Урагири

Глава 2

— Къде е този окаян пристанищен патрул на Нагасаки? Досега трябваше да са ни видели и да са дошли да ни посрещнат! — величествен в своята ризница на плочки и шлем с рога, капитанът на кораба крачеше ядно по палубата. — Това е позор! Ние сме пратеници на шогуна! Някой ще си плати! — после изкрещя към екипажа: — Пригответе се за акостиране и за сваляне на пътниците… — и отправи подигравателна усмивка към Сано и Хирата, които с тревога се взираха в брега, докато корабът приближаваше пристанището на Нагасаки.

Хирата въздъхна с облекчение. От прекараната морска болест той бе блед, треперещ и доста отслабнал:

— Със сигурност ще се радвам, когато сляза от този кораб.

— Няма да си единствен — добави Сано.

Откакто дворцовият управител Янагисава го прати на това заточение, той с ужас очакваше пристигането в Нагасаки. Но след два месеца плаване покрай бреговете на Хоншу6 и Кюшу мисълта отново да стъпи на сушата го изпълваше с радост. Както всички японски плавателни съдове корабът — с едно-единствено квадратно платно, извезано с трилистната ружа от герба на Токугава — не бе подходящ за дълги плавания.

Режимът се стремеше да ограничи възможностите на жителите да напускат страната и затова корабите бяха с нестабилен корпус за ниско газене, готов да се килне и при най-малката вълна. Сано и Хирата изживяха съсипващи преходи между рифове и плитчини и две свирепи летни бури. Делиха тясната кабина с офицерите, докато моряците спяха на палубата, ядяха единствено солена риба, туршия и оризови питки. Отношението на екипажа към Сано и спътника му ясно показваше, че враждите във висшите ешелони на бакуфу не бяха тайна за по-низшите по ранг: капитанът и хората му не скриваха омразата си към пратеника на шогуна, тъй като осъзнаваха, че Янагисава е готов на всичко, за да унищожи своя враг. Несъмнено дворцовият управител вече бе изпратил необходимите инструкции до губернатора на Нагасаки, как най-ефективно да премахне ненавистния му противник.

Откъм кърмата, където моряците изнасяха багажа от трюма, се разнесоха тропот и блъскане.

— Ще се погрижа да не съсипят нещата ви — рече Хирата и хукна нататък по палубата с викове: — Ей, по-внимателно с този багаж!

Преди да напусне Едо, Сано за пореден път отложи сватбата си, с което предизвика гнева на бъдещите си роднини. Но какво бе техният гняв в сравнение със собствената му ярост към този режим, който възнаграждаваше заслугите му с практическо изгнание!

Сега облекчението от оцеляването след това мъчително пътуване обаче извика у Сано прилив на оптимизъм. Докато наближаваха Нагасаки, той се почувства заинтригуван. Никога не се бе озовавал тъй далеч от дома. Какви ли непознати предизвикателства го очакваха по тези земи с бурна история и екзотично чуждо влияние?

Корабът се движеше по широк, криволичещ канал покрай Кюшу. Бреговата ивица бе осеяна със заливчета; гориста растителност увенчаваше високите скали. По полегати склонове се простираха терасирани оризища. Над малки островчета с писък се рееха морски птици. Спокойната водна шир бе осеяна с рибарски лодки. В далечината град Нагасаки се спускаше към подножието на стръмните крайбрежни хълмове.

— Сосакан сама, вижте! — Хирата се бе върнал и сочеше към странни отблясъци на върха на една скала. — И там също! Какво е това?

— Слънцето, което се отразява от далекогледите на стражите, които наблюдават за чуждестранни кораби и предупреждават при евентуална заплаха за националната сигурност.

Нагасаки, центърът на търговията по море, посрещаше търговци от най-различни националности — някои от тях с намерения за завоевания или финансово облагодетелстване.

Корабът отмина голям остров насред канала.

