Урагири

Глава 28

Когато бойният кораб хвърли котва при кея и Сано слезе по мостчето, вечерният мрак вече се сгъстяваше в нощ. Войниците от патрула носеха запалени метални фенери, които димяха във влажния въздух.

Сано пое към Дешима. Ако възнамеряваха да пренесат още неща от складовете, контрабандистите трябваше да го направят, преди холандският кораб да хвърли котва в пристанището и новодошлите служители от „Ист Индия“ да открият и спрат незаконната търговия. И кога ли щеше да има по-удобен момент, с войниците на губернатора, ангажирани край брега? Нямаше да се нуждаят от тайнствените светлини, за да прогонят евентуални свидетели.

Един офицер спря Сано.

— Има въведен полицейски час. Идете си вкъщи.

— Аз съм представител на шогуна! — възпротиви се той. — Не можете да ми нареждате!

— Напускайте или ще ви арестувам! — заяви офицерът невъзмутимо. Вдигна фенера към лицето му и рече: — Кървите, ако случайно не знаете.

Сано с тревога констатира, че раната му отново бе почнала да кърви през превръзката и яката на бялото му долно кимоно бе обагрена в червено. За да предотврати загноясване, трябваше незабавно да вземе мерки. По обратния път към дома се натъкна на още доказателства, колко трудно щеше да бъде разследването оттук нататък. Войниците го следяха по улиците съвсем открито. Освен това чувстваше присъствието на невидими преследвачи. Когато стигна до квартирата си, пред нея завари постове.

— Някакви вести от Хирата? — попита той Стария шаран, който го посрещна в коридора.

— Съжалявам, господарю — измърмори слугата. — Войниците за малко не са го хванали в имението на градския ковчежник. Убил е човек, докато се е опитвал да избяга. Стражите имат заповед да го убият, щом го зърнат.

Шокът отекна като оглушителен гръм в ушите на Сано.

— Какво, за Бога, е правил в дома на ковчежника?

— От полицията казват, че се вмъкнал там, за да открадне пари и да се махне от града.

— Лъжи! — Сано много добре знаеше, че не е вярно. Хирата явно водеше собствено разследване, което го бе отвело в административния район. Със закъснение забеляза, че Стария шаран фъфли, защото устата му е отекла. — Какво се е случило с теб?

Стария шаран се опита да се усмихне, но лицето му се сгърчи от болка.

— Губернатор Нагай е разбрал как измамих шпионите снощи, като се престорих на вас. Днес ми изпрати човек, който да ми даде урок. Но Стария шаран е държелив. Пък и такава хубава шега си заслужава цената, нали?

— Не! — отвърна Сано, ужасен, че старият слуга бе страдал заради него. И след като вече не можеше да разчита на помощта му, как щеше да се изплъзне от онези, които го следваха неотклонно?

Силата на отчаянието, която го бе крепила през целия ден, внезапно изчезна. Бе съвсем сам, напълно безпомощен. Но в този миг в главата му се зароди идея, която бързо прерасна в строен план.

— Имам нужда от чиста превръзка за раната — каза на Стария шаран. — Нека прислужниците ми донесат храна, да сгреят ваната и да ми приготвят леглото.

Скоро бе сит, чист и с нова превръзка на рамото си. Оттегли се в спалнята си, където футонът, отрупан с меки завивки, предлагаше неустоима подкана за почивка. Но колкото и да бе закопнял за сън, Сано се боеше да заспи. Някъде навън в нощта бе убиецът, който го бе прострелял. Отвсякъде го заобикаляха врагове. Сано препаса мечовете си и легна на пода. Нащрек за приближаваща опасност и с ръка върху дългия меч, той притвори очи, но умората бързо го повлече в дълбока черна забрава.

Сънуваше как върви сред гора от цъфнали вишни, които издаваха особен остър мирис. Някъде храмова камбана биеше непрестанно и звънът й отекваше силен и тревожен. В далечината стоеше жена, а горещият сух вятър увиваше бледото й кимоно около снагата й. Сано разпозна Аой и сърцето му се изпълни с радост. Извика я по име, но камбаната удави гласа му. Изтича към нея и видя, че на лицето й е изписан ужас. Тя не го викаше при себе си, а, напротив — правеше му знаци да бяга. Не чуваше гласа й, а четеше думите по устните й: „Събуди се. Опасност. Бягай.“ Сано стигна до нея и я пое в обятията си. Щом се докоснаха, тя пламна. Тялото й, косите, дрехите, всичко се стопи в горещата задушлива маса от огън и дим.

Сано извика, стресна се и се събуди. Но острият мирис остана. Пукането даже се засили. Усещането за задушлив дим не изчезна. Гъст пушек и странна оранжева светлина изпълниха стаята. Кашлица разкъса гърдите му. Очите му засмъдяха. Това не беше сън. Звънящата камбана бе на пожарната. Къщата гореше. Духът на Аой го бе предупредил.

