Урагири

Глава 8

Вратата в жилището на доктор Хюйгенс зееше широко отворена и когато Сано, Охира и Ийшино пристигнаха, пред нея нямаше стражи.

— Мога да ви уверя, че тази небрежност е нетипична и охраната ще бъде подобаващо наказана — мрачно рече комендантът и влезе.

В кабинета на доктора рафтовете по стените бяха отрупани с дървени кутийки — всяка грижливо надписана на чужд език. Имаше и много подвързани с кожа книги, човешки череп, мидени черупки, парчета скала, пеперуди и други насекоми в прозрачни стъклени буркани, в които плуваха препарирани екземпляри, включително новородено котенце с две глави. В пълни с вода легени върху пода мърдаха живи раци и морски таралежи. На перваза на прозореца имаше саксии с цветя и един млад самурай ги поливаше с лейка. Двамината от охраната стояха облегнали от двете страни на бюрото и с интерес наблюдаваха холандеца.

Доктор Хюйгенс седеше с гръб към вратата, приведен над нещо сред куп книги и изписани листи.

— И какво ще видим сега? — попита единият от стражите.

Младежът с лейката преведе въпроса на холандски, а после — и отговора на японски и продължи да полива растенията.

— Капка езерна вода.

Охира тропна с крак, стражите се обърнаха и облещиха очи от ужас.

— Бъбрите си приятелски с варварин! — извика комендантът. — Позор!

— Аз поемам тук — каза Ийшино на младия преводач и го отпрати с жест.

Докторът се обърна и стана. Едър, тромав и разчорлен, той бе твърде далеч от представата на японците за сериозен учен. Кожата му бе много розова, а топчестият му нос и бузите му бяха червени като череши. Трябва да беше прехвърлил четирийсетте, защото сред чупливите му кестеняви коси се виждаха и бели нишки. На върха на носа му имаше чифт прозрачни кръгли стъкълца, свързани с извита златна скоба — прочутите очила на варварите, които удивително подобряваха зрението. Зад тях светлите кехлибарени очи на холандеца гледаха Сано интелигентно и с любопитство. Ръцете му бяха с дебели груби пръсти, които изглеждаха неподходящи за деликатните медицински процедури. В десницата си държеше малък метален предмет, съставен от две правоъгълни месингови пластини, прикрепени с нитове във всеки ъгъл. Сано го заразглежда с любопитство и докторът изломоти нещо на холандски.

— Казва, че е научен уред — изчурулика Ийшино.

Сано не откъсваше очи от странния уред — скоба в единия край държеше дълъг болт с нарези, успореден по дължина на пластините. Болтът завършваше с плоска метална кръстачка с малка бурма в единия край и тръба, която минаваше през центъра. Точно срещу върха на тръбата между пластините имаше миниатюрно кръгло стъкълце. Хюйгенс седна зад бюрото и закрепи уреда изправен. После потопи дървена пръчица в чиния с бистра вода и постави една капка от нея върху тръбата на уреда. Обърна се с лице към прозореца и доближи уреда до окото си. Нагласи винтовете на тръбата и кръстачката и пак погледна през стъклото. После се обърна към Сано и му предложи да погледне.

Сърцето на Сано се разтуптя пред перспективата да се запознае с чуждоземската наука. Пристъпи бавно и внимателно стисна болта между палеца и показалеца си. Стражите го наблюдаваха усмихнати. Шега ли беше това? Доближи уреда до окото си, погледна през стъклото и извика от изненада. В центъра на кръгчето, което виждаше, се бе разположило безформено зелено чудовище, което бързо извиваше някакъв кълбовиден придатък. Около него плаваха дълги вълнисти червеи и бодливи сфери.

Сано пусна уреда и отскочи назад. Грабна паничката с вода и погледна в нея, но не видя никакви чудовища. На каква ли варварска магия бе станал свидетел?

Стражите и докторът избухнаха в смях. Дори Охира се усмихна.