— Такаяма — каза Сано. — Преди сто години, по време на гоненията срещу християните, от там са хвърляли чуждестранните свещеници и са ги давели. А онзи, по-малкият остров трябва да е „Кладата“ — там пък подпалват вражеските кораби.

Припомняйки си тези факти, Сано усети как в душата му се възражда отдавна погребана страст. Като ученик в храма Зоджо той често се промъкваше в забранената част на библиотеката. Там бе открил ръкописи, документиращи отношенията на Япония с чуждите държави през последните двеста години. Бе чел с удивление и възторг за белите варвари… докато един ден игуменът го хвана. Все още усещаше болка в гърба, щом си припомнеше как го биха за наказание. Но интересът му към варварите не секна. Законите строго забраняваха каквито и да било контакти с европейците. Бакуфу се страхуваше, че именно варварите крият най-голяма заплаха за сигурността на Япония. Чуждестранните книги и книгите за чуждоземни бяха забранени. Сега Сано съзря преимущество в положението си и в нежеланото си пътуване до Нагасаки. Най-сетне щеше да види легендарните варвари със златни коси и с очи като небесна синева. А и в пояса си държеше скрит лист хартия, с който щеше да преодолее езиковата бариера…

Най-близкият му приятел — доктор Ито Генбоку, лекарят, осъден на доживотен затвор в моргата на Едо като наказание за практикуване на забранени чужди науки — му бе дал този лист и следната бележка към него:

Според Сано листът бе изписан на холандски. Но как да се срещне с чужденеца? Веднага можеха да го обвинят в предателство!

— Чудя се какво ли става там горе — Хирата прекъсна мислите му.

Сано проследи погледа на своя главен помощник и видя по скалите бягащи фигури, които си крещяха с непонятна ярост. Към кораба бързо се носеше дълга лодка, претъпкана със самураи.

— А-а, пристанищният патрул. Най-сетне! — капитанът извика към баржата: — Возим пратеници на шогуна, които желаят официален достъп в пристанището. Чакайте, къде отивате? Спрете!

Лодката ги подмина с голяма скорост. Последваха я още две. Никой не спря, а лицата на самураите бяха изопнати от тревога — сякаш се бяха впуснали в мисия на живот и смърт.

— Нещо не е наред — обяви капитанът.

Корабът наближи Нагасаки. Градът се извиваше в неправилен полумесец около пристанището. Безпорядък от керемидени и сламени покриви покриваше хълмовете, а между тях криволичеха тесни улички. През града минаваха три реки, които се вливаха в морето. Червените пагоди на храмовете се открояваха по високите склонове, а над тях се издигаха високите кули на наблюдателниците. Край брега други патрулни баржи обикаляха пусналите котва кораби и охраняваха рибарските лодки да не навлизат навътре в морето. Сано не виждаше причина за суматохата. Дали това не бе някакво особено военно упражнение или подготовка за неизвестно природно бедствие? Друга баржа се насочи право към кораба им и спря до него.

— Време беше — изсумтя недоволно капитанът.

Командващият баржата извика:

— Нашите извинения за закъснялото посрещане, но имаме големи неприятности. Директорът на холандската търговска компания „Ист Индия“ е изчезнал!

Сано дочу тези реплики и обърна очи към Хирата. Помощникът му прошепна:

— Защо изчезването на този човек представлява такъв проблем?

— Защото всяко нарушение на разпоредбите за сигурност в Нагасаки означава смърт за онези, които носят отговорност за спазването им — прошепна Сано в отговор. — Изчезналият варварин може да подстрекава към неподчинение и дори война… или да започне да разпространява из Япония християнството…

