Урагири

Глава 33

В полунощ от една висока скала извън града Сано наблюдаваше Нагасаки в ниското. Луната, прозрачен бял балон, хванат в мрежата на облаците, осветяваше бойните кораби, патрулните лодки и холандския плавателен съд в пристанището. Сано откъсна очи от гледката и се обърна към спътниците си.

Хирата бе клекнал неподвижен в сянката на един бор и напрягаше слух за всеки приближаващ звук. Върховният съдия Такеда седеше до една скала със скръстени ръце, а Сегава и Дадзай се бяха притиснали един до друг и не спираха да мърморят:

— Чакаме от два часа и информаторът ви все още не е пристигнал… По-добре се откажете, сосакан Сано.

— Ще дойде — каза Сано с повече убеденост, отколкото чувстваше.

Охира бе обещал, че ще изпрати слуга, който да отведе Сано и спътниците му до едно скрито убежище, откъдето по-късно той самият щеше да им посочи мястото на срещата.

След закриването на трибунала Сано и Хирата бяха отведени на горния етаж и строго охранявани от подчинените на Такеда. От съображения за сигурност официално бе съобщено, че съдиите все още заседават. Хирата заспа изтощен, а Сано дочу как Сегава и Дадзай се карат с Такеда. На входната врата пратениците на губернатор Нагай час по час питаха за хода на делото. Хората на Такеда ги отпращаха всеки път със съобщението, че трибуналът все още не е взел решение. Времето се точеше бавно; денят вече преваляше. После, дълго след като бе паднала нощта, в стаята влезе слугата на Такеда с две тъмни наметки и два комплекта мечове.

— Господарят каза да се приготвите. Време е.

Сано събуди Хирата. Навлякоха дрехите и препасаха мечовете. Помощниците на Такеда ги съпроводиха до задната порта, където ги чакаха тримата съдии и възрастният слуга на коменданта Охира.

— Това е глупаво — каза съдията Сегава. Двамата с Дадзай се втренчиха в Сано. — Такеда сан, тези престъпници възнамеряват да ни убият и да избягат.

Очите на върховния съдия Такеда искряха от младежки авантюризъм.

— Хората ми ще се погрижат да няма своеволия. Да вървим.

И ето сега, когато нощта все повече напредваше, а Охира не се появяваше, безпокойството на Сано се възвърна. Съдиите Сегава и Дадзай мърмореха ядно. Дори и Такеда започна да губи търпение. Сано вече се виждаше на мястото за екзекуции… И точно в този миг по-скоро с интуицията си, отколкото със сетивата си, той регистрира едва доловима промяна в обстановката. Спътниците му се размърдаха, усещайки незримото присъствие. Без да издава нито звук, на поляната се появи комендантът Охира. Лунната светлина подчертаваше восъчната му бледност. Очите му бяха празни, бездънни кладенци от мрак, изпълнени сякаш със самата нощ.

— Елате — каза той.

Обърна се и пое през гората.

Сано забърза подире му, за да не изпуска от поглед почти невидимата му фигура. Охира изчезваше в сенките, после се появяваше отново, превеждайки ги през незнайни горски пътеки, небродени стръмни хълмове и зад сребърната завеса на един водопад. Над тях се мержелееха стражеви кули. Огньовете пламтяха все по-близо, все по-ярко. С увеличаване на височината въздухът ставаше все по-прозрачен и по-студен, а вятърът — по-силен. С мъка се изкачваха все по-нагоре през мрака. Внезапно се озоваха на открит път. От нощта изникна висок каменен зид. Над украсените и с дърворезба порти се виеха свирепи дракони. Охира мина през тях и въведе спътниците си в един друг свят.

Дърветата бяха изсечени и земята — заравнена, за да се получи широко пространство, открито към небето. От двете страни на покрити с чакъл пътеки растяха декоративни дървета. Цветни лехи ограждаха алпинеуми, жаби припяваха в искрящо езеро. Подредени пред Сано във внушително великолепие, се виждаха постройки за богомолци, павилиони, високи каменни фенери и огромна камбана в богато украсена с дървена клетка. Върху покриви, зидове и колони се зъбеха дялани демони, обагрени в сиво от лунната светлина. Пагодата се издигаше като изваяна сянка над китайския храм на Нагасаки — някога света обител на хиляди свещеници, сега убежище на игумен Лиу Юн и бърлога на контрабандистката мрежа.