— Уредът е увеличител — обясни Ийшино с усмивка на превъзходство. — Работи на същия принцип като далекогледа на холандците и прави така, че малките твари във водата да изглеждат големи.

Лицето на Сано бе пламнало от смущение.

— Излезте — каза той на стражите.

Овладя се с достойнство и изгледа ядосано Ийшино и Охира. Стражите се измъкнаха навън, като притискаха с ръка устата си. Изражението на коменданта и преводача стана почтително, но доктор Хюйгенс продължи да се смее.

— Хо-хо, хи-хи, хо-хо! — коремът му се тресеше, лицето му още повече почервеня.

— Престанете! — заповяда Сано.

После очите му срещнаха очите на варварина и в тази веселост той забеляза само гордост от научното чудо, а не злоба. Непознатият за Сано кикот на чужденеца бе комичен. Той се усмихна, после също се разсмя на глас. Дружният смях ги сближи. Сано хареса холандския лекар и съжали, че трябва да го разпитва като заподозрян в убийство. Когато престанаха да се смеят, каза делово:

— Уважаеми докторе, трябва да ви съобщя нещо. И освен това трябва да ви задам няколко въпроса.

От разпита се разбра, че доктор Хюйгенс работи за компания „Ист Индия“ от дванайсет години — откакто пътува като корабен лекар. Вечерта, в която бе изчезнал Ян Спаен, бе работил в кабинета си, а през нощта бе спал непробудно. Очевидно нямаше мотив да убива търговския директор, а и огледът на помещението не разкри никакви улики. Сано тайно се бе надявал да снеме подозренията от приятеля на доктор Ито, но при това положение губеше една възможност да спаси себе си. После изведнъж го осени една идея.

— Това ли е всичко? — попита Ийшино. Охира чакаше нетърпеливо.

Това, което Сано бе намислил, бе опасно, незаконно, безразсъдно — бе държавна измяна, върховно предателство! Но истината бе по-важна.

— Бих желал да остана за малко насаме с доктор Хюйгенс — каза той.

Комендантът се намръщи.

— Това е извън разпоредбите. Забранено ми е да го допускам.

— Опасно е човек да остава насаме с варварин — подкрепи го Ийшино. — Пък и хората може да си помислят, че заедно заговорничите срещу правителството! И как ще разговаряте с него сам?

Докторът гледаше с любопитство и очакваше да му преведат.

— Поемам пълна отговорност за действията си — настоя Сано. — Вървете. Ще се срещнем при портата, когато свърша.

От балкона той проследи с поглед как Охира, Ийшино и стражите слизат по стълбите и тръгват надолу по улицата. После с усещането, че навлиза все по-дълбоко в рискованата игра, се върна в кабинета и затвори вратата след себе си. Отиде до прозореца и внимателно огледа двора. Отвън патрулираха двама стражи, достатъчно далеч, за да не могат да ги чуят. Сано се обърна към Хюйгенс. Извади писмото на доктор Ито от пояса си и му го подаде. Лекарят явно се озадачи, но намести очилата си, зачете мълчаливо, после се усмихна и кимна.

— Ито Генбоку — каза той, като посочи първо писмото и после Сано. — Ито Генбоку.

Датук добре, но как да продължат? Сано заговори високо, подкрепяйки думите си с изобилие от гримаси и жестове.

— Необходима ми е помощта ви, за да огледам тялото на директора Спаен. Да видя дали убиецът е оставил някакви следи… — изчака секунда-две, после поклати глава. — Безсмислено е!

Без преводач докторът никога нямаше да разбере какво се иска от него.

— Аз помага Ито приятел — внезапно каза Хюйгенс. — Аз видя тяло — произношението му беше странно, но думите — разбираеми. — Аз може видя как умрял. Кой убил.

— Вие говорите японски! — Сано се втренчи в него удивен.

Докторът хвърли поглед към вратата и поставяйки пръст върху устните си, каза:

— Две години аз тук. Хора говоря. Аз слуша. Учи. Сега помага Ито приятел. Да?

— Хайде.

