премълчаваха.