Урагири

Глава 31

Храмът на Дайкоку бе разположен на горист склон недалеч от покрайнините награда. Сано мина през портите му наред с поток поклонници — селяни, търговци и самураи. Покрита с каменни плочи пътека водеше до главната постройка. Богомолците се трупаха около сергии със сувенири и закуски. Свещеници в бели роби и продълговати черни шапки се смесваха с тълпата. Свежият планински въздух разпръскваше наоколо сладкия мускусен аромат на тамян. Изведнъж се разнесе звън на камбана — дълбок и чист. Над града слънчевите лъчи пронизваха облаците като ребра на блестящо сребърно ветрило. Сано уми ръце в ритуалната каменна чешма. Спокойната атмосфера на храма повдигна духа му.

Огледа двора и забеляза коменданта Охира пред една сергия, на която продаваха талисмани, бонбони и пъстри нанизи от оригами28 — главно на летящи жерави, които символизираха дълъг живот. Докато Сано се приближаваше, Охира си купи молитвена плочка, потопи четчица в туша и написа върху нея молитва. Вглъбен в заниманието си, той не забеляза Сано, който го доближи в гръб.

„Защити ни от зло и нека грижите ни бъдат заменени с блаженство“, прочете Сано през рамото му. Следваха едно по едно имената на близките му. В този момент Охира вдигна поглед и го видя.

— Пак вие — каза той уморено. — Нямате ли свян, та ме безпокоите на това свещено място? — той изглеждаше по-изпит от всякога, сякаш плътта бе изсъхнала тялото му. — Какво искате? Как ме открихте?

— Нирин сан ми каза къде сте.

Охира го изгледа учуден:

— Били сте на Дешима? Но как? Пропускът ви беше отнет?

— Това не е важно — отвърна Сано. — По-важно е онова, което намерих там — и той извади свитъка и недовършеното копие от кимоното си. — Трибуналът ще бъде заинтригуван, не мислите ли?

По искрата, която проблесна в погледа на Охира, му стана ясно, че разбира какво означаваше всичко това. Побиха го тръпки. После клекна и заби в земята молитвената си плочка между останалите, които бяха положени в краката на каменното божество. Ръцете му трепереха.

— Значи сега съм в ръцете ви — каза той, а отчаянието се отрази в увисналите му рамене и в меланхоличния тембър на гласа му. Той докосна молитвената плочка. — Пращам молитвата си твърде късно, за да има полза от нея…

— Или може би молитвата ви вече е добила ползата си… — добави Сано.

— Какво искате да кажете? — попита Охира, без да поглежда Сано.

— Оставили сте тези документи най-отгоре, сякаш сте искали някой да ги намери… И всъщност не съжалявате, че съм ги открил — Сано мушна свитъка и копието обратно в кимоното си. — Боговете са мъдри. Понякога те изпълняват дори трудноизпълнимите ни желания…

Охира се засмя горчиво.

— Чрез вас, изпълнителя на моята съдба? Мислите ли, че желая публично опозоряване и презряна смърт? Уверявам ви, случаят не е такъв.

— Нима? — възкликна Сано. — Може да сте се заклели да браните закона и да не позволявате другите да вършат престъпления, но не можете да живеете, когато синът ви умира…

След дълъг миг мълчание Охира заговори с приглушен от скръбно примирение глас:

— Аз компрометирах охраната на Дешима и фалшифицирах описа на стоките в складовете по нареждане на губернатор Нагай. Не исках да го сторя, имах ли избор? Един самурай трябва да се подчинява на своя господар, така повелява Бушидо… Нагай каза, че ако откажа, ще ме замени с някой друг, който ще позволи контрабандата. Заплаши да оттегли покровителството си от Кийоши… — гласът на Охира се прекърши от болка. Той се обърна към Сано, протегна ръка в умолителен жест да го разбере и попита: — Какво трябваше да направя? — после сведе глава над скръстените си ръце. — Сега всичко е загубено.

— Не съвсем — каза Сано.

— Какво искате да кажете? — в гласа на Охира трепна искрица надежда.

— Кийоши може да бъде спасен… — Сано се поколеба. — Вашият син не е контрабандист или убиец… Единственото му престъпление е, че обвини мен, за да защити вас. Ако го убедим да каже истината, няма защо да умира.

Охира изстена.

— Вие не знаете цялата история. А аз мога да ви уверя, че когато я научите, няма толкова да ви се иска да помогнете на Кийоши. Тази сутрин го посетих в затвора. Разказа ми всичко. Преди два месеца преследвал тайнствените светлини, защото една гадателка му казала, че ще му помогнат да се ожени за Джунко, момичето, което обича. Кийоши видял, че светлините отиват на Дешима, и ги последвал в заливчето, където видял контрабандистите. После ме чул случайно да казвам на стражите да охлабят охраната в нощите, когато става контрабандата. Той не знаеше, че губернатор Нагай и други служители са замесени. Решил, че аз лично съм оглавил мрежата. В нощта на ареста отишъл в залива, за да ме убеди да се откажа… — значи Кийоши бе отишъл да „спре“ и да „предупреди“ собствения си баща. Предположението на Сано се потвърди. Тъжен смях заседна в гърлото на Охира: — Горкият мой предан наивен син! Да, той ме защитаваше, но не само с лъжа. Започна да охранява брега през нощта, защото се страхуваше, че ще ме хванат — откъде можеше да знае, че и служителите на брега са съучастници? Пускаше стрели по всеки, който се доближаваше до пристанището…