Въодушевен, Сано поведе доктор Хюйгенс към къщата, в която бе трупът на Спаен. На стражата отвън каза:

— Докторът ще подготви тялото за погребението. Донесете го в кабинета му.

Стражите се поколебаха.

— Комендантът Охира нареди тялото да стои тук и да държим варварите настрана от него — възпротиви се единият.

— На моя отговорност — каза Сано.

Стражите изнесоха тялото, увито в бяло платно. Внесоха го в кабинета на доктор Хюйгенс на приземния етаж близо до източната стражева кула. В дълбочина помещението стигаше до другия край на сградата, а големите прозорци гледаха към улицата и задния двор. В центъра се намираха две дълги, високи до кръста маси с прилежащи места за сядане. Стражите поставиха тялото върху една от тях. Появиха се слуги и понечиха да отворят кепенците на прозорците.

— Не. Запалете лампите — Сано не искаше свидетели. — Донесете вода и парцали.

Слугите се подчиниха. Сано нареди на стражите да излязат. Най-после той и докторът останаха сами.

— Развийте тялото — каза Сано на доктор Хюйгенс. Той не възнамеряваше да участва в огледа, освен ако не се налагаше. Вече усещаше как скверната аура на смъртта прониква през белия покров и изпълва мрачното душно помещение.

Варваринът сякаш не споделяше отвращението на японеца към смъртта. Внимателно, но без погнуса той откри главата на директора Спаен, после смъкна платното от осакатения торс и вкочанените крайници. Не потръпна от противната миризма на разлагаща се плът, а заоглежда стореното от убиеца спокойно и безпристрастно.

Изведнъж Сано изтръпна. Не трябваше ли варваринът да се изненада от раните на Спаен? Или пък добре знаеше какво да очаква? А може би просто докторът толкова пъти бе виждал такива ужасни рани, че бе претръпнал към подобни изживявания.

Доктор Хюйгенс поклати глава.

— Това не убило — каза той, като посочи верижката с кръста. С мимики и жестове изимитира задушаване.

— Тяло подува вода… — след това посочи прободните рани: — Това не убило също…

— Какво имате предвид? — попита стъписан Сано.

— Как така? Че той е намушкан жестоко!

— Не. Не — доктор Хюйгенс измърмори нещо на холандски, явно объркан от липсата на японски думи в речника си. — Бой не достатъчно убива. Гледа? — той вдигна ръка, сякаш стискаше въображаем нож и се престори, че напада Сано, който инстинктивно вдигна ръка да се предпази и посегна към меча си. — Да! Ти защити, ти бори. Спаен не бори… — докторът докосна ръцете и китките на мъртвеца, по които нямаше никакви следи от отбрана. — Спаен силен. Спаен добре бори. Не оставя убият…

— Чудесно! — Сано въздъхна шумно. Обзе го отчаяние. Единственото по случая, в което досега не се съмняваше, бе как е умрял Спаен. А ето че докторът разби на пух и прах тази увереност. — Може би Спаен е бил убит, докато е спял. Но в стаята му нямаше следи от кръв. Може да е удавен. Но защо убиецът ще го обезобразява, след като вече е мъртъв, вместо да го натъкми като нещастен случай? И защо е сложил разпятието на врата му?

Доктор Хюйгенс се наведе над трупа, опипа с пръст разкъсаната плът около най-ужасната рана и я заоглежда над стъклата пред очите си. После отвори един шкаф, като си мърмореше нещо на холандски. Сано усети как дъхът му спря само при вида на онова, което се съдържаше вътре: триони, чукове, клещи, сонди, ножици и ножове с всякакви размери. Възможно ли е някой от тези инструменти да е нанесъл раните на Спаен? Докторът избра нож и клещи и ги постави върху масата. Явно с намерението да прави аутопсия, той отвори кепенците на прозореца.

— Не! — извика Сано, хвърли се към тях и ги пусна отново.

— Трябва светлина. Трябва въздух — възпротиви се Хюйгенс.

— Не можем да допуснем някой да ни види. Аутопсията е престъпление! — съзря недоумяващия поглед на доктора и опита да се изрази по друг начин: — В Япония да се реже труп, е лошо.

