Урагири

Глава 30

Сано бавно прекоси двора. Тримата пазачи пред къщата на варварите го изгледаха със смътно подозрение. Той им кимна, те отвърнаха на поздрава му и после продължиха играта си на карти. Сано си отдъхна — първата пречка бе преодоляна. Стигна до оградата, отвори портата и се озова в тесния пасаж между двете огради. Поколеба се и тръгна напред, но тутакси чу зад себе си стъпки. Взрив от паника отекна в главата му и той ускори крачка. Вляво съзря портата, която търсеше. Шмугна се през нея и се озова в градината на административната сграда. Отвъд декоративно езеро се издигаше дългата двуетажна къща на коменданта. Сано се огледа, но не видя никого. Отправи се към вратата с твърда стъпка, както би вървял пазач, който отива там по работа. Мина през входната врата и влезе в сумрачен празен коридор с нисък таван, гол дъсчен под и хартиени стени. Таванът над него изскърца — горе имаше някой. Сано хлътна в първата отворена стая. Беше типична канцелария — с бюро в единия ъгъл и ниша зад него. Дълъг свитък, целият изписан с туш, лежеше отворен на бюрото. Сано хвърли бърз поглед — беше списък на стоки с дата отпреди две години: китайска коприна, английска вълна, индийски памук, еленови кожи от Камбоджа, индийско орехче от Островите на подправките, бинокли от Холандия… Всяка стока бе описана най-подробно. Но Сано повече се интересуваше от стоките, които не присъстваха в списъка. Никъде не откри упоменато огнестрелното оръжие или часовниците, намерени в пещерата на контрабандистите. Документът носеше кръглия червен печат на коменданта Охира — доказателство, че самият той е фалшифицирал описа на внесените стоки, като е изключил онези от тях, за които е знаел, че ще бъдат продадени нелегално, за да не бъдат докладвани в Едо. Обзет от въодушевление, Сано нави ръкописа и го мушна под туниката си. Това бе доказателството, от което се нуждаеше, за да убеди трибунала в своята невинност. Улика, която доказва, че контрабандата предхожда неговото идване в Нагасаки, и хвърля обвинение върху един от главните свидетели срещу него.

И тогава, точно когато вече се канеше да се обърне и да си тръгне, забеляза на писалището лист хартия, изписан само донякъде. Беше недовършено копие на описа. Между стоките, които Сано вече бе прочел, веднага му се набиха в очи колоните на контрабандната плячка. Хартията бе чиста, бяла и шумоляща, а калиграфията — лично на коменданта Охира. Явно в очакване да му бъде направена ревизия Охира се бе заел да изготви нов опис, включващ стоките, изключени от оригинала.

Оставянето на двата списъка един до друг и на видимо място заинтригува Сано. Разбира се, след като целият персонал на Дешима бе включен в конспирацията, Охира нямаше причина да крие компрометиращи документи. Но Сано съзираше по-дълбок мотив за подобно действие — мотив, от който можеше да се възползва. Той сгъна листа, тикна го в туниката си и понечи да излезе от стаята. Звук от отваряне на входната врата го спря. По коридора затрополиха бързи стъпки. Сано се обърна и се втурна към прозореца.

— На острова има нарушител! — разнесе се познат глас. — Всички излезте и го търсете! Незабавно!

Още трополене, развълнувани гласове.

— Той проснал в безсъзнание пазача на доктора варварин — разпалено обясняваше на някого Нирин.

Вратата на канцеларията се отвори и Нирин влетя в стаята.

— Кенджи, веднага иди на сушата и доведи коменданта Охира — нареди командирът. — Кажи му… — стъписаният му поглед постепенно разпозна Сано до прозореца. Лицето му се изкриви от гняв. — Вие! — после добави с горчив смях: — Трябваше да се досетя… — и със светкавично движение извади меча си от ножницата. Острието изсвистя във въздуха право към врата на Сано, който парира с откраднатия дълъг меч. Остриетата им се срещнаха с остър звън на стомана. Сано извъртя своя меч, освободи го и пробва напречен удар. Нирин се изсмя и се хвърли в нова атака. Като отличен боец заместник-началникът веднага долови слабото място на противника си — рамото на Сано, и съсредоточи атаките си именно там, за да го принуди да се бие с вдигнат меч. Все пак Сано успя да нанесе няколко ответни удара, макар че Нирин го притискаше все повече към стената. В стаята нахлуха няколко стражи.

— Стойте настрана! — заповяда им Нирин. — Той е само мой!

Изцяло преминал към защита, Сано посрещаше и парираше противниковите удари. Рамото му все повече отмаляваше. Нирин пробва да посече врата му. Остриетата им се пресрещнаха. Сано изпусна меча си и зрителите избухнаха в радостни възгласи. Нирин вдигна собственото си оръжие с две ръце. Сано отскочи назад точно навреме, за да избегне напречното посичане. Извади късия си меч, но поради намаления обхват не можеше да се приближи достатъчно до Нирин, за да нанесе удар. Ако продължаваше така, битката беше загубена.

Прикляквайки, за да избегне удар към главата, Сано ритна една преграда на пътя на противника си. Нирин политна напред и изпъна ръце, за да възстанови равновесието си. Сано не се възползва от възможността да посече противника си — искаше Нирин жив. Втурна се зад него, сграбчи го отзад за яката на туниката му и го дръпна нагоре. Тикна меча си под дясната му ръка, опрял върха на острието в незащитената подмишница.