Втората заплаха вървеше ръка за ръка с първата. Християнството бе достигнало Кюшу преди около сто и петдесет години чрез йезуитски мисионери, пътували на португалските търговски кораби. Известно време се бе разпространявало безпрепятствено из Япония и бе приемано радушно и от бедни селяни, и от даймио — едрите феодални владетели, аристократите сред самураите. Петдесет години след появата си по тези земи християнството бе спечелило около триста хиляди последователи. Но впоследствие чуждата религия бе създала сериозни проблеми. Селяните, приели християнството, разрушаваха шинтоистките и будистките храмове и с това причиняваха граждански безредици. Мисионерите снабдяваха даймио с оръжие и заговорничеха срещу режима. В страната започнаха да пристигат вести за християнски кръстоносни походи срещу мюсюлманите, за португалските и испанските завоевания в Югоизточна Азия и в Новия свят7 и за плановете на папата да заграби онези земи, които не изповядват християнството.

Накрая Йеясу, първият шогун от клана Токугава, издаде декрет, забраняващ християнството и задължаващ мисионерите да напуснат страната. През последвалите седемдесет и пет години бакуфу яростно преследваше опасната чужда вяра. Сега бягството на един-единствен холандец бе възобновило заплахата за националния мир и независимост.

— Следвайте ни, ще ви преведем благополучно до брега — каза служителят от пристанищния патрул и кимна на капитана.

Корабът потегли след баржата сред непрестанно нарастващата суматоха. Воините от патрулните лодки претърсваха за изчезналия холандец китайските джонки и другите чужди плавателни съдове в пристанището. По бялата плажна ивица, по доковете и кейовете се суетяха още воини. От десния борд Сано наблюдаваше диренето със смесица от вълнение и страх. Внезапна мисъл прониза съзнанието му.

— Спрете тук, за да не заседнете на плиткото — извика служителят от пристанищния патрул, когато стигнаха на известно разстояние от града.

Екипажът пусна котвата. От брега поеха малки товарни лодки с гребци, за да пренесат багажа и пътниците. Сано се придвижи към кърмата, където моряците вдигнаха и обърнаха руля, тъй че образува малко мостче. Сано бе не само сосакан на шогуна, но и назначеният от дворцовия управител Янагисава инспектор. Въпреки позорните обстоятелства около пристигането му нямаше ли той и неизреченото задължение да открие изчезналия търговец? Сано усети сладостна тръпка от предстоящата опасност. Докато прекрачваше парапета и се спускаше по мокрия импровизиран мост, предишното очарование се възвърна. Той отправи поглед към средата на описания от Нагасаки полумесец и видя обекта на много ръкописи, които жадно бе изчел като дете: Дешима — острова, на който изолирани като в затвор живееха служителите на холандската компания „Ист Индия“. Изкуствено издигнатата суша бе дълга около триста крачки и с форма на ветрило, чиято вътрешна извивка сочеше към брега на Нагасаки. Районът бе строго охраняван — откъм морето не можеха да се доближат никакви лодки и никой не можеше незабелязан да премине отвъд високата дървена ограда с остри шипове, която опасваше отвсякъде мястото.

След кратко полюшване по вълните лодката се плъзна по пясъка. Сано слезе и видя войски, които в отделни отряди се придвижваха във ветрилообразен ред към града и хълмовете за издирване на изчезналия търговец. Командирите с резки викове издаваха заповедите си. Един от тях, размахвайки бясно ръце, сгълча група коленичили самураи.

Зад гърба на Сано капитанът се изсмя презрително:

— Стражите на Дешима трябва да бъдат екзекутирани, защото са допуснали варваринът да избяга.

В този миг един от стражите извади меча си и със смразяващ кръвта вик го заби в корема си. Хирата ахна. Сано извърна поглед потресен.

— Добре дошли! Добре дошли! — през тълпата воини, следван от носачи, охрана и паланкини, към тях си пробиваше път служител в черна роба, който се поклони дълбоко: — Хиляди извинения за тези неудобства. Сега ще ви отведем при губернатора.