Сано стана и залитайки прекоси стаята, като се давеше и едва си поемаше дъх. Блъскаше се в стени и мебели, докато накрая опипом успя да открие врата и да я отвори. Връхлетя го гореща вълна. По коридора и в стаята срещу спалнята му пламъците вече пълзяха по стените и поглъщаха хартиените прегради. Дим на талази го обгърна и вкара разяждащи пари в дробовете му. Закрил с ръкав устата и носа си, Сано се втурна обратно в спалнята, където рогозките на пода, цветните стенописи и хартиените прозорци сияеха в пламъци. Внезапно външната стена на стаята с трясък падна навътре и той видя пламъците, които подскачаха във външния коридор. Пукотът преминаваше в рев, прекъсван от грохот и трясък. Не посмя да тръгне по вътрешния коридор, където огънят можеше да го приклещи или пък да го убият падащи греди. Закри глава с ръце и се втурна през ада във външния коридор. Непоносима жега опърли кожата му; горящите татами пареха обутите му в чорапи нозе. Димът го ослепяваше. Той се хвърли през съборената стена в блажения студен и свеж нощен въздух. Падна в градината и се затъркаля, за да угаси пламтящата си дреха.

— Пожар! — изкрещя той с глас, прегракнал от дима. Покривът на къщата бе в пламъци. Искри хвърчаха нагоре като светещи оранжеви птици; платна от черен дим закриваха небето. — Помощ, пожар!

Отвъд градинския зид се разнесоха викове, тропот от тичащи нозе и настоятелният звън на пожарната. Огнеборците на Нагасаки, облечени в кожени наметала и шлемове за лицето, се втурнаха през портата. Започнаха да си подават кофи с вода, донесоха стълби, качиха се на покрива и заляха горящата слама. С дълги куки събориха полуразрушената къща, за да не позволят на огъня да се разпространи. Командирът се приближи към Сано.

— Имате късмет, че сте жив. За слугите е твърде късно. Вече не можем да ги спасим.

На зазоряване изгряващото слънце бе като оранжево петно върху мъгливото небе. Пожарът бе угасен и почернелият скелет на къщата стърчеше зловещо сред сажди, пепел и овъглени греди. В останките от крилото на прислугата Сано и пожарникарите изровиха десет частично обгорели трупа, които все пак можеха да бъдат разпознати — готвачът, икономът, градинарят, конярят, пет прислужници… и Стария шаран. Обзет от скръб, Сано загърна трупа на слугата в покров, донесен от един съседен храм. Сведе глава и шепнешком произнесе молитва за душата на Стария шаран. После, когато ета отнесоха мъртвите в градската морга, изнемощял се облегна на кирпичения зид.

Главата и гърдите го боляха. Дълбока раздираща кашлица го караше да изхвърля гъсти солени храчки. Беше късметлия, че бе оцелял, и за първи път благодарен за отсъствието на Хирата. Където и да се намираше помощникът му, поне не бе загинал в пламъците. Началникът на пожарната команда крачеше сред развалините и си мърмореше под нос, докато ги оглеждаше:

— Това не може да е естествено възникнал пожар, щом толкова бързо се е разгорял така… Вчера валя почти цял ден и би трябвало влагата да предотврати разпространяването на пламъците… Пък и беше топло… Едва ли някой е палил мангалите…

— Значи е палеж? — попита Сано.

— Бих заложил честта си, че е така. Вижте — и началникът ритна една купчина от паднали греди и дъски, — огънят се е движил от външната към вътрешната част на къщата, обратно на обичайния начин. Вижте и това — той вдигна една обгоряла дъска и я подаде на Сано. По дървото ясно личаха мазни отлагания. — Масло за лампа. Разсипано по покрива и после запалено.

Сано захлупи очи с ръце. Заради него невинни люде — в това число единственият му приятел в Нагасаки бяха намерили смъртта си. Ако беше приел самопризнанията на Пеони, ако се бе оставил в ръцете на собствената си съдба, след като го бяха арестували, сега те щяха да бъдат живи. Кой бе сторил повече зло убиецът на Ян Спаен… или Сано? Под привидното си дирене на доблест и чест Сано прозря друга, не толкова благородна цел, която никога до този момент не бе осмислял — чисто егоистичния стремеж да докаже правотата си, да тържествува чрез собственото си морално превъзходство.

Връхлетяха го ураган от чувство за вина, че е станал причина за смъртта на невинни, и буря от гняв, че онези, които преследва, не са се посвенили да убият десет души, за да изглежда смъртта му като нещастен случай. Излезе през портата и се озова на улицата. Приближи до тълпата зяпачи и ги попита:

— Беше ли някой от вас тук, когато пожарът започна?

— Аз — обади се млад самурай. — Видях пламъците и ударих камбаната.

— А забеляза ли някой в близост до къщата?

Самураят кимна:

— Един човек стоеше на покрива. Когато пламъците започнаха да се извисяват, той скочи на съседната къща.

— Как изглеждаше? — попита Сано.

— Бях твърде далеч, за да го видя добре, но носеше широкопола шапка и късо кимоно.

Освен това трябва да е бил достатъчно млад и пъргав. Не може да е бил губернатор Нагай, нито игумен Лиу Юн, но комендантът Охира, търговецът Урабе, преводачът Ийшино и пазачите от Дешима бяха възможни извършители. Сано стисна зъби отчаян — трагедията ни най-малко не бе намалила списъка от заподозрени.

В същото време студената непоколебима ярост се втвърди като леден пласт под яда в душата му. Враговете непрестанно му създаваха трудности, но той нямаше да се откаже. Все още разполагаше с плана, който бе съставил предната нощ. Сега имаше повече мъртви, за които да търси възмездие.

Стига да остане жив достатъчно дълго.