— Хвърли оръжието! — заповяда той. Нирин се вцепени. Отвори уста, за да каже нещо, но не издаде нито звук. Викове на разочарование се разнесоха от мъжете при вратата. Сано повтори заповедта си и Нирин пусна меча си. — Извади от ножницата и другия и го хвърли ей там — каза Сано. — А сега скръсти ръце — Нирин се подчини. Широкият му ръкав се свлече и покри меча на Сано. — Двамата заедно ще напуснем острова — продължи Сано и тикна Нирин към вратата. — Махнете се от пътя ми — заповяда на стражите и служителите — или той ще умре.

Зяпнали от изненада, мъжете не се отдръпнаха. Сано натисна меча нагоре, докато усети, че острието прониква в плът. Нирин трепна и изрева:

— Направете, каквото ви казва!

Хората му отскочиха от вратата. Сано прекара Нирин по коридора и вън от къщата.

— Не ме следвайте или ще го убия! — извика той през рамо, попречвайки на стражите да се втурнат след тях през градината.

— Ако смяташ, че можеш да се измъкнеш по този начин, трябва да си луд! — в гласа на Нирин прозвуча страх. — Целият остров е пълен с войници. Никога няма да минеш покрай тях.

— Напротив, ще го сторя, и то с твоя помощ! — Сано ритна портата, за да я отвори, и бутна Нирин да мине през нея.

В двора всички глави се обърнаха към тях. Всички звуци и движения секнаха. После настана глъч. Стражите ги заобиколиха с извадени мечове.

— Пуснете ни или ще го убия — изкрещя Сано и натисна меча си напред, показвайки дръжката.

Тълпата утихна. Всички очакваха заповедите на Нирин. Той пое рязко дъх и пресилено се изсмя.

— Не можеш да ме убиеш. Трябвам ти, за да избягаш. Не го слушайте. Той блъфира.

Тълпата се размърда, но Сано почувства неувереността на Нирин и видя отражението й върху лицата на хората му. Знаеше какво си мислят — който е достатъчно безумен да проникне на Дешима, вероятно е достатъчно безумен и да убие своя заложник. Накрая тълпата се раздели. Сано и Нирин поеха напред, стъпка по стъпка, надолу по безкрайната улица.

— Къде е комендантът Охира? — попита Сано.

Нирин му хвърли жлъчен поглед.

— Местонахождението на моя началник не е твоя работа — каза той, докато наближаваха главните порти. — Нищо няма да ти кажа.

— Къде е Охира? — Сано смушка Нирин и изтръгна приглушено стенание. След моста трябваше да мине покрай главната стражева кула, по изпълнената с люде крайбрежна улица, през войските в града, но щеше да се справя с нещата едно по едно. Стигнаха до портата. — Отвори я! — нареди Сано на пазача. — И се погрижи никой да не ни следва.

Нирин се скова; пот се стичаше по лицето му. Очевидно се страхуваше повече от осакатяване, отколкото от смъртта. Той изрече през стиснати зъби:

— Прави, каквото ти казва.

Пазачът отвори портата. Сано изведе затворника си на моста.

— Къде е Охира?

— Добре! — Нирин вече трепереше. — Каза, че отива в храма на Дайкоку. Какво толкова искаш от него?

— Истината за убийството на Спаен и за контрабандата — отвърна Сано. Сътрудничеството на коменданта Охира бе ключът към свободата — неговата и на Хирата. Когато пресякоха моста, пазачите се поклониха на своя началник и погледнаха навъсено Сано.

— Кажи им, че съм дошъл на Дешима с твое позволение — прошепна Сано, като продължаваше да крие меча си под ръкава на Нирин. — Те трябва да се погрижат никой друг да не напуска острова.

Нирин повтори лъжата с изтънял глас. Стражите го пропуснаха и Сано въздъхна с облекчение. Минаха и през проверочния пункт без обичайните формалности при излизане. На крайбрежната улица се смесиха с войниците, облечени в подобни униформи.

— Няма да се измъкнеш безнаказано от всичко това, защото аз ще те убия — изсъска Нирин.

— Ти ли стреля по мен? — попита Сано. — Ти ли подпали къщата ми?

— Не, и съжалявам, защото, ако бях аз, сега щеше да си мъртъв.

— Ти ли уби Ян Спаен и Пеони?

— Не!

Сано знаеше, че не може да задържа Нирин безкрайно. Огледа се за някакъв начин да се освободи от своя заложник без битка до последен дъх. После ускори крачка, принуждавайки Нирин да върви по-бързо.

Заведе го при кладенеца, откъдето стражите пълнеха вода за цистерните на Дешима, и му нареди:

— Скачай вътре!

Нирин се изсмя:

— Няма. Ти си луд!

Поредно смушкване с меча и той се покатери върху каменния ръб на кладенеца. Силен тласък откъм Сано го запрати вътре. Той изчезна надолу в празното пространство, а писъкът му дълго ехтя след него. Чу се плисък на вода, когато падна в нея. Ужасените му викове продължиха да кънтят от дъното на кладенеца:

— Помощ! Помощ!

Гражданите се втурнаха да видят кой е паднал в кладенеца. Дойдоха и служители на реда. Затърсиха въже и силни мъже, които да помогнат на пострадалия.

Сано се измъкна в суматохата, преди някой да успее да го спре, и се отправи към храма на Дайкоку.