През прозорчето на своя паланкин Сано оглеждаше Нагасаки. Возеха го като висш сановник на официална визита. Хирата и капитанът го следваха в отделни паланкини, а ескортът от местни служители се движеше пред него, за да проправя път. За малко Сано да повярва, че не е арестант на капитана, който скоро щеше да го прехвърли под надзора на губернатора заедно със специалните заповеди на дворцовия управител относно пребиваването му тук.

Паланкинът се наклони, докато носачите изкачваха тесните, изпълнени с хора улички. Разположени нагъсто един до друг, магазините в търговския район се бяха вкопчили несигурно в хълма. Където беше най-стръмно, имаше направени и стъпала. Хората щъкаха нагоре-надолу сред лепкавата кал от падналия предишната нощ дъжд. Уличните търговци предлагаха саке, храна и стоки за дома. Около един фокусник се бяха събрали рояк деца. Възрастна жена предсказваше бъдещето на минувачи. В свежия утринен въздух се долавяше мирис на риба. И сред обичайната ежедневна суматоха Сано усети как вестта за изчезналия холандски търговец плъзва из целия град.

Самураи на коне и в пълно бойно снаряжение рязко подвикваха на пешеходците:

— Минавал ли е оттук чужденец варварин? Ако го видите, докладвайте незабавно!

Воини пешаци претърсваха магазини и къщи, като нареждаха:

— Всеки, който даде подслон или окаже помощ на варварина, ще бъде наказан със смърт!

Сано се разтревожи, че ако скоро не откриеха изчезналия търговец, войниците можеше да започнат да избиват невинни граждани. Хванат в капана на своето застлано с възглавници возило, той копнееше да изскочи навън и да се включи в диренето. Но стореше ли го, капитанът щеше да го убие и после най-вероятно да получи награда от дворцовия управител Янагисава. А и без изричната заповед на губернатора Сано нямаше право да се намесва. Стиснал зъби в отчаяние, той си наложи да седи мирно.

Паланкинът мина по дървен мост над някаква река и пое по улиците на представителния район. От двете страни се виждаха богаташки къщи с керемидени покриви, заобиколени от ниски пристройки с решетки на прозорците. При охраняваните порти Сано видя гербовете на тукашните даймио. И тук воини влизаха от къща в къща да търсят варварина от Холандия. Накрая процесията спря пред пищен портал с двоен керемиден покрив. Откъм бараките долитаха гневни викове, тропот и цвилене на коне.

— Доведох пратениците на шогуна при губернатор Нагай — чу Сано гласа на служителя от Нагасаки.

Влязоха в предния двор, претъпкан с конници и воини пешаци.

— Оттук, моля — официалният придружител въведе Сано, Хирата и капитана в просторната двуетажна къща.

Те оставиха мечовете и обувките си в преддверието и прекосиха дълъг коридор. В стаите, покрай които минаваха, служители спореха на висок глас, секретари пишеха доклади за бедствието, а слугите се щураха между тях, за да им угодят. В края на коридора, при вратата към вътрешната градина, стояха двама мъже. Единият бе около петдесетгодишен, с широки рамене и силни гърди. На кръста му висяха два богато инкрустирани меча. Коприненото му кимоно в ръждив цвят, изрисувано със златисти листа от гинко8, подчертаваше румения цвят на лицето му. Сивеещата му коса, опъната силно зад обръснатото теме, блестеше от втритото в нея масло.

— Ще бъде много зле за нас, ако не го открием незабавно — говореше ядно той. Въпреки гнева гласът му притежаваше особена мекота и мелодичност — като на актьор в театрална трупа Кабуки9. Той избърса с ръкав оросеното си с пот чело. — Какъв провал!

Другият мъж бе възсух самурай в прости одежди, с пепелява коса и скована стойка. Заговори тихо, но Сано дочу:

— … никога нямаше да се случи, ако…

— Какво трябва да означава това? — в мекия глас на първия прозвучаха резки нотки. — Ти трябваше… — и тогава той забеляза новодошлите.

— Губернатор Нагай, позволете да ви представя пратениците на шогуна — умело обяви появата им техният придружител.