Изражението на доктора се проясни, от което стана ясно, че го е разбрал.

— В Холандия не лошо — каза Хюйгенс. — Ние гледа тяло, учи как работи. Учи как лекува. Всички гледа. Не наказва… Ти ходи училище?

Сано потвърди.

— Изучавах история, калиграфия, математика, военна стратегия, китайските класици, бойни изкуства. Когато завърших училище, преподавах тези предмети.

— А! — Хюйгенс закима ентусиазирано. — Ти учител — удари се в гърдите — как мен.

Те се усмихнаха един на друг. Плахото доверие между тях растеше и Сано се поддаде на порива да сподели нещо съкровено.

— Щях да остана учител до края на живота си — обясни той и разказа с най-прости думи как баща му в желанието си да подобри социалното положение на семейството го бе уредил с държавна служба на детектив от силите на реда, което бе довело до настоящия му пост. — Вие имате ли семейство?

Веселото изражение изчезна от пълното лице на Хюйгенс.

— Жена и син мъртви — каза той мрачно. — Татко иска аз учен. В Холандия аз доктор. Преподавам там, Париж и Рим също. Но повече не… — замълча, а после с усилие се усмихна и каза: — Сега гледа тялото Спаен. Ние учи. Добро, да? — взе един нож и пристъпи към аутопсията.

Първо изряза парчета разкъсана плът от вътрешността и около раната на гърдите. С клещите извади съсиреци кръв, части от кости и един охлюв, който се бе настанил в отвора. Вонята на гниещо месо стигна до ноздрите на Сано. Нещо се надигна в стомаха му. Съзнателно насочвайки вниманието си другаде, за да не повърне, той се зае да сваля синджирчето с кръста от врата на Спаен — важна улика, която не искаше да бъде погребана заедно с тялото.

— Какво търсите? — попита той с надеждата, че процедурата скоро ще свърши.

Хюйгенс отвърна с една дума, която Сано не разбра. Докторът навлизаше все по-дълбоко, извърташе клещите, човъркаше из плътта. Зловонна течност бликна от раната и в този момент клещите на доктора удариха нещо твърдо.

— А! — възкликна лекарят. Но не успя да хване предмета с клещите и затова донесе малък трион, с който разряза едно покрито с кръв ребро. Сано стисна очи, докато траеше ужасният стържещ звук. Когато ги отвори отново, видя как доктор Хюйгенс бръкна в раната. — А! — повтори той и победоносно измъкна мръсната си ръка от гръдния кош на Спаен. Изплакна намереното метално топче с размер на речно камъче в кофа с вода, после го показа.

Сано разбра какво е това, и сърцето му се сви.

— Куршум. Директор Спаен е бил застрелян.

— Застрелян. Да!

Доктор Хюйгенс с жест имитира стрелба и развълнувано заприказва на холандски, но Сано можеше да се досети какво казва.

— След като Спаен е умрял, убиецът се е опитал да извади куршума, но не е успял — опита се да отгатне Сано и продължи: — Затова е разрязал областта около огнестрелната рана, за да прикрие отвора. Ръгал е с ножа и е удрял тялото, за да изглежда, че Спаен е бил намушкан и пребит до смърт. Може би е християнин и е поставил кръста за изкупление. После е хвърлил тялото в морето с надеждата никога да не бъде намерено.

Отвън се чуха гласове, някой идваше.

— Подгответе тялото за погребението — каза той на Хюйгенс.

Аутопсията бе приключила, но на Сано му се щеше изобщо да не бе провеждана. Резултатът бе променил фокуса на разследването му и го бе поставил в опасната позиция, която се надяваше да избегне. Измяна… думата отекна в ума му, а заплахата от смъртно наказание и позор изглеждаше все по-реална. Варварите на Дешима нямаха оръжие, конфискуваха им го още на влизане в пристанището. Следователно убиецът бе японец, съотечественик, когото Сано трябваше да преследва с риск за собствения си живот.