Урагири

Глава 35

Осмият месец настъпи и донесе хладни нощи и ясни, вдъхващи бодрост дни. По една огряна от слънцето ливада с полюшващи се златисти треви на върха на хълма Сано крачеше редом с доктор Хюйгенс. Есенният вятър разпръскваше мирис на запалени огньове. Птици се виеха високо в ясното синьо небе, оплаквайки края на лятото с жалния си писък. Цветни петна в червено, охра и кафяво се вплитаха в зеления гоблен на гората. Варваринът беше с черна шапка и наметало и носеше голяма обла кошница. Наблизо кръжаха десетимата пазачи, определени да съпровождат доктора при неговото официално разрешено дирене на лечебни растения.

Хюйгенс се наведе, откъсна една лоза и каза шепнешком, за да не чуят пазачите, че говори японски:

— Добро за изгаряния — и прибра растението в кошницата.

Сано отскубна стиска джоджен, често предписван от японски лекари.

— Добро за болки в стомаха — каза той на Хюйгенс.

В спокойно разбирателство те внимателно претърсваха ливадата за лечебни растения и обменяха медицински знания. Петнайсет дни бяха минали от нападението над китайския храм. На следното утро Сано бе отишъл на Дешима да информира оцелелите холандци за смъртта на Де Граеф и да се извини на доктор Хюйгенс за неоснователните си подозрения към него. По-късно той и върховният съдия Такеда смениха целия персонал, поддържащ охраната на Дешима, с доверени воини, подбрани след обстойно събеседване и задълбочено проучване на служебните им досиета и личните им качества.

Далеч в пристанището се полюшваше величествен кораб, чийто флаг носеше герба на Токугава. Бе пристигнал предишния ден с важни вести от Едо. Когато оздравял и открил отсъствието на Сано, шогунът отменил заповедите на Янагисава и наредил сосакан сама незабавно да се завърне у дома. Затова Сано трябваше още същия ден да напусне Нагасаки… но не и преди една последна среща с варварина. Доктор Хюйгенс вдигна една богомолка от стрък трева и я постави в стъкленица.

Докато търсеха различни видове лековити треви, погледът на Сано се зарея към холандския кораб, хвърлил котва до голия скалист бряг на Такаяма. След нападението Сано бе отнесъл на капитан Ос труповете на Ийшино и на Лиу Юн — убийците на Ян Спаен и на Маартен де Граеф. Ос се бе оттеглил от пристанището. Няколко души от екипажа останаха на борда, а другите съпроводиха товара до Дешима. Новият персонал на „Ист Индия“ се настани на острова. Сега корабът очакваше благоприятни ветрове, за да отплава.

— Скоро заминава — каза Хюйгенс. — Иде у дома.

У дома, за да съгради отново живота си, който Ян Спаен бе разрушил; да възобнови медицинската си практика и с несекващи усилия да търси изкупление за злодеянието от младежките години. Докато си представяше дългото пътуване на Хюйгенс през океана, Сано си помисли колко малка е страната му в сравнение с огромния свят отвъд нейните брегове. Осъзнаваше, че Япония не може вечно да се изолира от целия свят. Политиката на бакуфу представляваше твърде нестабилна бариера. Все повече чуждоземци щяха да пристигат — не само от Холандия, а и от много други варварски земи — с по-добри кораби и по-мощни оръжия, ненаситни за нови територии и търговия. Сано вече виждаше в шогуна и бакуфу не всемогъщите тирани, а дребни хорица, които се ужасяват да не изгубят властта си.

Скоро кошницата на Хюйгенс се напълни. Съпроводени от охраната, те се спуснаха по хълма и прекосиха заедно града. Пред портите на Дешима двамата се сбогуваха.

— Сайонара, сбогом. Желая ви щастливо плаване, много радост и успех в живота — каза Сано с поклон.

— Сайонара и успех, приятел — докторът протегна ръце.

Първоначално Сано не разбра непознатия жест. После стисна ръцете на Хюйгенс в своите в клетва за вечно приятелство по маниера на варварите.

Хирата и екипажът вече бяха на борда на кораба с всичкия багаж и необходимите за пътуването провизии. Една лодка чакаше да откара Сано на борда. Събраха се зяпачи да гледат отплаването. От тълпата се отдели едно странно трио и се приближи до Сано — Джунко, сияеща в своето кимоно в бяло и червено, придружена от баща си и Кийоши.

В деня след нападението Сано лично бе освободил младия самурай от затвора на Нагасаки и го бе отвел в дома му. В онзи момент Кийоши бе като в несвяст, но сега Сано с облекчение констатира, че макар и все още слаб и блед, той вече изглеждаше съвсем добре.

— Искаме да ви засвидетелстваме уважението си и да ви пожелаем приятно пътуване — каза Кийоши тържествено и тримата сториха дълбок поклон.