— Тук съм, за да извърша инспекция на Нагасаки, почитаеми — каза Сано, когато дойде неговият ред.

Губернатор Нагай овладя яда си, поклони се галантно и лицето му придоби най-благо изражение.

— Добре дошли в Нагасаки. Надявам се, че сте пътували приятно? Да. Добре… — думите му се изливаха в плавен поток. — Извинете ме за моментната суматоха. Но вече всичко е под контрол… — в Едо Сано бе чувал благосклонни отзиви за губернатор Нагай. Чиновниците възхваляваха уменията му на управник, които го бяха издигнали от низш провинциален инспектор до специалист по финансите и му бяха спечелили благоволението на Токугава. Но имаше и противници, които твърдяха, че злоупотребява с властта си за лично облагодетелстване и винаги се измъква безнаказано заради таланта си да угажда на подходящите хора. Губернатор Нагай направи жест към своя събеседник: — Това е Охира Йонемон, комендант на Дешима. Тъкмо тръгваше, за да се увери, че няма да има повече инциденти с изчезнали варвари.

Охира се сбогува с безмълвен почтителен поклон. Беше восъчно блед, с морави торбички под очите, сякаш не бе мигвал от дълго време. Сано знаеше, че този човек ще понесе главната вина за всички проблеми в Дешима.

Капитанът пристъпи напред.

— Заповедите на почитаемия дворцов управител Янагисава — каза той и подаде на губернатора сложен в калъф свитък.

Губернатор Нагай прочете документа с непроницаемо изражение и все така сърдечно се обърна към Сано:

— Да. Добре. Елате да отидем в личния ми кабинет и да обсъдим плановете ви за инспекцията.

След като нареди на един от помощниците си да настани капитана в пристройките, той отведе Сано и Хирата на горния етаж в светла просторна стая. Плъзгащи се врати водеха към балкон, откъдето се разкриваше великолепна гледка: покривите на града се спускаха надолу към брега в живописен безпорядък; в далечината небе и море се сливаха в лазурна синева; пристанището тънеше в блажен покой. Топлият бриз довяваше приглушени улични шумове. Губернатор Нагай коленичи зад бюрото си с гръб към отрупаните с папки рафтове. Сано и Хирата коленичиха срещу него върху копринени възглавници на пода. Помещението бе подредено като най-обикновена канцелария, но една странна особеност привлече вниманието на Сано: в нишата върху масичка с високи вретеновидни крака стоеше дървена кутия с големината на човешка глава. На предната страна имаше бял емайлов кръг с дванайсет странни символа, инкрустирани със злато. От центъра на кръга излизаха тънки златни стрелки. Кутията издаваше високи ритмични, подобни на щракане звуци.

— Виждам, че сте забелязали моя европейски часовник — каза губернатор Нагай, отправяйки към предмета ласкав поглед. — И часовникът, и масата са ми подарък от холандския търговец, който изчезна. Директорът на търговска компания „Ист Индия“ Ян Спаен.

— Великолепни са — каза Сано.

Подаръците ясно издаваха какво богатство можеше да натрупа всеки по-високопоставен служител в Нагасаки от презокеанската търговия. Но Сано се интересуваше не от парите, а от мисълта да се запознае с онези варвари, чиято култура бе произвела такива чудеса, като този механичен уред за отмерване на времето.

— Вие се радвате на завидна слава, сосакан сама — заяви губернатор Нагай. — Последния път, когато бях в Едо, чух как сте заловили убиеца Бундори.

За да се предотврати съсредоточаването на твърде много власт в ръцете на една-единствена личност, Нагасаки всъщност имаше трима губернатори, които управляваха града последователно. Докато единият бе в Едо, за да се отчете пред шогуна и да види семейството си, държано в столицата като залог за доброто му поведение, другите двама встъпваха в длъжност поред.