— Значи той е стрелял по мен? — попита Сано изненадан. Не Нирин или стражите от Дешима; не някой убиец, пратен от дворцовия управител Янагисава. Той се бе досетил за мотива на Кийоши, но не бе предположил колко далеч може да отиде момчето, за да защити баща си…

— Извинявам се заради сина си — каза Охира. — Не е искал да ви причини зло. Целта му е била само да ви изплаши. Когато е разбрал, че няма да напуснете пристанището, е изпаднал в паника и е стрелял напосоки, докато ви уцели… По-страшното е, че вие сте представител на шогуна, върховния господар, а това е предателство. Ето защо трябва да бъде наказан. Както и аз, и цялото ни семейство…

— Когато съдиите научат за престъпленията ви, ще ви осъдят на смърт — каза Сано. — И аз не мога да ви спася… а и вие не го искате, нали? — мълчанието на Охира бе потвърждение. — Но когато се върна на поста си, ще убедя бакуфу да освободи съпругата и по-малките ви деца от наказание — при особени обстоятелства Сано бе правил това за семействата и на други престъпници. — А Кийоши няма защо да умира, ако не докладвам онова, което ми казахте. А аз няма да го сторя, но само ако ми помогнете…

Охира се втренчи в него, сякаш не смееше да повярва на ушите си.

— Разбира се, че ще направя всичко. Всичко!

— Разкрийте ми убиеца на Ян Спаен — каза Сано, — и имената на всички контрабандисти.

— Не зная… — отчаянието отново издълба бръчките по лицето на Охира. — Не бях там, когато Спаен е умрял. Даже не съм стъпвал в онзи залив. Нирин управляваше лодката… Моята работа бе да подправям описите на стоките и да отслабвам охраната на Дешима…

„И да поемете вината, ако нещо се случи“, помисли си Сано. Колко умно от страна на Нагай предварително да избере изкупителната жертва!

— Как се свързвахте с контрабандистите — попита Сано, вкопчвайки се във всяка следа.

— В канцеларията ми пристигаха анонимни съобщения, но никога не съм се опитвал да ги проследя и не исках да знам повече, отколкото е необходимо. И унищожих всичко.

Значи нямаше писмени доказателства срещу Нагай, Ийшино, Урабе или който и да е друг. Но Сано отказваше да се предаде.

— Какво точно гласяха тези съобщения?

— Определяха деня и часа на контрабандата. Мястото, където моите хора трябваше да откарат стоката… — гримаса на отвращение изкриви устните на Охира, сякаш провокиран от неприятен спомен.

— Какво има? — попита Сано.

— Вчера дойде поредното съобщение. Моите хора трябва да прехвърлят останалата част от контрабандната стока утре.

— Къде и кога? — попита Сано. Ако успееше да доведе тази информация до знанието на съдиите от трибунала, може би щяха да го освободят и да преследват истинските престъпници. За първи път усети, че успехът не е непостижим.

— В съобщението се казваше, че трябва да се определи ново място на среща — поясни Охира, — защото заливчето вече е затворено. Трябва да чакам по-нататъшни инструкции.

Сано стана да си върви.

— Уведомете ме, когато получите вест — каза той.

— Да, разбира се. Как да ви открия?

— Можете ли да предложите някоя тиха и уединена странноприемница?

— „Двойно щастие“ — Охира му обясни къде се намира. — Ще ви пратя съобщение там.

— Ще се оправите ли? — попита Сано, загрижен за човека, чието унищожение щеше да разчисти път към истината и собственото му спасение.

Гласът на коменданта прозвуча далечен и вглъбен:

— Просто ще остана тук още известно време.

Преди да си тръгне, Сано се поклони пред вътрешното светилище и остави за късмет монета в кутията за волни пожертвования. После напусна храма с намерението да се приюти в странноприемницата, докато очаква съобщението от Охира. Но когато пристъпи вън от портите, бе пронизан от предчувствие за опасност миг преди да съзре причината за това.

Надолу по главния път покрай него минаваше огромно шествие, водено от пешаци, понесли знамена с герба на Токугава. Конници съпровождаха три паланкина, чиито отворени прозорци ограждаха лицата на сурови възрастни служители в черни церемониални шапки и роби. Следваха ги цяла армия слуги и носачи, понесли сандъци и вързопи. Сърцето му се сви. Усети, че му призлява от ужас. Трибуналът бе пристигнал ден по-рано от очакваното. Времето му беше изтекло. И нямаше възможност да изпълни плановете си.

А откъм града се носеше гневна орда самураи — йорики Ота в пълни бойни одежди, дошини, размахващи джите, конници и пешаци, и Нирин — мокър до кости и бесен.

— Ето го! — изкрещя Нирин и посочи към храма. — Хванете го!

Ордата се хвърли върху Сано. Служителите на реда отнеха мечовете му, завързаха му ръцете и го повлякоха към града.

— Процесът ти започва утре сутринта — уведоми го йорики Ота с победоносен кикот. — Дотогава ще се наслаждаваш на щедрото гостоприемство на затвора — той изплющя с юзди и махна на подчинените си да го последват: — Да тръгваме.