— Не виждам светлини — обади се съдията Сегава.

— Мястото изглежда пусто. Такеда сан, може ли вече и да приключим с тази нелепост?

Но комендантът Охира се движеше надолу по една пътека, която прекосяваше двора на храма.

— Тихо! — предупреди Сано.

Двамата с Хирата избързаха след Охира. Другите изостанаха. Когато Охира внезапно се скри зад едно дърво, Сано стори същото и направи знак на другите да го последват.

Пред тях се намираше главната постройка за богослужение, увенчана с озъбен лъв; стрехите на масивния й керемиден покрив бяха извити като крила на демон, а огромните двойни порти бяха засенчени от голяма веранда. Отпред крачеше самурай, а сенките на мечовете му се открояваха ясно на фона на бялата чакълена пътека. Някъде иззад него долитаха стържене, скърцане, блъскане и приглушени гласове. Сано усети как пулсът му се ускорява от вълнение. Не можеше да различи никакви думи, но долови вече познатия ритъм на холандска реч, примесена с японски. Вероятно контрабандистите пренасяха стоките. Кой ли варварин бе дошъл с тях?

Сано подкани с жест спътниците си да го последват до залата за богослужение, където бе съсредоточена най-усилената дейност. Като се придвижваха от дърво до камък, от камък до статуя и заобикаляйки пагодата, те обградиха сградата за богослужение. Сано не се отделяше от Охира, който се препъваше и изоставаше от другите. Шумовете станаха по-отчетливи и Сано чу откъслечни реплики:

— … по-внимателно… да не го пуснеш…

Когато се озоваха при задната част на постройката, се притаиха зад една беседка със сламен покрив и решетести стени. При задния вход горяха каменни фенери. Двама самураи, понесли помежду си дървен сандък, с тежки стъпки заизкачваха стъпалата. Друг стоеше на верандата.

— Побързайте — каза той. — Нямаме на разположение цяла нощ!

— Нирин — прошепна Хирата.

Мъжете пренесоха сандъка през отворените врати в ярко осветената зала.

— Виждам, че не съм се излъгал във вас, сосакан Сано — каза Такеда. Колегите му с неохота измърмориха нещо като съгласие. Съдията и помощниците му извадиха мечове. — За нас ще бъде удоволствие да помогнем в залавянето на тези престъпници.

— Чакайте — спря ги Сано, забелязвайки светлини в лявата част на постройката. През една порта в зида на храма навлезе върволица от самураи. Някои влачеха сандъци, други носеха факли. От другата страна още двама самураи водеха група мъже в наметала и шапки, но без мечове. Те всички се срещнаха при входа на залата, където Нирин махаше нетърпеливо.

— Оставете ги да влязат — прошепна Сано, като в същото време преброи поне десетина самураи пред постройката. Колко ли още имаше вътре? Невъоръжените от простолюдието може би не представляваха особена заплаха, но въпреки това неговият отряд бе по-малоброен. Сано се питаше дали контрабандистите ще се предадат по-лесно от Миочин и крадците на трупове. Предполагаше, че Охира ще бъде безполезен в една битка; положението със съдиите Сегава и Дадзай не беше кой знае колко по-добро. А това означаваше: Такеда — в напреднала възраст, Хирата — изтощен от трите дни бягство, четирима васали с недоказани бойни умения и самият той — с раните си. Елементът на изненада бе единственото им предимство.

Новопристигналите влязоха в залата. Нирин ги последва и затвори вратата. Един самурай остана на верандата да пази. Сано каза:

— Такеда сан, вие, аз и двама от вашите подчинени ще щурмуваме портата. Хирата, вземи другите двама и минете отпред. Разчистете входа. Чакайте да ви дам сигнал и тогава влизайте.

Хирата и групата му потънаха в тъмнината.

— Ами ние? — попита съдията Сегава. След това посочи коменданта Охира и попита: — Ами той?

Сано взе бързо решение:

— Вие ще стоите тук! Пазете Охира да не избяга. И да не сте мръднали от тук.