— Негово превъзходителство прояви специален интерес към разследването на убийствата Бундори — отвърна Сано. Нарочно спомена шогуна, за да неутрализира безспорно негативните „инструкции“ на Янагисава и да подчертае пред губернатора, че се радва на закрилата на Токугава.

— Да. Разбира се. Добре… Е, радвам се, че сте мои гости. Ще бъда щастлив да ви предложа хубав дом, слуги и коне.

— Благодаря ви, Нагай сан — в този миг един слуга донесе чай и сладки, които Сано прие, опита и похвали според етикета. — Сладките са неповторими на вкус и аромат. Какви са подправките?

— Мускатов орех и канела — отвърна губернатор Нагай. — От индонезийските Острови на подправките10. Тук, в Нагасаки, чуждите търговци ни носят аромати от цял свят.

Това бе репликата, от която Сано толкова се нуждаеше.

— Вероятно ще започна инспекцията с оценка на настоящото положение на търговията с чужди страни… Като начало — на търговията с Холандия… — Сано самоубийствено търсеше начин да осъществи своята отдавнашна мечта да види варвари.

— Да, добре… — губернатор Нагай се усмихна и отпи от чая си. — Опасявам се, че настоящото състояние на холандско — японските отношения не е съвсем типично — той погледна през прозореца. Надолу по хълма улиците все още бяха изпълнени с войски, които диреха изчезналия търговец. — Ако точно сега инспектирате Дешима, докладът, който ще изпратите обратно в Едо… и на дворцовия управител Янагисава, няма да бъде съвсем точен.

Дали губернаторът молеше Сано да не критикува администрацията му, или намекваше, че Янагисава би подкрепил отказа му? Каквито и да са причините на Нагай да споменава дворцовия управител, Сано не можеше да си позволи отстъпки. В Нагасаки той имаше приблизително равен по ранг статут с губернатора.

— Ще помогна за нормализиране на положението, за да може инспекцията на търговията с Холандия да се проведе нормално — каза той.

В очите на Нагай светна неясно пламъче:

— Нима ми предлагате да оглавите диренето на търговския директор Спаен? — благият тон не успя да скрие нетърпението му. — Да. Добре… Много любезно от ваша страна, но няма защо да се безпокоите… И все пак, ако много настоявате…

Сано съзря капана: оглавеше ли диренето, щеше да освободи губернатор Нагай от едно тежко бреме и да попадне право в ръцете на дворцовия управител Янагисава. В случай че не успееше да открие варварина от Холандия, го очакваше смърт. Но откажеше ли задачата, можеше да прекара следващите шест месеца, без да върши нещо смислено.

— Да, настоявам — каза Сано. Обзе го безразсъдно въодушевление: сега щеше да се заеме с истинска работа, да се впусне в търсене на истината, да следва Пътя на воина, да види варварите… А и при евентуален успех губернатор Нагай щеше да му дължи услуга и да се съгласи да пренебрегне „инструкциите“ на Янагисава.

Губернатор Нагай видимо си отдъхна и дори не сдържа въздишката си на облекчение. Хирата впери поглед в господаря си и долната му челюст увисна.

— Хирата сан, няма да имам нужда от теб за това разследване — каза Сано. За да предпази помощника си от последиците при евентуален провал, трябваше да държи Хирата далеч от тази опасна задача. — Щом си тръгнем от тук, погрижи се багажът ни благополучно да бъде закаран в квартирата. После можеш да се позабавляваш в града.

— Да се позабавлявам? — повтори думите му Хирата, без да може да скрие обидата си от отстраняването и страха си за Сано.

— Губернатор Нагай, ще ви бъда признателен за всички подробности, които можете да ми дадете, свързани с изчезването на варварина — каза Сано. — Кой го е забелязал и кога?

Губернаторът предложи още чай и сладки, вече нетърпелив да съдейства.

— Призори, по време на обичайната проверка — комендант Охира и стражите.