Учтивите благопожелания засилиха чувството му за вина.

— Кийоши, за баща ти… Не очаквам да ми простиш, но те моля да приемеш искрените ми извинения. Ако има нещо, което мога да сторя…

Очите на младежа потъмняха от болка, но не и от гняв.

— Баща ми бе решил своята съдба още преди вие да пристигнете в Нагасаки. Онова, което правеше, не беше хубаво… — Кийоши преглътна с мъка, но после се овладя. — Но като отне собствения си живот, той възстанови честта на нашето семейство. Смъртта му не бе по ваша вина — после Кийоши добави вече по-ведро: — Имаме хубави новини — с Джунко ще се оженим. Семействата ни дадоха съгласието си за брака…

Девойката засия. Урабе сви рамене и каза троснато:

— Е, добре, синовната почит у един зет е по-важна, отколкото дарбата на търговец…

— Хиляди благодарности за това, че направихте брака ни възможен — Кийоши се поклони отново.

Докато наблюдаваше как Кийоши, Джунко и Урабе се връщат към града, Сано усети странен покой в душата. Бе събрал двама млади и с това по някакъв начин бе оставил в миналото безплодната си любов към Аой. Сега бе свободен и готов за своята тъй дълго отлагана сватба.

Но още докато вървеше по кея към очакващата го лодка, тутакси се натъкна на ново предизвикателство — губернатор Нагай, обграден от войски и верни служители, се приближи усмихнат:

— А-а, сосакан сама, колко жалко, че трябва да тръгвате тъй скоро. Простете, че престоят ви в Нагасаки не бе от най-приятните. Може би някой ден ще ни посетите отново, при по-добри обстоятелства…

Кръвта на Сано кипна. Какво лицемерие от страна на човека, който му бе създал толкова неприятности!

— Болно ми е, че си заминавам — отвърна той, имитирайки благия тон на Нагай. — Но фактът, че градът остава във вашите вещи ръце, е все пак някаква утеха…

Губернатор Нагай бе спечелил от контрабандата и бе оставил подчинените си да понесат последствията. Тъй като всички свидетели на неговото участие бяха мъртви, а други доказателства липсваха, Сано нямаше как да изиска върховният съдия Такеда да подведе Нагай под съдебна отговорност. Единствената заплаха за него бе Кийоши, който може би знаеше повече за организирането на контрабандата, отколкото бе казал на баща си. Но Нагай бе купил мълчанието на младежа, като бе възстановил положението му на свое протеже и бе финансирал сватбата.

— Да. Добре — губернатор Нагай присви очи. — Поласкан съм от високото ви мнение за ръцете ми… които ще продължат да управляват този град…

Двамата си размениха поклони с неприкрита взаимна неприязън. Когато се качи на лодката, Сано каза:

— Щом се върна в Едо, шогунът ще научи за всичко, което се случи тук.

Нагай се изкиска.

— Не се съмнявам. Но ако се питате какво стана с плячката на контрабандистите, трябва да ви осветля, че стоките вече пътуват към дворцовия управител Янагисава. Без съмнение той ще оцени щедростта, с която му отдавам своята почит… — победоносната усмивка на Нагай сложи край на разговора им.

Сано изгледа губернатора с неволно възхищение: с каква политическа прозорливост защитаваше позициите си! И макар че Сано бе спечелил битката — наказа справедливо един убиец, унищожи контрабандната клика и спаси себе си и Хирата, в крайна сметка той бе загубил войната. Но загубата бе ценен урок, който разкри пред него нови предизвикателства за обета му да следва Бушидо.

Лодката стигна до кораба, чиито горди флагове се вееха над извития дървен корпус и богато украсената с лак и позлата кабина. Моряците спуснаха стълба за Сано. Хирата му помогна да се изкачи на борда.

Капитанът даде заповед за вдигане на котвата. Платното се изду и корабът пое по пристанищния канал към открито море. Сано и Хирата стояха на кърмата и гледаха как доковете, къщите и хълмовете на Нагасаки бавно се отдалечават.

— Никога не съм си тръгвал отнякъде с такава радост — каза Хирата пламенно. — Предпочитам през целия път да страдам от морска болест, отколкото да остана тук и миг повече.

— Съгласен съм — каза Сано.

Напускайки града, той оставяше зад гърба си своята политическа наивност, грешките си и изолацията си в името на една нова преданост и безброй нови възможности за успех.

— Какво смятате, че се е случило в Едо, докато ни нямаше? — попита Хирата замислено.

Сано се усмихна.

— И аз знам толкова, колкото и ти. Но знам със сигурност, че нещата ще бъдат много по-различни, когато се върна… — и той погледна Хирата в очите — … когато се върнем у дома.