— Как ще се промъкнем покрай поста? — попита Такеда.

Сано взе един камък. Хвърли го в тъмнината вдясно от постройката, а лицето му се сгърчи от болка в рамото. Камъкът падна шумно. Това бе най-старият трик на света, но действаше. Пазачът се извърна в посока към тракането и отиде да види каква е причината. Сано изпълзя иззад павилиона и го последва. В градината пазачът застана с гръб към него, търсейки източника на шума. Сано се промъкна зад него и го удари силно с отворени длани по ушите. Пазачът се олюля и после рухна в безсъзнание. Сано развърза пояса му, раздра го на три дължини, завърза пазача и му запуши устата. После се върна при Такеда.

— Да вървим.

Двамата прекосиха откритото пространство пред постройката за богослужение. Изкачиха се на пръсти по стълбите. Сано открехна тежката, украсена с дърворезба врата и надникна вътре.

Просторното помещение се осветяваше от висящи фенери, чиято задимена светлина падаше върху боядисани с червен лак колони, статуи на навъсени божества и оцветени в ярки краски стенописи. На олтара горяха свещи. Дванайсет самураи, в които Сано разпозна стражите от Дешима, разковаваха капаците на четири сандъка. Десетината от простолюдието бяха смъкнали наметки и шапки и бяха открили своите обръснати глави и татуирани ръце и крака. Бандити.

Нирин взе някакви предмети от сандъците, за да ги огледа.

— Коприни. Подправки. Лекарства.

В дъното, с гръб към вратата и отчасти скрити от статуята на воин в броня, отдалечени от другите стояха двама души. Единият носеше черна шапка като холандец, а другият — обикновена сламена шапка на японец. „Обърнете се“, подкани ги мислено Сано. Знаеше, че варваринът е доктор Хюйгенс, просто беше сигурен. Но кой беше другият? Игумен Лиу Юн?

От нишата в залата излезе слаба фигура в шафранова роба и брокатен епитрахил. Мушнал ръце в широки ръкави, той мълчаливо наблюдаваше холандците.

Може би японецът бе Урабе, когото Хирата бе свързал с организираната престъпност? Или самият губернатор Нагай?

— Добре, видяхме достатъчно — каза на Нирин главният сред бандитите и се обърна към хората си: — Затворете тези сандъци! — после развърза издута платнена кесия на пояса си и я поднесе на Нирин.

— Не на мен — рече Нирин и кимна към двамата усамотени мъже. — Дай ги на началството.

Холандецът стана и заобиколи сандъците. Беше помощник-директорът Де Граеф. Сано почувства приятно облекчение. Почувства вина, че неоснователно бе заподозрял своя приятел. После се обърна и японецът — беше главният преводач Ийшино. „Началството“, главата на контрабандната клика.

— Аз ще ги взема — каза Ийшино.

Той коленичи пред преносимото си писалище, изброи парите и ги раздели на купчини върху пода. Игумен Лиу Юн, Де Граеф и другите японци се наредиха край Ийшино.

— На Де Граеф за стоките, които двамата с Ян Спаен бяха така любезни да внесат — каза Ийшино и подаде купчинка монети на помощник-директора. Извади от писалището си четчица, шишенце с туш и малка книга и записа платената сума. — На игумен Лиу Юн за ползване на неговия храм и за ролята му на връзка с черния пазар… — без да изважда дясната си ръка от ръкава, Лиу Юн взе парите и застана до Де Граеф. Ийшино продължи да плаща и да записва връчените суми. — На Нирин и на стражите от Дешима за осигуряване на охрана и транспорт… — Ийшино затвори шишенцето с туш и отново го пъхна в преносимото си писалище. Йерархията при контрабандистите беше ясна, макар и без убиеца на Спаен и Пеони. Но Сано трябваше да действа, преди контрабандистите и стоките да напуснат залата за богослужение. Надяваше се, че е оставил достатъчно време на Хирата да заеме позиция при предната врата.

— Влизаме — каза Сано на Такеда.

Той извади меча си, блъсна рязко вратата и се втурна в залата.

— Никой да не мърда! — извика той. — Всички сте арестувани!