— Още колко холандци има на Дешима? Някой разпитвал ли ги е? Къде може да е отишъл търговският директор Ян Спаен и по каква причина? — когато Сано се запъна при произнасянето на странното име, пулсът му се ускори в очакване на отдавна желания досег с толкова непознати неща.

— Понастоящем в Япония има шестима варвари, които дойдоха преди две години и останаха да охраняват стоките в техния склад. Обаче в момента отсъстват трима, тъй като са на визита при различни даймио. Стражите на Дешима са разпитали останалите двама. Те твърдят, че не знаят нищо, но може и да лъжат. За да предизвикам отзивчивостта им, съм разпоредил да ги държат под домашен арест без хляб и вода.

— Усилията ви са похвални — каза Сано. — Аз ще отида до Дешима и ще видя дали холандците няма да проговорят, докато войските продължават издирването. Има ли преводач, който да ми съдейства? — Сано знаеше, че варварите съвсем преднамерено бяха лишени от възможността да научат японски, за да се предотврати всякакъв евентуален контакт с гражданите.

— Да. Добре… Разбира се — каза губернаторът. — Но първо вие и вашият помощник трябва да положите клетвата, която се изисква от всеки, комуто се налага да общува с чуждоземците… — той плесна с ръце и нареди на слугата да доведе двама служители. Те се появиха почти моментално и поставиха пред Нагай поднос с два свитъка, руло обезцветен плат, паничка с туш и дълга остра игла. После коленичиха от двете страни на губернатора. — В мое присъствие, както и в присъствието на двамата ми помощници в качеството им на свидетели вие трябва да прочетете на глас изписаното върху свитъците — каза Нагай на Сано.

— „С настоящото се задължавам да отказвам на чуждоземците всякакво общуване, съдействие или приятелство, което открито може да постави чуждестранните интереси над тези на Япония“ — прочете Сано. — „Освен това обещавам никога да не изповядвам християнската религия. Ако не спазя поетите обещания, нека боговете, бакуфу и негово превъзходителство шогунът накажат мен, моето семейство и съучастниците ми.“

— Стъпчете християнската икона — нареди губернатор Нагай.

Слугата разпъна парчето плат на пода: портрет на дългокос варварин с брада и златист ореол около главата. Сано стана и стъпка образа.

— Сега подпишете свитъка, ако обичате.

Сано коленичи. От кесията на кръста той извади личния си печат, потопи го в мастилото и го притисна върху листа. После взе иглата и я заби в пръста си. Болката сякаш омаловажи клетвата. Капката кръв, която изстиска върху свитъка, символизираше кръвта, която щеше да пролее, в случай че престъпеше дадената клетва.

Точно когато Хирата на свой ред приключваше с процедурата, в стаята се втурна един от стражите.

— Почитаеми — изрече той припряно, свличайки се на колене, свел глава в почтителен поклон. — Моля да ме извините, че ви прекъсвам, но към пристанището приближава един холандски кораб!

— Да. Колко неприятно. Добре… — губернаторът се обърна към Сано и погледът му стана суров: — Холандците не могат да слязат на сушата в този момент. Всички сили по безопасността са заети с диренето на търговския директор Спаен и няма кой да ескортира кораба. Би било опасно да пуснем тълпа варвари на японска територия без необходимия надзор. Законът го забранява. Трябва да съобщите на капитана да изчака извън пристанището, докато не бъде намерен Спаен… — по тревогата в гласа му Сано се досети, че това съвсем не е лека задача. В гърдите му се надигна страх. В какво го бяха забъркали любопитството и желанието му за лична реализация? Но бе твърде късно да преосмисля решението си. Вече бе предложил услугите си и сега дългът го зовеше. — Личната ми лодка ще ви откара до холандския кораб — заяви губернаторът с искрено облекчение, че вече не носи отговорността по въпросите, свързани с изчезналия варварин. — Ще ви превежда главен преводач Ийшино — Нагай се усмихна на Сано: — Желая ви успех, сосакан сама.